Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.02.2010 10:13 - Демократически социализъм. Част 3. Последна.
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1756 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 13.02.2010 17:42




"Да крадем по демократически,
да управляваме по социалистически."

                                  активен борец
                                  партизанин



Този текст е предназначен за всички, които са: непосветени, непросветени, неограмотени, недовидели, недочули,непострадали, необеднели, непораснали, неосъзнати, неродени и неживели по онова време - за всички, за които представката "НЕ", може да бъде поставена!

Русо и всички “марксизиращи” интелектуалци, хвърлили своята сянка върху  последните стотина години, са обърнали всичко наопаки. Не неприязънта към различието изисква историческо обяснение – тази неприязън е характерна за човека. По-скоро частичната, но изумителна способност на либералното общество да преодолява племенното начало и изключването е онова, което трябва да бъде пояснявано, особено в неговото изключително американско постижение. Тиранията и злоупотребата с власт са също така характерна за човека. Обратно, ограничаването на властта и признаването на правата на личността изискват историческо обяснение. Не робството озадачава, тъй като робството е една от най-универсалните човешки институции. По-скоро разбирането за личната автономност (self-ownership), за свободата и доброволния труд изисква историческо обяснение, както и ценностите и агентите, посредством които Западът разпознава робството като зло и – нещо, което би трябвало да ни учудва – го отхвърля. Западните интелектуалци пишат с драматизъм, сякаш относителните анклави на бедност на Запад трябва да ни изумяват, докато всъщност до съвсем скоро названието за безкрайно по-лоши абсолютни нива на бедност беше просто “живот”. Онова, което нашите светски интелектуалци по принцип забравят да изследват, е какви ценности, институции, знания, поведения, рискове и свободи позволяват на Запада да създаде такова благоденствие, че ние изобщо забелязваме тази относителна бедност, да не говорим, че вярваме в нейната изкоренимост. Трагично е, че самото усилие да се съборят развилите се системи и ценности на Запада води до най-крайните исторически примери тъкмо за злина, безредие, насилие, принуда, неравенство пред закона, нетърпимост и жестокост.
По ирония на съдбата двете основни традиции на социализма и на комунизма претендират за марксистки произход, а марксистите със сигурност са прави за едно: трябва да преценяваме човешките системи в крайна сметка не като теории и идеални абстракции, а като действителна история и практика. Крайно недобросъвестно те прилагат тази мяра към всичко, освен към онова, което би трябвало да ги засяга най-много. От единия край на Земята до другия марксистите интелектуалци, пропагандатори, професори и апологети никога не съпоставят съществуващия “социалистически свят” с повече или по-малко либералните общества в Западна   Европа и Северна Америка. Вместо това те съпоставят едно измислено и никога несъществувало съвършено общество с едно несъвършено общество, постигнало наистина чудеса. Когато го осъждат у другите, марксистите обичат да отхвърлят подобен антиреализъм като “философски идеализъм”. Тъкмо те обаче симулират идеален свят, измислен от самите тях, т.е. тъкмо те са най-големите антиреалисти. Днес, когато историческите доказателства са отнели всичко на марксизма, е напълно естествено, че неговите наследници – антизападните модернисти от културната левица – експлицитно изповядват антиреализма като избрано умонастроение.
Пропастта между една реалистична оценка на социалистическата мечта на ХХ в. и социалистическата действителност е огромна и същевременно пренебрегвана. Такава оценка би могла да се случи неведнъж във времето на последните три поколения и онези, които всъщност я направиха както трябва, би следвало да бъдат сред най-знаменитите интелектуалци между нас или в нашата памет. Всъщност обаче те остават, като се изключат някои изолирани случаи на признание, най-маргинализирани. Пропастта между онова, което донесе централното планиране, и онова, което ни донесе индивидуалната икономическа и обществена свобода, би трябвало да бъде най-изучаваният феномен на нашето време, като се имат предвид интелектуалните и моралните страсти, въвлечени в сблъсъка на тези два възгледа. Човек обаче напразно би търсил резултатите от подобно изследване, както впрочем и самото изследване в нашите учебници, училища, колежи и университети, сред държавно или частно финансираните проучвания. Икономистите, които биха могли да разберат подобна проблематика, рядко се занимават с икономическа история, въпреки че тя би могла да хвърли светлината на най-дълбокия човешки опит върху различни теоретични области. Историците, занимаващи се с т.нар. “икономическа и социална история на капитализма”, все още преподават историята на най-голямото в историята освобождаване и обогатяване на човешкия живот като история на потискане (обективно и интернализирано), свръхконтрол, мистификация, упадък и загуба. Хуманитарните науки като цяло са се превърнали в школи за “изучаване на потисничеството” в самите общества, дЎли повече свобода, избор и изобилие, отколкото човечеството някога е познавало. Всеки, който проявява интерес, би могъл да отдели един следобед и да разгледа задължителните четива в книжарницата на местния колеж, както и учебната програма. Много по-лошо е, отколкото си представяте, дори и ако сте песимист.
Какво би трябвало да се е случило “с преодоляването на социализма”?  Помислете поне за американския опит. В продължение на почти 50 години САЩ жертват своето богатство, а понякога и живота на своите младежи, за да възпират въоръжения комунизъм. Смели пилоти рискуват живота си, прелитайки ниско над хълмовете на Западна Европа (и преди всичко на Западна Германия) – такива опасни тренировки са предварително условие за каквото и да е възпиране и отбрана – за голямо раздразнение на екскурзиантите, чиято свобода зависи от подобни рискове, а често и жертви. Подводничари изоставят удобства, семейства и приятели, за да стане пълното възпиране реалност. САЩ правят всичко необходимо, за да попречат на въоръжените болшевики да постигнат тактическо или стратегическо превъзходство, един антикомунизъм, който не бива да се смесва, както това става сега, с обичайната и дългосрочна американска и руска дипломатическа история. САЩ си навличат огромен дълг, за да отвърнат на последното съветско превъоръжаване. Те проявяват воля, дори когато техните младежи, хора на изкуството, преподаватели, писатели и кинодейци се изправят срещу, както им се струва, налудничавостта на тези усилия. САЩ имат обсесия на тема комунизъм и антикомунизъм. Те са обсебени от своите и вражеските бомби и ракети и от стратегията за национална отбрана, стратегията на “взаимно гарантираното унищожение”. Такъв е товарът, който САЩ избират да носят, и тогава, сякаш по чудо, фаталната слабост на тиранията, централното планиране и липсата на либерализъм се материализират в колапса на европейския комунизъм. Тъкмо сега САЩ биха могли да направят истински отчет за това, какво са се борили да запазят и какво – да предотвратят.
Меко казано, никой не се втурна да направи тази равносметка, която би следвало да е най-спешната и най-своевременната задача за Америка, внезапно освободена от дългия си героизъм и от най-големите си страхове. Какво би трябвало да очаква един оптимист? Списъкът е дълъг: антикомунистическа епифания; празнични чествания; разцвет на сравнителните изследвания за нас и тях; пълна инвентаризация на комунистическата действителност – политическа, икономическа, морална, екологическа, обществена, културна и т.н. (Нима има нещо, което не бихме искали да узнаем?) Преоткриване на принципите, които – от наша страна – са в основата на разликите. Дълбоки, интимни, болезнени признания mea culpa от всички онези, които, без зъл умисъл, са извършили трагична грешка. Изострена чувствителност за природата и политиките на все още съществуващите комунистически режими. Ревизия на учебните програми. Признаване на огромната ценност на идеята за едно наистина ограничено управление.
Замислете се над което и да е от тези напълно основателни очаквания – данните са тъжни и обезкуражаващи. Дали нещата са си дошли по местата, да не говорим дали са разбрани в дълбочина, за онези, които преподават, коментират и пишат? Обърнали ли са се те към Хайек или Мизес, към дисидентите или към малцината историци, които през цялото време казваха истината като се опираха на такива гледни точки, които дават правилно и дълбоко разбиране за комунизма? Успяха ли поне да направят връзката между Маркс, Ленин, Сталин, Мао и Кастро? Къде са празниците, радостта, триумфът на либералната цивилизация? Ленард Бърнстейн изсвири Бетовеновата Девета симфония в Берлин, в сянката на Стената, като замени Freude (радост) с Freiheit (свобода). Къде другаде имаше подобни събития? И защо не? Имаше повече плачове за това, накъде върви светът, отколкото големи бутилки шампанско в чест на поражението на потисническото зло, въоръжено с атомни оръжия. А когато Роналд Рейгън произнесе всеизвестната фраза “империя на злото”, за да опише Съветския съюз, почти всички коментатори я посрещнаха с насмешка.
Представете си, че Втората световна война бе завършила с европейска нацистка империя от Урал до Ламанша, която бързо се сдобива с ядрено оръжие и е в смъртна схватка със САЩ, като мирът се съхранява единствено чрез възпиране. Представете си една еволюция от Хитлер към Алберт Шпеер. Дали децата на левицата щяха да пеят “Дайте шанс на мира” под символите на едностранното разоръжаване? Дали американското противопоставяне на нацисткото влияние където и да е, да не говорим за нацистки бази в западното полукълбо, би довело до вътрешни обвинения, че сме “световен полицай” на империализма? Дали нашите интелектуалци биха осмивали или биха приветствали фразата за “империята на злото”? Къде са разликите? Умрелите? Лагерите? Опустошаването на плътта и на духа? Труповете не ще бъдат погребани преди да се даде отговор на тези въпроси. Как празнувахме поражението на нацизма и падането на свастиката!  И как мълчахме през 1989 г. пред нещо, което трябваше (и все още трябва) да бъде тържествено честване на края на най-мощните в света сърп и чук, символ на образцовото убийство. Ако свастиката на Третия райх беше паднала след две поколения на Студена война, радост и катарзис биха изпълнили градовете ни със светлина. Вярват ли или не нашите интелектуалци, политици и учители на онова, което Солженицин така директно твърди за Съветите:

 Никой друг режим на земята не би могъл да се сравнява с този нито по броя на умъртвените от него, нито по твърдостта му, нито по обхвата на амбициите, нито по неговия всеобхватен и непреклонен тоталитаризъм – никой друг, нито дори режимът на неговия ученик Хитлер 18.

След поколения на конфликт между двете системи, къде е днес страстта за сравнително изследване? От икономистите през изследователите на културата на пола и сексуалността до еколозите  – за всички историята предоставя днес огромно поле за изучаване на действителните разлики между частна и обобществена собственост, между пазари и планиране, между индивидуални права и колективна цел. Дали зелените са изследвали с болка централно планираното замърсяване на въздуха и водата и са открили трагедията на обобществяването? Преподават ли историците нещо по-различно на своите студенти относно човешките следствия от свободните пазари в един действително сравнителен контекст? Дали нашите последователи на Фуко и нашите постмодернисти са преразгледали предпоставките за своите теории в светлината на едно интензивно изучаване на проблемите на пола и сексуалността отвъд Желязната завеса или даже съвсем наблизо – в Куба? Наистина озадачаващо е, че не разполагаме с интелектуален, морален и преди всичко с исторически отчет относно това, кой е бил прав, кой и защо е бъркал в анализа си на социализма и на социализма на власт. Живеем във време на наистина изключително двуличие.
Съперничеството между либералното и социалистическото общества и възгледи беше определящото условие на западния живот и дебат. Къде тогава е днес усилието да се направи една емпирична и морална равносметка? Черната книга на комунизма има влияние единствено във Франция (същата Франция въпреки това избра наскоро след публикуването на книгата фронт от социалистически и комунистически депутати и министри). Къде другаде? Защо тази книга никога не навлезе в американския живот или поне в университетските книжарници, след като отговаря на въпрос, който би трябвало да занимава всекиго? На какво ще учим децата си? Имаше ли смисъл, например, политиката на възпирането? Скоро след падането на Берлинската стена училището на децата ми, намиращо се в консервативен училищен район – и тове не е изолиран случай, – посвети една седмица на Студената война. Единствената добавка към дискусиите беше антивоенният филм “Fail-safe”. Година по-късно учебникът им обясняваше как светецът Горбачов повел “каубоя” Рейгън по пътя на мира. Което е далеч по-лошо, децата ни не знаят какво се е случвало във всяка една област под властта на социализма. Онези, които зависят от нашите медии и филми, не знаят. Възможностите на дори относително свободното предприемачество и относително ограниченото правителство ще направят така, че нашата цивилизация да продължи да бъде, от гледната точка на каквото и да е историческо сравнение, благоденстваща и силна. Тя обаче ще продължи да съществува без вяра в себе си, без морално разбиране за своето място в драмата на организирания човешки живот и без да си е дала ясна сметка както за милионите мъртви, така и за обществата и вярванията, довели до тяхното изтребване.
Няма съживяване на принципите, които ни отделяха от социалистите на власт. “Вие цените частната собственост повече от хората” – продължава да бъде мощна прокоба, като че ли не сме разбрали в достатъчна степен, че първото е от съществено значение за добруването, достойнството, свободата и живота на хората. “Цените печалбата повече от хората” – също продължава да звучи, сякаш не сме разбрали, че печалбата е мярка за удовлетворяване на нуждите и желанията на другите. Всъщност тъкмо за да избегнат съживяването на класическите либерални принципи, нашите учители, професори, медии и кино отбягват сравнителното изследване, което самото ни време настойчиво изисква.
Тъкмо заради уроците, които знанието и истината биха преподали, учебната програма не се преразглежда. Поне за едно поколение интелектуалното презрение към либералното общество – като цивилизация, набор от институции и сбор от идеали – беше в сърцевината на хуманитарните и обществените науки. Тази тенденция набира сила, вместо да се променя, въпреки факта, че днес няма интелектуални извинения за пренебрегването на някои истини. Ние знаем, че доброволната размяна между индивиди, които са държани морално отговорни в условията на върховенство на правото, води както до благоденствие, така и до несравнимо разнообразие от човешки избори. Тъкмо този модел е предусловие за индивидуализация и свобода. Обратно, режимите на централно планиране създават бедност и неизбежно водят до развитие в посока на тоталитаризъм и най-лоши злоупотреби с властта. Динамичните общества на свободния пазар, вкоренени в основан на права индивидуализъм, промениха напълно човешкото разбиране за свободата и достойнството на дотогава маргинализирани групи. Обратно, целият “социалистически експеримент” завършва в стагнация, етнически омрази, отсъствие на дори минимални условия за икономическа, обществена и политическа обнова и с категорично презрение както към индивидуалността, така и към правата на малцинствата. Нашите деца не са запознати с това реално сравнение.
Когато нашите политически и медийни водачи анализират съществуващите комунистически режими – в Китай, Северна Корея, Куба, Виетнам, Лаос и Камбоджа, – колкото и променени някои от тях да изглеждат или не, мисловният им взор би трябвало да се ръководи от историята, която ни е позната, и от труповете, които пренебрегваме. Помислете отново за двойния исторически стандарт. Когато крайно десният Йорг Хайдер постигна с демократични средства политически успех в Австрия, западноевропейските правителства го превърнаха в парий и го поставиха на практика извън закона заради неговите символични или реторически връзки с Хитлер отпреди две поколения. Прекрасно. А управляващите комунистически наследници на Сталин и Мао? Ако говорим за смърт и страдание, китайските лаогаи би трябвало да ни отвращават повече от немските концлагери и завоевания, при това първите са още по-необикновени, просто защото все още съществуват. Според най-сериозните оценки през тях са минали вероятно 50 милиона души18. Според добросъвестните научни изследвания през 50-те и 60-те години на ХХ в. близо 10% от всички тибетци никога не се връщат от затворническите лагери, като жестоката политическа репресия и опитът да се унищожи една от най-забележителните световни култури продължават и днес19. От 11 милиона кубинци днес два милиона живеят извън страната си, а ние никога няма да имаме пълна представа за броя на загиналите при опит за бягство20. Всъщност във всички тези страни с комунистически режими правото да напуснеш – понеже  “Ако не ти харесва, се махай” е много далеч от най-лошия възможен лозунг – е фактически все още престъпление. В Северна Корея, която създава свои атомни оръжия, един народ умира от глад заради лудостта на плановиците си, докато от другата страна на границата Южна Корея се е развила по един човешки и продуктивен начин както икономически, така и политически в рамките само на едно поколение. Наистина световният мир, световната стабилност и дори една стратегия за промяна на поробените общества могат да изискват нормализиране на отношенията с всички тези престъпни режими. Трябва обаче да извършваме това с отворени очи и да правим всичко възможно за жертвите. Също така трябва да има морални граници, отвъд които никога да не минаваме.
Що се отнася до разкаянията, напразно ги очакваме от онези, които твърдят, че не са знаели, или които все още предпочитат да не научават за всичко това. Когато Айзенхауер чул, че немските жители на един голям град “не знаели” за лагера на смъртта, чиято смрад би трябвало да е стигала до ноздрите им, той заповядал да минат под строй и добре облечени през гниещите трупове и ги накарал да помогнат при погребването на мъртвите. Ние нямаме такава власт. Милан Кундера, чешкият писател дисидент по времето на комунизма, отнася моралната действителност към единствено подходящия жанр – този на трагедията. Вземете, предлага той, крайния случай. В Непоносимата лекота на битието той пита какво би трябвало да мислим за онези, които са имали добри намерения, онези, които не са знаели, онези, които са действали добросъвестно. И пише за Едип:

Той съвсем не подозира, че убитият от него в планините човек е баща му и че жената, с която спи, е неговата майка. Междувременно съдбата праща чума на поданиците му и ги измъчва с големи бедствия. Когато Едип разбира, че самият той е причината за тяхното страдание, той си избожда очите и тръгва да се скита сляп далеч от Тива… Като не могъл да понесе гледката на нещастията, които бил причинил “без да знае”, той си избол очите и напуснал сляп Тива21.

Как човек да не се изкуши от това? Аз бих предложил следната индулгенция. Нека социалистите, техните другари, апологетите, ревизионистите признаят мъртъвците, нека ги погребат, нека преподават онова, което са научили, и нека изкупят тези смърти. Иначе, пред непомерността на случилото се, нека им бъде простено, едва когато си избодат очите и напуснат слепи Москва, Пекин и Тива. Нека западните интелектуалци повторят стиха от “Реквием” – творба, написана по времето на сталинския терор от Анна Ахматова – най-големият руски поет на ХХ в.: “Ще ги помня винаги и навсякъде, никога няма да ги забравя, каквото и да става.”22 Труповете изискват отчет, извинение, покаяние. Без това “преодоляване на социализма” не е възможно.





Гласувай:
1



Спечели и ти от своя блог!
1. raders - изключително
13.02.2010 11:06
Отдавна не съм срещал нищо по-силно и компетентно от това изследване. Напомни ми титаничната книга на Пол Джонсън "Светът", където на финала звучи потресающото: " Експериментът е поставян по безброй начини и навсякъде се е провалил. Държавата се оказа ненаситен разсипник и ненадминат разхитител. Освен това тя доказа, че е най-големият убиец на всички времена. До 90- те години действията на държавите причиняват насилствена смърт на около 125 милиона души само през този век. Античовешката и злоба надминава темповете, с които се увеличава разточителността и..... И още: За архитипичните представители на тяхнята класа - такива като Ленин, Хитлер и Мао Цзе Дун, политиката, която те представят като прекрояване на обществото с благородни цели, е единствената законна форма на морална активност, единственото сигурно средство за прекрояване на човечеството. Тези фанатици минават марширувайки през десетилетията и полукълбата - шарлатани, харизматични и екзалтирани личности, мирски светци, масови убийци - всички обединени от вярата, че политиката е цяр за човешките болести: Сун Ят Сен и Ататюрк, Сталин и Мусолини, Хрушчов, Хо Ши Мин, Пол Пот, Кастро, Неру, У Ну и Сукарно, Перон и Алиенде, Нкрума и Нирере, Насър и Пахлави , Кадафи и Садам Хюсеин, Хонекер и Чаушеску...... Повечето от тях, независимо дали са живи или мъртви, са прокълнати в собствените си страни. Гротексните им статуи са обезглавени или обезобразени, подобно хилещата се глава на Озимандиас на Шели..." и пр. Поздравявам автора.
цитирай
2. demograph - Много силно и истинско
13.02.2010 23:40
Пак и пак ще го чета. Поздрави! Блогът ви е страхотен.
цитирай
3. zahariada - :))) Re: 1 и 2. Благодаря ви!
14.02.2010 13:28
В този трактат на Алан Чарлз Корс е казано вочти всичко. Жалко, че интересът не е голям, но май в Б-ия трябва да тръгнем от самото начало. Още веднъж ви благодаря! Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39740370
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031