"Да крадем по демократически,
да управляваме по социалистически."
                                  активен борец
                                  партизанин


Този текст е предназначен за всички, които са: непосветени, непросветени, неограмотени, недовидели, недочули,непострадали, необеднели, непораснали, неосъзнати, неродени и неживели по онова време - за всички, за които представката "НЕ", може да бъде поставена!





ВЪЗМОЖНО ЛИ Е “ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СОЦИАЛИЗМА”

Алан Чарлз Корс

“Преодоляване на социализма” не съществува засега. Той няма да се появи нито през нашия живот, нито през живота на децата ни. След Холокоста, сред руините на нацизма антисемитизмът беше донякъде притихнал, смутен от своята най-отвратителна проява – действително упражняваната от него държавна власт. След краха на комунизма, този единствен реален и пълен властови опит на социализма, социализмът също притихна закратко. Причините за социализма на Запад обаче все още са налице, доколкото произтичат от срещата на две изключителни постижения: свободното либерално предприемачество и политическата демокрация. Първото създава богатство, преобразувало всички възможности на човека, но то също води до появата на изключително дълбока завист. Демокрацията пък разкрива път към властта на една амбиция, която призовава демократичната държава да присвоява и преразпределя богатството в името на социалното равенство. Както прекрасно разбират Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес, породеното от свободата на предприемачеството изобилие кара непродуктивните хора да смятат, че това богатство е природен факт, че то е налично за употреба.
Социализмът означава отхвърляне на частната собственост, печалбата и свободната размяна. Означава организиране на производството и разпределяне на стоки и услуги – т.е. на плодовете на човешката изобретателност, новаторство, мисъл, риск, талант и труд – от политически плановици, за които се вярва, че знаят от какво се нуждаят хората и как тази нужда може да бъде задоволена. Означава експроприиране и раздаване на богатство в съответствие с ценностните критерии на тези плановици. Всяко дете може да схване какво е социализъм – то е равносилно на това, да взимаш нещата на другите. То е същевременно и прибързано, и невежо убийство на кокошката, която снася златни яйца. Тази пословична история обаче е и устойчива. За “преодоляване на социализма” може да се говори реалистично едва когато от нашите дела бъдат отстранени завистта, обидата, насилието, ирационалността и политическата амбиция. Това обаче би бил друг свят.
За социализма няма да е трудно – и вече не е трудно – при необходимост да промени малко своята отколешна същност, докато продължава да превръща обидата, амбицията, фантазиите и манията за планиране на живота на другите хора в мощен политически, икономически и, в крайна сметка, културен дневен ред. Изначалната мечта и хилиастичната религия на социализма от ХІХ в. може би вече не движи нито масите, нито господарите, нито пък създава мъченици, ала лежащите в основата му импулси и ценности остават силни и действащи. “След социализма” политици и демагози отправят с успех – и ще продължат да го правят – призиви срещу собствеността, печалбата, икономическата свобода и “пазара”. Тъкмо “след социализма” Лионел Жоспен и неговата социалистическа партия дойдоха на власт във Франция с обещанието да създадат работни места като намалят продължителността на работната седмица без да намаляват заплащането. Тъкмо “следсоциализма” “третият път” доби такава популярност, като един от изоставените “пътища” бе да се разчита на икономическата свобода на доброволната размяна. Тъкмо “след социализма” виждаме класически най-либералното общество в света да се придвижва към централно планиране на здравеопазването и фармацевтичното разпределяне. Тъкмо “след социализма” виждаме да се упражнява все повече контрол върху икономическия живот на международни управителни съвети, състоящи се от хора, смятани за експерти. Това се случва насред предполагаемия триумф на свободното предприемачество, настъпил след катастрофата на централизираните икономически режими. Да се смята, че бъдещето ще бъде по-малко податливо от настоящето на демагогията, завистта и мита за планирането, би означавало да действаме глупаво, ръководени от вяра. Съвсем не е ясно кому принадлежи бъдещето.
Трябва да се чете внимателно предговора на Мизес към второто английско издание (1951) на основополагащата му работа върху социализма (Die Gemeinwirtschaft. Untersuchungen ьber den Sozialismus, 1922). Той предупреждава да не се бъркат “взаимните съперничества между различните тоталитарни движения” – борбата между антикомунистите етатисти (например привържениците на новия курс на Рузвелт и западноевропейските социалисти) – с по-дълбокия “голям идеологически конфликт на нашето време”: борбата между онези, които подкрепят “една пазарна икономика”, и привържениците на “тоталитарния управленски контрол”1. Исторически погледнато, Мизес не е прав да минимизира по какъвто и да е начин конфликта между привържениците на New Deal и западноевропейските социалисти, от една страна, и болшевиките, от друга, тъй като самата възможност за човешка свобода зависеше от поражението на комунизма.  Той също така не е прав да твърди – пред лицето на комунизма, за който живите човешки същества не са нещо повече от средства за постигане на целта, – че няма значение каква точно група социални и икономически инженери контролира апарата на плановата държава. Мизес изглежда не успява да разбере напълно, ако изобщо разбира, неразривната връзка на това, да разполагаш със себе си във всяко едно отношение и икономическата свобода. В дългосрочен план обаче той е прав, че свободата все пак зависи в крайна сметка от изхода на борбата между частната собственост, частното предприемачество, доброволното производство и доброволната размяна, от една страна, и централното планиране – от друга.
Хайек и Мизес споделят вярването, че в централното планиране има икономическа, социална, идеологическа, културна, историческа и, в последна сметка, тотализираща логика. В смисъла на фундаменталната икономическа теория и двамата разбират очевидността на нещо, което повечето съвременни западни интелектуалци смятат за безсмислица – а именно, че колкото по-сложни са обществото и икономиката, толкова по-невъзможна и вътрешнопротиворечива става задачата на централното планиране. Без ценовия механизъм, който отразява изборите на индивидите, не съществува ефикасен начин да се открие и разпредели икономическото знание или пък да се хармонизират дейностите на отделните агенти по посока на човешката удовлетвореност. Погледнато по-дълбоко, що се отнася до най-същностните последици за човешките живот и общество, и Хайек, и Мизес разбират, че централното планиране ни извежда, по думите на Хайек, “на пътя към робството”.
В края на 20-те години на ХХ в. комунистите започват да разграничават аналитично “социализма” и “комунизма”. Отдалечавайки се от Маркс, който безспорно употребява двата термина като взаимно заменими, комунистическата партия на СССР, а оттук и световното комунистическо движение започват да твърдят, че “социализмът” е преходен етап между капитализма и крайния етап на “комунизма”. В определен смисъл работата на Хайек Пътят към робството (1944) – макар че е много, много повече от това – представлява последователно аргументиране на разбирането, че независимо от намеренията, “демократическият социализъм” би могъл да е преход и към нещо друго. Не обаче към утопията, а неизбежно към нещо близко до съветския комунизъм, към тоталитаризъм, който е последната фаза от отхвърлянето на икономическата и обществената свобода.
В сърцевината на тази аргументация е хладната, индуктивно вярна и, що се отнася до прогностичния обхват, пророческа глава “Защо най-лошите надделяват”2. Хайек твърди, че не е никаква случайност на времето и мястото, специфични за нацизма или болшевизма, това, че концентрираната власт над целия живот в едно централно планирано общество привлича и удовлетворява най-лошите в морално отношение. Хора с какви възгледи, какви личности, какви типове поведение биха успели в политиката при една колективистка система? Според възгледа на Хайек това биха били силните и агресивните. Биха били онези с най-малко скрупули относно избора на средства. Биха били хора, привличащи и групиращи около себе си онези, които са едновременно покорни и безмилостни. Биха били демагози, способни да обединят послушните, наивните, пасивните. Биха били водачи, които ловко разделят обществото на “ние” и опасното “те” и които също така успяват да свържат социализма с един злокачествен и популярен национализъм и антикосмополитизъм. Преди всичко това биха били хора, за които властта не е неизбежно зло, а цел сама по себе си.
Според Хайек в едно конкурентно общество икономическата и политическата власт са разделени и никой не би могъл да има повече от един малък дял от невероятната власт, притежавана от онези, които планират икономическия, социалния, образователния и културния живот на обществото в неговата цялост. Ала централизираната като политическа власт икономическа власт над целия живот на друга личност създава общество от потенциални роби. Онези, които се стремят да властват над роби, са робовладелци в едно общество, където решенията на владетеля относно “доброто на цялото” са по-мощни от всички предписания и възбрани на индивидуалистката етика и право. В такова общество онези, които имат конкретни идеали за добро и зло, биха отбягвали непосредствената служба на владетеля. Онези, които по думите на Хайек са “буквално способни на всичко”3, ще се изкачат до постове непосредствено под този на владетеля, чиято основна страст в живота е любовта към това, да му се подчиняват. Случаят не е просто такъв, че в едно колективистко общество отстъпчивите, принципните и умерените да не стигат до властта, а единствено най-лошите да успяват. Каквито и да са идеалите, каквито и да са първоначалните намерения, какъвто и да е изворът на ранните социалистически идеи, съществуват системни институционални и психологически причини, поради които социализмът винаги ще води до робство и до жертване на множество хора4.
Анализът на Хайек никога не е бил общоприет възглед на Запад, най-малко пък в политическите среди на Европа и в американските интелектуални кръгове. Крахът на европейските комунистически режими би довел до разочарование от същността на социализма под неговите други имена, само ако за западното мислене социализмът би бил свързан с катастрофалния опит на комунизма. Нямаме основание да мислим, че това се е случило. Нека за начало разгледаме първата вълна от значително разочарование, надигнала се в Европа и на Запад през 30-те години на ХХ в. в отговор на онова, което се схваща като “ексцесиите” на сталинизма или даже на усещането, че сталинизмът не е успял да осъществи болшевишката мечта. За да се разбере същността на този интелектуален антисталинизъм, трябва ясно да се отбележи, че в случая с нацизма няма значими трудове, които да свидетелстват за “разочарование” от това, че националсоциализмът не бил осъществил както трябва правилния идеал на племенното начало, на изключващия и експанзивен национализъм, корпоративната държава и принципа на фюрерството. Най-добре приетите от западните интелектуалци антикомунистически текстове от 40-те и 50-те години обаче стигат като цяло до заключението, че комунизмът се е провалил в осъществяването на правилния социалистически идеал. Въпреки че много от тези работи стигат до екзистенциалната автономия на индивидуалния опит, никоя не прави заключения в защита на класическото либерално общество и неговата система на частна собственост, свободно предприемачество, доброволна размяна и индивидуални права.
В Почит за Каталония (1938) Джордж Оруел възхвалява преди всичко, като антитеза на комунизма, анархосиндикализма, който той вижда като най-антилиберален пласт в испанската левица. Обратно, комунизмът (смята Оруел) е решително “буржоазен”. Неговият ненадминат роман 1984 (1949) засяга личната свобода в частния живот и в живота на ума, ала не и икономическата свобода, която е най-големият приятел и на двете. Главната трагедия в блестящата Животинска ферма (1945) е в това, че водачите на революцията стават същите като буржоазията. Мрак по пладне (1940) на Артур Кьостлер – този най-дълбок, най-вълнуващ, най-убедителен анализ и критика на логиката на комунистическия морал, писан някога от ляв автор – е мечта за едно бъдеще, в което социалистическата борба срещу “икономическата предопределеност” ще бъде обвързана с универсално разбиране за човечност и абсолютна етика.
Малко антикомунистически работи са имали повече влияние и по-дълъг живот от книгата Провалилият се Бог (1949), издадена от Ричард Кросман, британски социалист и депутат от лейбъристката партия5. Тази антология съдържа поразителни разкази за политическото разочарование, които обясняват по-убедително и с повече вчувстване от която и да е друга книга привлекателността на комунизма в очите на посветилите му се интелектуалци. Разказите представят живо и достоверно кошмарния опит от участието в комунистическото движение (или fellow travelers) през периода между двете войни, интелектуалните противоречия на онези, които остават въвлечени  в движението дълго след като би трябвало да са осъзнали предаването на собствените си идеали, болката и моралната необходимост от окончателно скъсване с него. В същото време обаче всеки един от тези разкази завършва с продължаващо отхвърляне на либералното и пред всичко на икономически либералното общество

....следва продължение....

Бих Ви препоръчал следващата част да бъде посветена на "свещения"капитализъм,при който
е дадена свещената свобода на "свободното" пред-
приемачество,свободно да мами,краде,убива,изнудва
ит.н,закриляно от "хуманността,на "демоКРАДСките
институции-просто другата форма-антипод на ко-
мунистическото заробване.
Съмнявам се,обаче,дали бихте си позволили подобно кощунство.

По-нататък ще стане въпрос и за това! Вие четете. Благодаря ви!
P.S. D. Ако искате, обърнете внимание на поредицата "Духэт на времето." Пак в този блог.