Десетина мъже събрани в ранината весело се поздравяват. Таксация – пролетна! Кучета се подушват и махат с опашки. Раниците тежат на раменете им. Личи нетърпението им, въпреки многото сезонни таксации. Подготовката на протокола приключва и поемат към разораните ниви. Разтягат веригата, кучета шетат съсредоточено. Само те са сериозни. Подвикванията на ловците огласяват утрото и се вдига първият заек. Доволни, гълчавата им става все по-висока. Стойка на птичар – притаена лисица. Викове, имитация на изстрели и пожелания за среща през есента, или зимата. Ято яребици излита пред твърдо маркиралите ги драатхари и пълнят душите на ентусиастите с радост. След четиристотинте обходени декари, поемат по кайряка към кариерата. Още няколко заека и четири сърнички. Ще минат през гората. Я видят нещо, я не, но бивака е наблизо. Наближава обед, с него и ищаха за лакърдии и спомени. Измъкват се от гората почти едновременно, като всеки минава през кайнака, измива се, отпива благата му вода, и се настанява на дългата маса под навеса. Развързват се раниците и езиците на мъжете. Доволни от наличието на дивеч, ще понадуят бройките, за да има по-висок бонитет райоът им, вдигат наздравица:
  - Заек от пушка не се губи, а от некадърност! Яребицата има дом там, където има стопанин! Сърни и кошути се спират при неуморните! Хубави яки и топли кожухчета за жените ни! Бог да ни пази от ,,месари”! Равна мушка и сух барут! Наздраве дружина! – се провиквам.
  - Наздраве! – екват гласове. 
Отпива се първата глътка и започват разкази за минали излети.
  - Помниш ли лова в Горско Ново село, брат? – подхваща, Илия. – Боже, какви баири!? Душата ми изкочи, докато изляза на пусията. На най - хубавата ме поставиха домакините. Високо в Балкана, всичко се вижда. Царев Търнов насреща, градче, някакво по в дясно, селца сгушени край реката. ,,Бончовец” изправен отпред силен и древен. Габъри и дъбове издигнали снаги и подпират сивото небе. В ниското се чуват хлопките на стадо. Севернякът бръсти, та не се стои. Кучетата съобщават с лай, че са вдигнали нещо, но айде де!? Профуча сюрията, като влак покрай мен. Докато се усетя, отмили ,,гарата”. Добре, че, Митака повали едно. Ех, добре са си в планината!
- Като каза ,,планината”, Илийка, чакай да ти кажа за Странджа! – подема, Стамен. – Имаме навика да поставяме гости на добрите места и изтърват ли прасе, кръщаваме пусията на името на госта. То при нас е по различно от Балкана. Уж мека и ниска планина, но не я ли познаваш и обичаш, пиши се фира. Както ти е леко да вървиш и теренът е лек, изведнъж попадаш в дере. Опитваш да го изкачиш, подхлъзваш се на скала, на камък и си се изгубил. Изгубиш ли се в Странджата, или в турско, или не те намират. Инак ни е като майка – храни ни, топли ни, крие ни, когато се наложи, обича ни, но и ни наказва. Само да знаеш, колко комити е дала на Родината ни! Не сме се връщали без слука. Винаги ни дава по нещо. Как миреше шумата й, Илийка... Ееех! Какво да ти разказвам? Не е от слуката, а от общуването с планината е радостта ни, Илийка. Няма да разбереш един планинец, знам. 
- Чакайте момчета! – подхващам – Всеки с лова си и с мястото си! Да ви разкажа за ловове край Галата и в землището на Гиген. Края на август. Пече, ,,чак ляб не ти се яде” . Морето се ширнало, взема ти очите. Бризът гали, но не разхлажда. Набиваме крак по изгорялата трева, носи се мирис на море, рамото боли от многото изстрели, кучетата слихтят, не им се работи, а ония ми ти бараби се юрнали – превземат полето. Богат лов! Много пъдпъдък имат. И представете си, борова гора на два – три километра от плажа. Кеф! Седим на сухите иглички, кучета пощят тръните. Носят каси бира и ,,луди” мезета паликаритата и уговарят утрешния лов. На другия ден в Паша дере се завряхме. Друг свят, братчетата ми! Прохлада, гора, баири и отново много пъдпъдък. В Гиген бях на фазан. Ей там, до Плевен. Уникално! Дунавската е като утроба на богиня! Всичко има там, момци. Кеф ти фазан, кеф ти заек, кеф ти диво свини, кеф ти кошута, кеф ти... Абе, нямам думи! И не го бият фазана. Чудна работа! Чак се е изродил. Хилав един, мъжкарите оскубани от битки, женските кушкия, не ви е работа. Питам: - ,,защо така, бе колеги?", а те отговарят, че ,,перушината” не им е в кръвта. Не на всички, де. Излизали колегите, но друго било на ,,едро”. Хубава ни е Добруджа, но и там е хубаво, и благодатно място. Лозя, братя, какви лозя видях в него край! Подредени, като войници. Дават, та се късат. Лозята им хубави, но и виното им е чудесно. А и житото им тежко от клас! Реки! Не е сухо, като при нас, да знаете! Не само ловци, а и добри рибари са. Какви шарани и сомове слагат на масата. За лисиците по Пирина няма да ви разказвам сега. Люти , но сърдечни македонци. Живота си дават за род и приятел. Майстори на люта рачия и блага пастърма. Абе, ловът е добър с добри хора, да знаете! Още нещо да знаете - повечето са добри сред нас. Излезе ли човек с пушка, види ли смъртта, погрижи ли се за живот, той става добър. Жилави сме! Мечтая си да има повече млади момчета сред нас, да видят, да почувстват, да се научат. Къде, ако не с оръжие и с другари ще станат истински мъже и Българи? 
- Хайде, хайде! Размечта се. – вметна, Пламко. – Вижте, свраките се връщат в гнездата си, ще се стъмни след двадесетина минути. Да тръгваме, черпя по бира! 
  Месецът занарежда звездни мъниста, листата си шепнеха нещо мило, тревите се прегърнаха за сън. Бухал оповести началото на вечерната вахта. С лек повей, Вятърко обгърна Божията Земя и заразказва притчи. Славей изнася серенада на любимата. Небесната шир се обагри с виолета си, какъвто е само тук. Животът е сега!

                                                                                               Д. Костадинов