• От Новото познание
• 14.11.2016 • 10:43
• 2 коментара
•  
•  

Въпросът за времевата ос се изследва от учение отдавна. Основният му аспект се изразява не в това съществува ли времето въобще, а в това в какво направление се движи това време всъщност. Много физици смятат, че времето се проявява тогава, когато достатъчно количество микроскопични елементарни частици, индивидуално подчиняващи се на доста странните закони на квантовата механика, започват да си взаимодействат помежду си. Те проявяват поведение, което вече може да се обясни с класическите закони на физиката. Но на страниците на немското списание Annalen der physic (списание, в което са били публикувани серия от статии на Айнщайн за общата теория на относителността), двама учени заявяват, че гравитацията не притежава достатъчно сила за това. И че абсолютно всички обекти във Вселената следват принципа за посоката на времевата ос минало-настояще-бъдеще. Вместо това учените смятат, че самата времева ос създава странични наблюдатели.

Един от основните проблеми на съвременната физика се изразява в нагаждане на квантовата механика към класическата. В квантовата механика частиците могат да притежават супер позиции. Например един електрон може да съществува едновременно на две места и да изясни кой къде е докато не се проведе наблюдение. Тук основен аспект е вероятността. Да се изясни положението е възможно само по експериментален път.

Но правилата рязко се променят, ако електроните започнат да взаимодействат с други обекти, например, с атомите на въздуха или в състава на праховите частици и изобщо  на всички видове вещества. Тук в сила встъпват правилата на класическата механика, а най-важен фактор за взаимодействието на тези частици става гравитацията.

„Позицията на електрона, на всеки атом се управлява от вероятността“, казва Ясунори Номура, физик от Калифорнийския университет в Бъркли.

Но веднага щом започнат да се взаимодействат с по-големи частици или да стават част от обект, например бейзболна топка, то всички тези индивидуални вероятности на техните позиции се смесват, а шансовете електроните да се намират в супер позиции намаляват.  Затова вие никога няма да видите как една и съща бейзболна топка може да се намира едновременно на две места – в ръкавицата на кетчъра и излитаща отвъд пределите на игрището.

Най-известната теория, обясняваща принципа на декохоренцията, е уравнението Уилър – Де Вит. Теорията се появява през 1965, когато на физика Джон Уилър се наложило дълго да престои на летището в Северна Каролина (САЩ). За да „убие времето“, той помолил своя колега Брайс Де Вит за среща. Двамата учени се видяли и започнали да разговарят за различни теории и да си „играят с цифрите“. В един момент и те достигнали до уравнението, което по мнението на Уилър, се явява свързващо звено между квантовата и класическата механика.

Теорията се получила съвсем не идеална. Но се оказала важна за физиката. Много учени се съгласили, че тя е инструмент за разбирането на всички особености на процеса на декохеренция и на т.нар. квантова гравитация.

Независимо от това, че в уравнението не е включена променливата на времето, то става основа за свързването на всичко във Вселената. Все пак, в новата научна статия двамата учени говорят, че в уравнението на Уилър – Де Вит гравитацията влияе върху времето твърде бавно, за да може да бъде приета за универсална ос на времето.

„Ако разгледаме примерите и направим изчисления, ще се окаже, че уравнението не обяснява как се появява посоката на времето“, заявява биологът Робърт Ланза.

Ученият обяснява това с факта, че квантовите частици трябва да запазят свойствата на своите супер позиции до онзи момент, докато не ги завладее гравитацията. Ако гравитацията се окаже твърде слаба, за да поддържа взаимодействието между частиците при тяхната декохеренция в нещо по-голямо, то тя няма да е в състояние да накара частиците да се движат в една и съща посока, независимо от тяхното разпределение.

Ако математикът не може да реши тази задача, то отговорът може би се крие в наблюдателя. Тоест в самите нас. Времето се движи именно така, защото ние хората изначално биологически, неврологически и философски сме „програмирани“ да възприемаме времето именно по този начин. Това е като котката на Шрьодингер на макрониво. Напълно е възможно далечният край на Вселената да се движи от бъдещето към миналото, а не обратно. Напълно е възможно, когато погледнем в телескопите, времето да излиза от това състояние и да приема много по-разбираемата за нас посока „минало – бъдеще“.

Италианският физик Карло Ровели още миналата година публикува статия за това в най-голямата открита научна уеб библиотека ArXiv.org. В нея също има противоречия. Например Номура твърди, че засега не е ясно как може да се докаже реално ли е понятието „време на наблюдателя“ .

„Отговорът ще зависи от това може ли понятието за време да бъде определено по математически начин, без да се включва наблюдателя в системата“, казва ученият.

Номура отбелязва също, че авторите на теорията не отчитат факта, че цялата Вселена съществува в т.нар. преходно състояние „пространство – време“. Но той не твърди, че другите учени напълно грешат и че физиката, както и преди остава непълноценна, незавършена и непълна наука. Напротив – отбелязва, че е категорично несъгласен с изводите, които са направени от тези учени. Според него, всички интерпретации във физиката са относителни като самото време.