При днешната политическа криза е абсурдно да се разчита на джентълменство между партиите и политиците

В разгара на политическата криза и масовите граждански протести отново изплува идеята за съставяне на програмно (често наричано „експертно”) правителство. Най-последователният радетел на тази формула на управление е ДПС, но и управляващите се присламчват към идеята. Отчитайки предишни ситуации (1990, 1992, 2005 и 2014 г.), анализът трябва внимателно да отдели тактическите егоистични партийни сметки от евентуалната трайна полза за обществото.

Опитът от годините на прехода показва, че когато българските партии заговорят за програмно правителство, те неизменно целят някакви (по-дребни или по-мащабни) изгоди, свързани с властта.

Между другото, ДПС не бива да бъдат съдени като изолиран случай на партиен егоизъм. Те периодично възпроизвеждат не само успешните маневри на БСП, но и това, което направи Патриотичният фронт през октомври 2014 г. в началото на преговорите за съставяне на кабинета „Борисов-2“. Тогава патриотите обявиха, че са готови да подпишат „Национална програма за спасение на България“ и подкрепят „програмно правителство от специалисти“, но само при едно политическо условие – „отстраняване и подмяна в най-къс срок на всички представители на антиконституционната и антибългарска партия ДПС от всички държавни институции“.

Заслужава обаче внимание въпросът дали – извън партийните сметки – формулата на програмното правителство би могла да даде на България едно по-добро, по-компетентно и по-последователно управление? В конкретната българска ситуация отговорът е по-скоро условно-отрицателен.

Преди всичко, досегашните опити в това отношение показват една непреодолима за нашите условия пречка – когато пред такова управление се поставят размити или нереалистични цели, то се превръща в арена на политически противоборства и губи предимствата си. Така се случи при правителствата на Попов, Беров, Станишев и Орешарски.

Днес, в условията на изострена политическа криза, да се разчита на джентълменство между партиите и политиците в България е абсурдно, да не говорим за доверието от страна на протестиращото гражданско мнозинство.

Често се спекулира с тезата, че програмното управление уж изолира политиците и се опира на „експерти”. Това е възможно персонално  решение, което може да спомогне за преодоляването на някои специфични пречки, но то не може да отстрани фундаменталния проблем – дефицита на политическо доверие и липата на консенсус по стратегическите за държавата въпроси.

Понякога понятията за „програмно” и „експертно” правителство се употребяват неточно, като се смесват различни характеристики на управлението, въпреки че експертното правителство почти винаги е програмно.

Програмното правителство може да бъде съставено както предимно от политици, така и с участие на експерти, т.е. лица без политически позиции и с признати професионални компетентности. Понякога до привличането на експерти се прибягва поради критично ниската степен на доверие между партиите – проблем, който и днес е една от основните язви в отношенията както в средите на политическия елит, така и между него и гражданите.

Между другото, с противопоставянето на „експерти” („технократи”) и „политици” също се злоупотребява. Вярно е, че през последните десет години на редица места в Европа новият тип политическо ръководство се олицетворяваше от (поредната) „нова вълна” от технократски екипи, които се отличават с хладнокръвие и идеологическа неутралност. Нещо повече, социалната им дистанцираност (да не кажем безчувственост) се смяташе за ценно управленско качество в трудни времена.

В разгара на световната финансово-икономическа криза „Нюзуик” цитира Жан-Клод Юнкер (тогава премиер на Люксембург) като автор на най-сполучливото формулиране на предимствата на „технократите” пред типичните политици от кариерата. Визирайки последните, Юнкер казва: „Ние всички знаем какво трябва да се направи, но не знаем как да бъдем преизбрани след това”. Изводът, поне според привържениците на тезата, че спасението е в технократите, е ясен: когато настъпят тежки времена, на държавното кормило трябва да застанат хора, на които „не им пука”, т.е. за които няма значение какво мислят и преживяват избирателите.

От друга страна, в съвременната епоха е много наивно да се мисли, че една шепа експерти имат монопола над правилните решения. Днес намирането на работещ вариант е неразривно свързано с правилния начин на намиране на решението.

Това означава – широк публичен диалог, социална чувствителност в смисъл на повишено внимание към всяко разумно предложение, откъдето и да идва то, отказ от претенциите за непогрешимост, „гарантирана” от властовия статус. Иначе казано, днес доброто управление не може да бъде дело на хора, на които „не им пука” какво мисли обществото, а единствено на държавници, които разбират хората и могат да артикулират и днешните, но и утрешните интереси на народа си.

Преодоляването на криза като днешната може да успее само при наличие на обществено доверие, подкрепа и, най-важното, участие, т.е. преминава задължително през убеждаване на обществеността, а това е възможно предимно чрез политически средства. Проблемът в България е дефицитът на политици, способни и желаещи да представят научните аргументи, обуславящи едно или друго управленско действие, по човешки начин. Следователно, изходът не е в замяната на политиците с безчувствени „роботи-технократи”, а в излъчването на нов тип политически лидери, имащи морала, ума и харизмата да убедят хората да приемат предлаганите решения, но след като са ги обсъдили честно с тях.   

Затова трябва да е ясно, че без ресурс на доверие и почтеност програмното управление се обезсмисля и може да доведе до още по-големи беди, отколкото традиционното партийно или коалиционно управление.

Ако „програмата” на такова правителство вместо ясни стъпки в отговор на очертаните проблеми се превърне във фасада на други замисли и интереси, една или друга партия може и да спечели, но обществото като цяло понася тежки загуби.

Шансовете на едно програмно правителство зависят главно от отношението на гражданите. В сегашната ситуация е невъзможно да се убеди мнозинството от българите, че настоящият политически елит трябва да получи още един шанс да докаже способността си за почтено и отговорно управление. Провалът е драстичен и необратим.

Недостатъците и уязвимите точки на програмното правителство не са малко. На първо място е липсата на точно адресирана политическа отговорност, която е основополагаща за демократичното управление. При тази формула не е ясно как се разпределя бремето на често неизбежните непопулярни политики, поради което винаги сред участниците в него се появяват изкушения да си приписват заслугите и да прехвърлят вината на партньорите.

Като се имат предвид прозрачните егоистични замисли на днешните управляващи, най-вероятно опит за програмно управление няма да бъде добро решение. Което не означава, че в един момент няма да се наложи да прибегнем до него.

Автор: Александър Маринов

Източник: „Банкеръ“