Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07.2020 19:36 - Как системата ни манипулира
Автор: iw69 Категория: Политика   
Прочетен: 893 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Контролът върху живота ни

проф. Ноам Чомски

Не е преувеличено да се каже, че усилията да се поеме контролът върху живота ни са господстваща тема в световната история, извисила се до кресчендо в последните няколко столетия на драматични промени в човешките взаимоотношения и световния ред. Но темата е твърде обширна, за да се опитваме да я обсъждаме тук. Ще трябва силно да я сбия. Първо, ще се придържам само към текущите проявления и някои от корените, с поглед към онова, което би могло да се случи. Освен това ще се придържам към глобалната арена, която в никакъв случай не е единственото място, на което тези проблеми възникват.
През изминалата година глобалните проблеми се движеха до голяма степен в рамките на понятието за суверенитет, тоест правото на политическите субекти да следват свой собствен път – бил той благотворен или лош – и да го правят без външна намеса. В реалния свят това означава намеса на силно концентрирана власт с основен център в Съединените щати. Тази концентрирана глобална власт бива наричана с разни термини в зависимост от това кой аспект на суверенитета и свободата човек има предвид. Така понякога я наричат Вашингтонския консенсус или комплекса Уол Стрийт/Федерален резерв, или НАТО, или международната икономическа бюрокрация (Световната търговска организация, Световната банка и МВФ), или Г-7 (богатите западни промишлени държави) или Г-3, или най-точно, обикновено, Г-1. От една по-фундаментална гледна точка, макар да се произнася по-дълго, можем да я опишем като масив от мегакорпорации, често свързани една с друга чрез стратегически съюзи, които администрират една глобална икономика, представляваща всъщност вид корпоративен меркантилизъм клонящ към олигопол в повечето сектори и разчитащ твърде много на държавната власт за социализация на риска и разходите и усмиряване на непокорните елементи.
През изминалата година проблеми около суверенитета възникнаха в две области. Едната беше свързана със суверенното право да бъдеш защитен от военна интервенция. Тук проблемите се поставят при един световен ред, основаващ се на суверенни държави. Втората област беше свързана със суверенните права при опасност от социално-икономическа интервенция. Тук проблемите се поставят в свят, в който господстват многонационалните корпорации, особено финансовите институции през последните години и цялата мрежа, конструирана, за да обслужва техните интереси. Част от тези проблеми бяха драматично поставени в Сиатъл миналия ноември.
Първата категория – военната интервенция – беше много оживена тема миналата година. Два случая придобиха особено значение, привлякоха особено внимание и известност – Източен Тимор и Косово, в обратен ред, което е интересен факт, тъй като те са обърнати както по време, така и по значимост. Много може да се говори по тези въпроси и много нови сведения за тях бих искал да обсъдя, но, неохотно, ще оставя тази тема. Ако искате по-късно да я повдигнете при въпросите, добре. С удоволствие ще говоря по нея. Тя е голяма, важна и поучителна тема, но времето е малко. Затова нека се обърна към втората тема и тя е онази, към която ще се придържам (като пак сбивам нещата) – въпросът за суверенитета, свободата, човешките права – въпросите, които възникват на социално-икономическата арена. Към тази подтема на голямата тема искам да се придържам.
Първо, една обща забележка – суверенитетът сам по себе си не представлява ценност. Той е ценност само доколкото се отнася до правата и свободите, като или ги разширява, или ги стеснява. Аз искам да приема за даденост нещо, което може да изглежда очевидно, но всъщност е спорно – а именно, че като се говори за права и свободи, имаме предвид хора, тоест хора от плът и кръв, а не абстрактни политически и юридически конструкции като корпорации, държави или капитал. Ако тези субекти имат изобщо някакви права, което е спорно, те би трябвало да бъдат извлечени от правата на хората. Това е основната класическа либерална доктрина. Тя е и водещ принцип на народните борби от векове насам, но тя среща сериозна съпротива. Съпротива от страна на официалната доктрина. Съпротива от стран на богатите и привилегировани сектори и това е вярно както в политическата, така и в социално-икономическата сфера. Ще ви помоля да оставим този въпрос за няколко минути, докато за момент се върнем към историята.
В политическата сфера познатият лозунг е "народен суверенитет чрез власт на народа, чрез народа и за народа", но действащата структура е доста по-различна. При действащата структура народът се смята за опасен враг. Той трябва да бъде контролиран за негово добро. Тези въпроси се простират векове назад във времето, до най-ранните съвременни демократични революции през 17 век в Англия и в Северноамериканските колонии столетие по-късно. В двата случая демократите биват сразени – не напълно и определено не завинаги. В Англия през 17 век голяма част от населението не желае да бъде управлявано нито от крал, нито от парламент. Припомнете си, че това са двамата съперници в традиционната версия за гражданската война, но, както при повечето граждански войни, голямата част от населението не желае нито един от двамата. Както пише в тогавашните памфлети, те искат да бъдат управлявани от "селяни като нас, които знаят нашите нужди", а не от "рицари и благородници, които ни налагат закони, избрани да вдъхват страх и да ни потискат, които не знаят мъките на народа".
Същите идеи вълнуват и бунтовните земеделци в колониите век по-късно, но конституционната система е замислена по съвсем различен начин. Тя е направена така, че да блокира подобна ерес. Целта е да се "защити малцинството на заможните от мнозинството" и да се направи така, че "страната да се управлява от онези, които я притежават". Това са думите на първия конституционалист Джеймс Мадисън и на председателя на континенталния конгрес и първи главен съдия на Върховния съд Джон Джей. Тяхното схващане се налага, но конфликтите остават. Те постоянно придобиват нови форми, живи са и сега. Но елитарната доктрина остава непроменена в основата си.
Бързо превъртаме към 20 век. (Ще се придържам тук към либерално-прогресивната част от спектъра – от другата нещата са по-свирепи). Населението се смята за "невеж външен натрапник", чиято роля е на "зрител", а не на "участник", освен при периодичните възможности да избира измежду представителите на частната власт. На това се вика избори. При изборите се счита за безпредметно съобразяването с общественото мнение, ако то противоречи на исканията на малцинството заможни, които притежават страната. Всъщност в момента го виждаме.
Един поразителен пример (а има много такива) е свързан с международния икономически ред – така наречените споразумения за свободна търговия. Широките маси от населението – а в това анкетите са категорични – са твърдо против много от нещата, които стават, но тези въпроси не се повдигат при изборите. Не се повдигат при изборите, защото центровете на властта, малцинството на заможните, са единни в своята подкрепа за налагането на един особен вид социално-икономически ред. Затова този въпрос не се повдига. Обсъждат се неща, които не ги интересуват особено, като личността или реформите, в чието неосъществяване те са сигурни. Обсъжда се това, а не онова, което вълнува хората. И това е съвсем типично и има някаква логика в твърдението, че ролята на обществеността, като невеж външен натрапник, е единствено роля на зрител. Ако обществеността, както често става, тръгне да се организира и да излиза на политическата арена, да участва, да издига своите грижи, това е проблем. Това не е демокрация. Това е "криза на демокрацията", която трябва да бъде преодоляна.
Пак цитирам. И това са все цитати от либералната, прогресивна част на съвременния спектър, но тези принципи се изповядват нашироко и последните 25 години бяха един от онези редовни периоди, в които се провеждат мощни кампании за преодоляване на онова, което се схваща като криза на демокрацията и за вкарване на обществеността в нейната подобаваща роля на безразличен, пасивен и покорен зрител. Това е в политическата сфера.
В социално-икономическата сфера става нещо подобно. Има успоредни, силно свързани конфликти от много, много отдавна. В зората на индустриалната революция в Съединените щати, в Нова Англия, преди 150 години има много дейна независима трудова преса, ръководена от млади жени от фермите или занаятчии от градовете. Те заклеймяват "деградацията и субординацията" на новата зараждаща се индустриална система, която принуждава хората да се отдават под наем, за да оцелеят. Струва си да припомним едно от нещата, които лесно се забравят – че по онова време надницата не се смята за нещо много по-различно от робския труд, не само от работниците в мелниците, но и от голяма част от традиционното общество – например Ейбрахам Линкълн, Републиканската партия, дори в редакционни статии в "Ню Йорк Таймс" (които те вероятно биха искали да забравят). Трудещите се се изправят на свой ред срещу онова, което наричат "монархически принципи" в индустриалната система и настояват онези, които работят в мелниците, да ги притежават – духът на републиканската идея. Те отричат така наречения "нов дух на епохата – забогатявай, без да мислиш за друг, освен за себе си" – унизителен и пагубен възглед за човешкия живот, който e трябвало да бъде набиван в главите на хората с цената на огромния усилия, които, всъщност, се правят вече векове наред.
През 20 век литературата на пъблик рилейшънс ни осигурява богат и поучитилен набор от инструкции как да се внушава "духът на новото време" като се създават изкуствени потребности или като (цитирам) "се дисциплинира обществената мисъл, също както армията дисциплинира телата на своите войници" и се възцари "философия на обреченост" и липса на цел в живота, като се съсредоточи човешкото внимание върху "изкуствените неща, обект предимно на модно потребление". Ако това може да бъде постигнато, хората ще приемат безсмисленото и подчинено битие, което им се полага, и ще забравят подривната мисъл да поемат контрола върху живота си.
Това е мащабен социално-инженерен проект, който се провежда от векове, но се ускорява и разраства неимоверно през последния век. Начините са много. Някои са от типа, който току-що посочих, а те са твърде добре познати, за да ги илюстрирам. Други са свързани с намаляване на чувството за сигурност, за което също има редица начини. Един от тях е заплахата за смяна на работата. Едно от основните последствия – а по пътя на логиката и една от вероятните цели – на погрешно наречените "споразумения за свободна търговия" (подчертавам "погрешно", защото там не става дума за свободна търговия; в тях има силни анти-пазарни елементи от най-различен вид и те определено не са споразумения, поне доколкото засягат хората, тъй като хората най-често са против тях), едно от последствията на тези споразумения е да се увеличи заплахата – няма нужда тя да бъде реална, понякога е, но само заплахата от смяна на работата е достатъчна, за да наложи дисциплина чрез намаляване на чувството за сигурност.
Друг механизъм, простете за техническия жаргон, е да се увеличи така наречената "гъвкавост на пазара на труда". Нека цитирам Световната банка, която излага въпроса съвсем ясно. Те казват: "Увеличаването на гъвкавостта на пазара на труда – въпреки лошото име, което е придобило като синоним на намаляване на заплати и уволняване на работници" (а то е точно това)" – е от основно значение във всички райони на света... Най-важните реформи включват снемане на ограниченията за подвижността на работната сила и гъвкавостта на работната заплата, както и прекъсване на връзката между социалните услуги и трудовите договори." Което означава премахване на придобивките и правата, отвоювани в тежки битки вече няколко поколения.
Когато те говорят за сваляне на ограниченията върху гъвкавостта на работната заплата, те имат предвид гъвкавост надолу, а не нагоре. Приказките за подвижност на работната сила не са за правото на хората да се движат където искат според изискванията на теорията на свободния пазар от Адам Смит насам, а правото да се уволняват своеволно работници. И при сегашния инвеститорски вариант на глобализацията, капиталът и корпорациите трябва да могат свободно да се движат, но не и хората, защото техните права са второстепенни, несъществени.
Тези "основни реформи", както ги нарича Световната банка, са наложени върху голяма част от света като условия за ратификация от страна на Световната банка и МВФ. Те са въведени в богатите, индустриални страни чрез други средства и там действат ефективно. Алан Грийнспан(председателят на Федералния резерв на САЩ, бел. прев.)декларира пред конгреса, че "по-голямата несигурност на работниците" е важен фактор в така наречената "фантастична икономика". Той поддържа инфлацията ниска, защото работниците се страхуват да искат заплати и придобивки. Те са несигурни. И това личи доста добре в статистиката. През последните 25 години, този период на връщане назад, на криза в демокрацията, заплатите са замразени или са паднали за мнозинството от работниците на неръководни постове, а работното време се е увеличило рязко – най-дългото в индустриалния свят – и това се забелязва, разбира се, от бизнес-изданията, които го описват като "благоприятно развитие от решаващо значение", когато трудовите хора са принудени да изоставят "лукса в своя живот", а корпоративните печалби са "зашеметяващи" и "поразителни" (Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк и Форчън).
В зависимите държави се прилагат не дотам деликатни мерки. Една от тях е така наречената "дългова криза", която до голяма степен може да се припише на програмите на Световната банка/МВФ от 70-те години и на факта, че богатите в Третия свят са в голямата си част освободени от обществени задължения. Това е драматична истина в Латинска Америка и един от най-големите проблеми там. "Дълговата криза" съществува, но ние трябва да внимаваме, когато я определяме. Тя не е прост икономически факт, в никакъв случай. До голяма степен тя е идеологическа конструкция. Така нареченият "дълг" би могъл да бъде преодолян по няколко елементарни начина.
Единият от начините е да се прибегне до капиталистическия принцип, че плаща онзи, който взима заема, а онзи, който го дава, носи риск. Например, ако ми дадете пари на заем и аз ги преведа в моята сметка в Цюрих и си купя мерцедес и вие дойдете при мен и си ги поискате, аз не би следвало да мога да ви кажа: "Извинявай, не мога да ти ги върна, искай си ги от съседа." А ако не желаете да носите риска на заема, не би следвало да имате възможност да казвате: "съседът ще го връща".
Обаче точно така става на международната арена. Това представлява "дълговата криза". Дългът не трябва да се плаща от онези, които са го взели – военните диктатори, техните приближени, богатите и привилегированите в силно авторитарните общества, които ние подкрепяме – те не трябва да плащат. Да вземем Индонезия, където в момента дългът е около 140% от брутния вътрешен продукт (БВП). Парите са взети от военната диктатура и нейните приятели и вероятно се намират у стотина-двеста души извън страната, но трябва да се връщат от населението при строги ограничителни мерки. А заемодателите са защитени от риск. Те получават безплатна рискова застраховка чрез различни механизми за национализиране на загубите и прехвърлянето им върху данъкоплатците от Севера. Това е една от функциите на МВФ.
По същия начин в Латинска Америка огромният латиноамерикански дълг е почти равен на изтичането на капитали от Латинска Америка, което предполага прост начин за справяне с дълга (или с голяма част от него), ако някой вярва в капиталистическия принцип, който, естествено, е неприемлив, защото според него бремето ще се носи от малцинството на богатите, а така не бива.
Има и други начини да се елиминира дългът, те са известни, а и също така разкриват до каква степен той е идеологическа конструкция. Друг метод, освен капиталистическия принцип, е принципът на международното право, въведен от Съединените щати, когато те, както пише в учебниците по история, "освобождават" Куба, тоест завоюват Куба, за да й попречат да се освободи от Испания през 1898. След като го правят, Съединените щати отменят дълга на Куба към Испания с безупречната логика, че дългът е наложен без съгласието на населението. Той е наложен принудително. Оттогава този принцип заляга в международното право, предимно по американска инициатива. Той се нарича принцип на нежелания дълг. Нежеланият дълг е невалиден; той не трябва да се плаща. Американският изпълнителен директор на МВФ, например, признава, че ако този принцип беше приложен спрямо жертвите, а не само спрямо богатите, дългът на Третия свят щеше до голяма степен да се разсее, защото е невалиден. Той е нежелан дълг.
Обаче не става. Нежеланият дълг е много мощно оръдие за контрол и той не може да се остави току-така. Тъй като за почти половината от населението на света в момента, благодарение на този метод, националната икономическа политика на практика се провежда от бюрократите във Вашингтон. И половината от населението на света (не същата половина, но донякъде се припокрива) е обект на едностранни санкции от страна на Съединените щати, което е форма на икономическа принуда, която отново изцяло подронва суверенитета и непрекъснато се заклеймява – дори съвсем наскоро отново – от Обединените нации като неприемлива, но това няма значение.
В богатите държави има други средства за постигане на сходни резултати. Ще се върна пак на тях, но преди това, само една дума за онова, което не бива да си позволяваме да забравим – че средствата, използвани в зависимите държави могат да бъдат много брутални. Преди няколко години в Сан Салвадор имаше конференция, организирана от Йезуитския орден, която разгледа държавния тероризъм от 80-те години и неговото продължение чрез социално-икономическата политика, наложена от победителите. Конференцията обърна особено внимание на така наречената остатъчна "култура на терора", която продължава след като реалният терор отшуми и води до "опитомяване на очакванията на мнозинството", което забравя всяка мисъл за "алтернатива на исканията на силните". Хората научават урока "няма алтернатива", TINA, както е известен от зловещата фраза на Маги Тачър (There Is No Alternative). Идеята е, че алтернатива няма – сега това се превръща в лозунг на корпоративния вариант на глобализацията. В зависимите държави великото постижение на терористичните операции е унищожаването на надеждите, покълнали в Латинска и Централна Америка през 70-те години, вдъхновени от организирането на населението в целия регион и "преференцията за бедните" на църквата, която беше жестоко наказана за това отклонение от доброто държане.
Тук отново може много да се говори и ми е неприятно, че трябва да пропусна и тази тема, но времето не стига. Понякога уроците от станалото се описват доста точно в умерен тон. В момента има порой от самохвалство за нашите успехи във вдъхването на вълна от демокрация в нашите латиноамерикански протекторати. Въпросът е описан малко по-различно и по-точно в едно значимо научно изследване на един от водещите специалисти по темата Томас Каротърс, който, както самият той пише, "има поглед отвътре", тъй като е служил в така наречените "програми за развитие на демокрацията" на Държавния департамент в администрацията на Рейгън. Той смята, че Вашингтон е имал добри намерения, но признава, че на практика рейгъновата администрация целеше да поддържа "установения ред в... доста недемократични общества" и да избегне "популистка промяна" и както нейните предшественици, възприема "про-демократичната политика като средство за облекчаване на натиска за по-радикална промяна, но в крайна сметка цели само ограничени, централизирани форми на демократична промяна, които не рискуват да разстроят традиционните структури на властта, с които Съединените щати имат отдавнашни връзки". Почти точно, но по-точно би било да се каже "традиционните структури на властта, с които традиционните структури на властта в Съединените щати имат отдавнашни връзки". Така е точно.
Самият Каротърс не е доволен от резултата, но описва така наречената "либерална критика" като фундаментално погрешна. Тази критика оставя старите спорове "неразрешени", пише той, поради "нейната отколешна слабост". Отколешната слабост е, че тя не предлага алтернатива на политиката на възстановяване на традиционните структури на властта – в този случай чрез кървав терор, който оставя след себе си неколкостотин хиляди трупа през 80-те години, милиони бегълци, осакатени и осиротели хора в опустошените държави. За пореден път – TINA – Няма Алтернатива.
Същата дилема се признава на другия край, на противоположния край на политическия спектър, от главния специалист по Латинска Америка на президента Картър, Робърт Пастор, който е в крайно прогресивната част на политическия спектър. Той обяснява в една интересна книга защо картъровата администрация трябвало да поддържа кървавия и корумпиран режим на Сомоса чак до горчивия му крах, а после, когато дори традиционните структури на властта се обръщат срещу диктатора, САЩ (картъровата администрация) трябвало да се опитат да поддържат националната гвардия, която те създали и обучили и която тогава напада населението "с жестокост, която един народ обикновено пази за враговете си", както пише той. Всичко това ставало с добри намерения, под принципа TINA – няма алтернатива. Ето защо. "Съединените щати не искаха да контролират Никарагуа или други държави в региона, но те също така не искаха нещата да излязат извън контрол. Те искаха никарагуанците да бъдат независими,освен(подчертаването негово) когато с това биха застрашили интересите на САЩ". С други думи латиноамериканците трябва да бъдат свободни, свободни да постъпват както желаем. Искаме да избират своя път свободно, стига да не правят избор, който ние не желаем, защото тогава трябва да възстановяваме традиционните структури на властта – с насилие, ако е необходимо. И това е по-либералната и прогресивна част от спектъра.
Има и гласове извън спектъра – не искам да отричам. Например идеята, че "хората трябва да имат право на глас в решенията, които често дълбоко променят техния живот", надеждите им да не бъдат "жестоко смазвани" в един световен ред, в който "политическата и финансова власт е съсредоточена", докато финансовите пазари "безотговорно се колебаят" с пагубни резултати за бедните, "изборите могат да се манипулират", а "отрицателните последици за другите се считат за съвсем маловажни" от властимащите. Това са цитати на радикалния екстремист от Ватикана, чието новогодишно послание беше едва споменато в националната преса и определено е алтернатива, която не е на дневен ред.
Защо толкова хора смятат, че на латиноамериканците, всъщност на всички хора по света не може да се позволи да упражняват суверенитет, тоест, да поемат контрола върху живота си? Това е глобалният аналог на страха от демокрацията отвътре. Всъщност този въпрос е бил често третиран и то доста поучително, най-вече във вътрешните документи, с които разполагаме (наистина свободна страна – имаме богат набор от разсекретени документи, които са много интересни). Основната тема, която ги обединява, е илюстрирана по поразителен начин в едно от най-значимите събития – конференция на полукълбото, която Съединените щати свикват през февруари 1945, за да наложат така наречената Икономическа харта на Америките, един от крайъгълните камъни на следвоенния свят, който остава непоклатим. Хартата призовава за край на "икономическия национализъм (тоест суверенитет) във всичките му форми". Латиноамериканците трябва да избягват така нареченото "прекомерно" промишлено развитие, което би могло да съперничи на интересите на САЩ, макар да могат да осъществяват "съпътстващо развитие". Тоест Бразилия може да произвежда евтина стомана, от която корпорациите в САЩ не се интересуват. От критично значение е да "защитаваме своите ресурси", както казва Джордж Кенан, дори ако това изисква "полицейски държави".
Но Вашингтон е изправен пред един проблем при налагането на Хартата. По онова време той е ясно обяснен във вътрешните документи на Държавния департамент по следния начин: латиноамериканците правят погрешен избор. Те настояват за "политика, насочена към по-широко разпределение на благата и повишаване на жизнения стандарт на масите" и са "убедени, че от ресурсите на страната трябва първо да се възползва народът на тази страна", а не американските инвеститори. Това е неприемливо, следователно суверенитет не може да се позволи. Те могат да имат свобода, но свободата да правят правилен избор.
Това послание се препотвърждава редовно и насилствено в пример след пример до ден днешен. Ще спомена няколко случая. В историята на Гватемала има кратък демократичен откъс. Той е прекратен, както знаете, с американски военен преврат. Пред обществеността той беше представен като защита срещу руснаците. Малко фантастично, но така го представиха. Погледнато отвътре причината е друга и заплахата е видяна по-реалистично. Ето как е видяна:
"Социалните и икономически програми на избраното правителство отговарят на въжделенията" на трудещите се и на селяните, "печелят доверието и удовлетворяват личните интереси на повечето политически осъзнати гватемалци". Нещо по-лошо, правителството на Гватемала "се превръща във все по-голяма заплаха за стабилността на Хондурас и Ел Салвадор. Неговата поземлена реформа е мощно пропагандно оръжие; неговата широка социална програма за подкрепа на работниците и селяните в победоносна битка срещу висшите класи и едрите чужди предприятия, се харесва силно на народите на централноамериканските съседи, в които преобладават сходни условия".
Следователно е необходимо военно решение. То продължи 40 години и остави след себе си същата култура на терора, както в централноамериканските съседи.
Същото важи и за Куба, друг актуален пример. Когато Съединените щати взимат решението (тайно) да свалят правителството на Куба през 1960, аргументите са много сходни. Те са обяснени от историка Артър Шлезинджър, който обобщава пред президента Кенеди изследването на латиноамериканската мисия в таен доклад за новоизбрания президент. Кубинската заплаха, според мисията, е "разпространяването на идеята на Кастро за поемане на нещата в свои ръце". Това е болест, която може да зарази останалата част от Латинска Америка, обяснява Шлезинджър, в която "бедните и непривелигерованите", а то ще рече почти всички, "стимулирани от примера на Кубинската революция, вече настояват за достоен живот". Значи нещо трябва да се направи и вие знаете какво се направи. А "съветската връзка"? Тя е спомената в доклада по следния начин: "Междувременно, Съветският съюз витае във въздуха, размахва огромни заеми за развитие и се изтъква като пример за постигане на модернизация в рамките на едно поколение".
Ами, това е заплахата – заплахата да вземат живота си в свои ръце и тя трябва да бъде унищожена чрез тероризъм и икономическо задушаване, което все още продължава. Всичко това става напълно независимо от студената война, както вече е очевидно, дори без секретните документи. Същите притеснения в периода след студената война доведоха до бързото прекратяване на краткия експеримент с демокрацията в Хаити от президентите Буш и Клинтън, които вървят по стъпките на предшествениците си.
Същите притеснения са залегнали и в основата на споразуменията за свободна търговия – NAFTA, например. По времето на NAFTA, ако си спомняте, пропагандата тръбеше, че тя щяла да бъде чудна придобивка за трудещите се в трите страни – Канада, Съединените щати и Мексико. Но не след дълго тази тема заглъхна, след като фактите излязоха наяве. И онова, което от самото начало беше очевидно, накрая беше публично признато. Целта беше да се "замрази Мексико в реформите" от 80-те години, реформите, които рязко намалиха заплатите и обогатиха един малък сектор плюс чуждестранните инвеститори. Основните притеснения бяха изразени на една конференция за стратегическо развитие на Латинска Америка във Вашингтон през 1990, на семинар. Тя предупреди, че "едно "отваряне на Мексико към демокрацията" може да подложи на изпитание особените отношения между страните като издигне правителство, решено по-скоро да съперничи на САЩ на икономическа и националистическа основа". Забележете, че това е същата заплаха като през 1945, преодоляна, в този случай, чрез обвързване на Мексико с договорни задължения. Същите съображения неотменно стоят зад половинвековния терор и безчинства и то не само в западното полукълбо. Те са и сърцевината на споразуменията за правата на инвеститорите, които се налагат чрез една особена форма на глобализация, замислена от държавно-корпоративния център на властта.
Да се върнем сега към онова, което ви помолих да оставим за малко, към отправната ни точка: спорния въпрос за свободите и правата, следователно за суверенитета, който би следвало да бъде зачитан. Дали те са присъщи на хора от плът и кръв или само на малцина богати и привилегировани? Или дори на абстрактни образувания като корпорации, капитал или държави? През изминалия век идеята, че подобни структури имат особени права, над тези на хората, се защитава много усърдно. Най-видните примери са болшевизмът, фашизмът и частният корпоратизъм, който е форма на приватизирана тирания. Две от тези системи се сринаха. Третата е жива и процъфтява под мотото TINA – няма алтернатива на изгряващата система на държавно-корпоративен меркантилизъм, маскиран с всевъзможни заклинания като глобализация и свободна търговия.
Преди столетие, през ранните етапи на корпоратизацията на Америка, дискусията по тези въпроси е доста открита. Тогавашните консерватори заклеймяват процеса и описват корпоратизацията като "връщане към феодализма" и "форма на комунизъм", което съвсем не е неподходяща аналогия. Подобни интелектуални корени имат неохегелианските идеи за правата на органичните структури, наред с вярата в необходимостта от централизирана администрация на хаотичните системи като пазарите, които били напълно неуправляеми. Струва си да се отбележи, че в днешната така наречена "икономика на свободната търговия" огромен компонент от трансграничните сделки (които погрешно се наричат търговия), вероятно към 70% от тях, на практика се извършват в централизирано управлявани институции, в корпорации и корпоративни сдружения, ако включим работата на ишлеме и други административни механизми. Изобщо не говорим за редицата други радикални изкривявания на пазара.
Консервативната критика – забележете, аз използвам термина "консервативна" в традиционния смисъл, подобни консерватори почти няма вече – консервативната критика отеква в либерално-прогресивния край на спектъра в началото на 20 век, най-вече може би при Джон Дюи – видният социален философ на Америка, чиито трудове са съсредоточени главно върху демокрацията. Той заявява, че демократичните форми имат малко значение, когато "животът на страната" – производство, търговия, медии – се управлява от частни тирании в една система, която той нарича "индустриален феодализъм", в която работещите са във властта на ръководството, а политиката се превръща в "сянката, хвърляна от едрия бизнес върху обществото".
Забележете, че той изразява идеи, които са познати на трудовите хора дълго преди това, както вече споменах. Същото важи и за неговия призив за елиминиране, за подмяна на индустриалния феодализъм със самоуправляваща се индустриална демокрация.
Интересно е, че прогресивните интелектуалци, които се обявяват за процеса на корпоратизация, са повече или по-малко съгласни с това определение. Уудроу Уилсън например пише, че "повечето хора са слуги на корпорациите", през които вече минава "най-голямата част от бизнеса в страната", в една "много по-различна Америка от едно време,... вече не е поле за лична изява, лична възможност и лични постижения", а една нова Америка, в която "малки групи от хора, управляващи огромни корпорации, упражняват власт и контрол над благата и и възможностите за бизнес в страната", превръщат се в "съперници на самото правителство" и уронват народния суверенитет, упражняван чрез демократичната политическа система.
Отбележете, че всичко това е писано в подкрепа на процеса. Той го описва като може би неприятен, но необходим, съгласява се със света на бизнеса, особено след като опустошителните борсови провали от предишните години убеждават света на бизнеса и прогресивните интелектуалци, че пазарите просто трябва да бъдат администрирани и финансовите операции регулирани.
Сходни въпроси, твърде сходни, са живи днес на международната арена. Говори се за реформа на финансовата архитектура и разни подобни. Преди столетие, горе-долу по това време, на корпорациите се дават права на личности в следствие на един радикален юридически натиск в пълно нарушение на класическите либерални принципи. Те са също така освободени от предишните задължения да се придържат към специфичните дейности, за които са регистрирани. Нещо повече, с един сериозен замах съдилищата прехвърлят властта нагоре, от съдружниците към централното управление, което се идентифицира с безсмъртната корпоративна личност. Онези от вас, които са запознати с историята на комунизма, ще се сетят, че това много прилича на процесите, които протичат по онова време, много бързо предречени, в интерес на истината, от лявата критика, левите марксисти и анархистите критици на болшевизма, от хора като Роза Люксембург, която по-рано предупреждава, че централизирането на идеологията ще прехвърли властта от трудещите се към партията, към централния комитет и в крайна сметка – към върховния вожд, което много бързо се случва след взимането на политическата власт през 1917, което за миг унищожава всички останки от социалистически форми и принципи. Пропагандистите от двете страни предпочитат други версии, които служат на техните интереси, но аз смятам, че тази е вярната.
През последните години на корпорациите се дадоха права, които далеч надхвърлят тези на хората. По правилата на Световната търговска организация, корпорациите могат да изискват така нареченото право на "национално отношение". Това означава, че Дженерал Моторс, ако извършва дейност в Мексико, може да настоява да бъде третирана като мексиканска фирма. Това е право само на безсмъртните, не на хората от плът и кръв. Един мексиканец не може да дойде в Ню Йорк, да настоява за национално отношение и да постигне нещо, но корпорациите могат.
Други правила изискват правата на инвеститорите, кредиторите и спекулантите да надхвърлят правата на хората от плът и кръв, като подронват народния суверенитет и намаляват демократичните права. Корпорациите, както сигурно знаете, имат възможност по най-различни начини да съдят и осъждат суверенни държави, за което има интересни примери.
Например Гватемала преди няколко години реши да намали детската смъртност като въведе ограничения върху рекламата на изкуствено мляко от страна на многонационалните корпорации. Мерките, които Гватемала предложи, бяха в съответствие с насоките на Световната здравна организация и международното право, но Гербер Корпорейшън претендира за експроприация и заплахата от жалба пред Световната търговска организация се оказа достатъчна за Гватемала да отстъпи под страх от ответни санкции от страна на Съединените щати.
Първата подобна жалба по новите правила на Световната търговска организация беше подадена срещу Съединените щати от Венецуела и Бразилия, които се оплакаха, че разпоредбите на американското екологично ведомство (EPA) нарушават техните права на износители на петрол. Вашингтон тогава отстъпи, също уж под заплахата от санкции, но аз се отнасям скептично към това тълкуване. Не вярвам, че САЩ се боят от санкции от страна на Венецуела и Бразилия. По-скоро клинтъновата администрация не видя убедителна причина да защити околната среда и здравето на хората.
В момента тези въпроси се набиват в очи много драматично и направо неприлично. Десетки милиони хора по света умират от излечими болести заради протекционистичните елементи в правилата на Световната търговска организация, които дават на частните мегакорпорации право на монополни цени. Тайланд и Южна Африка например, които имат фармацевтична промишленост, могат да произвеждат животоспасяващи лекарства неколкократно по-евтини от тези на монополистите, но се боят да го правят под заплахата от търговски санкции. Всъщност през 1998 Съединените щати дори заплашиха Световната здравна организация, че ще спрат финансирането, ако Световната здравна организация извърши дори просто наблюдение на влиянието на търговските условия върху здравето. Това са съвсем реални заплахи. Става дума за днес, за международния печат от тази седмица.
Всичко това се нарича "търговски права". Те нямат нищо общо с търговията. Те са част от монополното ценообразуване, наложено с протекционистичните мерки, въведени в така наречените споразумения за свободна търговия. Мерките целят осигуряване на корпоративните права. Техен естествен резултат е също така свиването на растежа и нововъведенията. И те са само част от набора разпоредби, залегнали в тези споразумения, които пречат на развитието и растежа. Там става дума за права на инвеститора, а не за търговия. А самата търговия, разбира се, няма ценност сама по себе си. Тя е ценна, ако увеличава човешкото благосъстояние, иначе не.
В общи линии, принципът на Световната търговска организация, водещият принцип и свързаните с него договори, е, че суверенитетът и демократичните права трябва да бъдат подчинени на правата на инвеститорите. На практика това означава права за огромните безсмъртни лица, за частните тирании, на които хората трябва да бъдат подчинени. Това са част от проблемите, които доведоха до забележителните събития в Сиатъл. Но донякъде, в голяма степен, конфликтът между народния суверенитет и частната власт изпъкна по-отчетливо няколко месеца след Сиатъл, само преди няколко седмици в Монреал, където се взе едно двусмислено решение за така наречения "протокол по биологическа безопасност". Проблемът там беше ясно очертан. Цитирам Ню Йорк Таймс: "Стигна се до компромис след напрегнати преговори, които често изправяха Съединените щати срещу всички останали" върху така наречения "принцип на предпазните мерки". Какво представлява той? Главният преговарящ за Европейския съюз го описва по следния начин: "Държавите трябва да имат свободата, суверенното право, да взимат предпазни мерки, отнасящи се до генетично променените семена, микроби, животни, култури, ако се опасяват, че те могат да бъдат вредни". Съединените щати обаче, настояват на правилата на Световната търговска организация. По тези правила един внос може да бъде забранен само на основата на научни доказателства.
Забележете какъв е залогът тук. Въпросът е дали хората имат право да откажат да бъдат експериментален материал. Да го пренесем в личен план – представете си, че от катедрата по биология в университета дойдат и ви кажат: "Приятели, трябва да станете експериментален материал по един опит, който провеждаме и, не знам, ще ви вкараме жици в мозъка и ще видим какво ще стане. Можете да откажете, но само, ако представите научни доказателства, че това ще ви навреди." Обикновено вие не можете да представите такива доказателства. Въпросът е: имате ли право да откажете? По правилата на Световната търговска организация нямате. Трябва да станете експериментален материал. Това е проява на онова нещо, което Едуард Хърман, мой съавтор, икономист, нарича "суверенитет на производителя". Производителят е цар; потребителите някак си трябва да се защитават. Това става и у нас, както посочва той. Химическата и пестицидна промишленост не е длъжна да демонстрира, да доказва, че онова, което пуска в околната среда, е безвредно. Задължение на обществото е да докаже научно, че то е вредно и да го направи чрез оскъдно финансираните публични учреждения, които са податливи на влияние от страна на индустрията чрез лобиране и други видове натиск.
Това беше проблемът в Монреал и неговото решение беше донякъде двусмислено. Забележете, да изясним, че не ставаше въпрос за принцип. Личи си дори по подреждането. Съединените щати от едната страна, до тях страни с интереси в биотехнологиите и високотехнологичния селскостопански износ, а от другата страна са всички други – онези, които не очакват да спечелят от експеримента. Това беше подреждането и то ви показва доколко точно става дума за принципи. По сходни причини Европейският съюз е за високи мита върху селскостопанската продукция, също както Съединените щати бяха преди 40 години, но вече не са – и то не защото принципите са променени, а защото властта се промени.
Има един господстващ принцип. Принципът, че силните и привилегированите трябва да могат да правят каквото си искат (естествено претендирайки за висши нравствени подбуди). Естествената последица е, че суверенитетът и демократичните права на народа трябва да си отидат, в този случай – а точно това го прави толкова драматичен – тяхното несъгласие да бъдат опитен материал, когато американските корпорации могат да спечелят от експеримента. Позоваването от страна на САЩ на правилата на Световната търговска организация е съвсем естествено, тъй като те самите изковаха този принцип. Ето за това става въпрос.
Тези проблеми обаче, макар да са съвсем реални и засягащи голям брой хора по света, са всъщност второстепенни пред някои други ходове за намаляването на суверенитета в полза на частната власт. Най-важен сред тях, мисля, беше разграждането на системата от Бретън Уудс в началото на 70-те от страна на Съединените щати, Великобритания и други. Тази система беше замислена от САЩ и Великобритания през 40-те. Това беше време на мощна всенародна подкрепа на социалните програми и радикалните демократични мерки. Донякъде поради тези причини системата на Бретън Уудс от средата на 40-те регулираше обменните курсове и допускаше контрол върху движението на капитала. Идеята беше да се намали вредната и разточителна спекулация и да се ограничи изтичането на капитали. Причините бяха добре разбрани и ясно изразени – свободното движение на капитали създава наричания понякога "виртуален парламент" на глобалния капитал, който може да налага вето върху правителствени решения, които смята за нерационални. Това включва неща като правата на работещите, образователните програми или здравеопазването, както и усилията да се стимулира икономиката или всъщност всичко, което може да помогне на хората, а не на печалбата (и следователно е нерационално в чисто технически смисъл).
Системата на Бретън Уудс повече или по-малко функционира в продължение на 25 години. Тях много икономисти наричат "златния век" на съвременния капитализъм (съвременен държавен капитализъм, по-точно). Това беше период, горе-долу до 1970, период на исторически безпрецедентен бърз растеж на икономиката, на търговията, на производителността, на капиталните вложения, разширяване на социалните мерки от страна на държавата, един златен век. Нещата се обърнаха в началото на 70-те години. Системата на Бретън Уудс беше демонтирана, финансовите пазари се либерализираха, валутните курсове станаха плаващи.
Периодът след това често се определя като "оловния век", доста точно. Имаше бум на краткосрочния спекулативен капитал, който изцяло погълна продуктивната икономика. Налице беше отчетлив срив в почти всяка област – значително забавен икономически растеж, забавен растеж на производителността, на капиталните вложения, много по-високи лихвени проценти (които забавят растежа), по-голяма нестабилност на пазара и финансови кризи. Всички тези неща се отразиха тежко върху хората, дори в богатите страни: заплатите се замразиха или спаднаха, работното време се увеличи, особено поразително в Съединените щати, помощите се орязаха. Да ви дам само един пример от днешната велика икономика, за която всички говорят: медианният доход (половината над, половината под) на семействата е спаднал до нивото на 1989, което е много под нивото на 1970. Това също така е период на демонтаж на социално-демократичните мерки, които значително подобряват човешкото благосъстояние. И в общи линии новоустановеният световен ред осигурява много по-голяма възможност на "виртуалния парламент" от частен инвестиционен капитал за налагане на вето, което води до значително намаляване на демокрацията и суверенните права (както е замислено) и значителен срив в общественото здраве.
Докато в богатите общества тези последици са доловими, в по-бедните те са катастрофални. Тези проблеми разсичат обществата, тоест не става дума за това, че едното общество е станало по-богато, а другото по-бедно. По-подходящо е да се мери в сектори от населението на света. Така например, като ползваме последните анализи на Световната банка, ако се вземат горните 5% от населението на света и се сравнят техните доходи и състояние с долните 5%, съотношението е било 78:1 през 1988 и 114:1 през 1993 (това е последният период, за който има данни) и несъмнено е по-високо сега. Същите цифри сочат, че горният 1% от населението на света има доходи колкото долните 57% - 2 и половина милиарда души.
За богатите страни въпросът е представен съвсем ясно, ще цитирам един известен икономист, Бари Айхенгрийн, в неговата широко призната история на международната валутна система. И той, както други, сочи, всъщност много хора го сочат, че сегашната фаза на глобализацията е много подобна на тази преди Първата световна война, грубо погледнато. Макар че има някои разлики. Една от основните разлики, обяснява той, е че по онова време държавната политика още не е била "политизирана" от "всеобщото право на глас за мъжете и възхода на профсъюзните движения и парламентарните партии на труда". Следователно тежката човешка цена на финансовата дисциплина, наложена от виртуалния парламент е могла да бъде пренесена върху широките маси. Но този лукс вече не е бил достъпен в по-демократичната ера на Бретън Уудс през 1945, така че "ограниченията върху движението на капитала замениха ограниченията върху демокрацията като начин за изолация от пазарния натиск".
Това води до определен резултат. Съвсем естествено е, че разпадането на следвоенния икономически ред е придружено от сериозна атака срещу основите на демокрацията – свобода, народен суверенитет и човешки права – под лозунга TINA (Няма алтернатива). Една нелепа мимикрия на вулгарния марксизъм. Лозунгът, излишно е да го споменаваме, е една самообслужваща се измама. Наложеният социално-икономически ред е резултат на човешки решения в човешки институции. Решенията могат да се променят, институциите могат да се сменят. Ако е необходимо, те могат да се демонтират или заменят – нещо, което честните и храбри хора са правили през цялата човешка история. 


Тагове:   сащ,   Чомски,


Гласувай:
4



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 4822539
Постинги: 2500
Коментари: 6278
Гласове: 16457
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031