….Антонио не отвърна по никакъв начин на удара с мъст. Устоя.

Всячески се опитваха да го дърпат отново в блатото и с мерзката постановка устроена на синът му. Вероятно и поръчителите на постановката не си бяха представяли, че ще се стигне до смърт, но и ножът у Духа си е бил предназначен за Винченцо, и вадейки го срещу него, Духът също е можел да прободе така Винченцо, че мъртвият да е той, ако синът на Антонио не бе нанесъл удара, за да се спаси… Може би Духа е насочил ножа не за да убие, но в такива гнусни постановки смъртта никога не пропускаше изневиделица да вземе своето. И който нож вади, знаете как завършва нататък.

В този свят на илюзии дори и в най-свирепите мафии имаше неписани закони – каквито и битки да има между мъжете, жените и децата да не се закачат. В обезвъздушените кокаинови мозъци обаче всичко бе позволено и бяха преминати всички граници на моралните и човешки ценности.

Винченцо бе на 23 години, когато съдбата му се обърна наопаки от гнусната постановка. Но как неведоми бяха Пътищата Господни! – искаха да ги смачкат психически и физически – и него, и баща му Антонио, за да го свърнат отново по пътя на дявола, но самите тези, които не можеха да простят на Антонио, че се извиси, малко по-късно паднаха в адския огън на мерзостта и подлостта. И каквото посяха това и пожънаха.

Иво Гела бе обявен за ръководител на организирана престъпна група, успя да избяга в чужбина, бе обявен за издирване, а групата му се тресеше кой от по кой „защитен свидетел да става“ срещу него.

И понеже познавах и Антонио, и Винченцо, аз пък знаех, че вместо да ги убият, ги въздигнаха и двамата и ги освободиха от оковите на нисшите страсти на порока.

– Тази мерзавщина трябва да се знае и докъде го докараха  наркотиците „моят бивш брат“. Сърцето ми кърви, когато се сетя за тая гадост и как животинското в мен искаше мъст. Но когато разберем, че истината е висша сила и че всичко се случва по Божият план, то тогава се обливаш със силата на ЛЮБОВТА. И когато следваш Божият план, нищо човешко не е в състояние да те отклони от пътя, който е избрала собствената ти душа да преживее този живот в това тяло. Истинският и осъзнат живот тепърва предстои. Само когато преживеем това, което не сме, можем да изживеем това което сме. – светеха очите на Антонио докато ми говореше.

Още ли не вярвате в чудеса? Запознайте се с Антонио!

…

Когато го слушах, от него извираше такава сила и вяра, че не само му се радвах, но и тръгвах от срещите ни заредена, той си беше една божие зарядно. Занимаваше се с финансови дела, образоваше се, кипеше от страхотни идеи и аз знаех, че ще ги осъществи, защото вярваше, че всичко е възможно, защото то вече беше възможно в мисълта му.

Ако един мъж няма страховито минало, пиши го бегал, казват истинските жени. Онези, които не мислят само за ебане, а мъжът за тях е освен мъж и брат, и приятел, и учител.

Покрай работата си съм общувала с много от „лошите“ момчета. Всъщност и в онези времена никога не ги наричаха „мутри“. Понятието „мутри“ доби медийна популярност, но нямаше нищо общо с профила на тези мъже от средата на 90-те. За тях пишеха журналисти, които не им бяха виждали и очите, за тях опуси разказваха дописници, които никога не бяха нито пили, нито яли, нито преживявали и един час „екшън“ с тях.

Те не бяха „черни“, нито „бели“. Бяха сложни души, многопластови характери, които не можеш да класифицираш в папка „добър“ или „лош“. Колкото повече минаваше времето, толкова повече с очите си виждах как „добрите“ – обявени за такива – ченгета, прокурори, управници, съдии – са по-страшни и от най – „лошите“ бандити, и са с души разядени от поквара, каквато не бяха съзирала и в „лошите“.

Антонио бе един своеобразен избор на Бог – да преминеш през урока да превъзмогнеш собствените си демони и да се издигнеш по пътя на Светлината.

Много си го обичах и се гордеех с него.

През есента на 2018 година пътувахме двамата. Бях му подарила книгата на Васил Пекунов „Рояла на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“ и имахме среща с Вергиния Мартева, която ни чакаше в Балчик.

Повече от два часа разговаряхме, а с нас беше и Ангел Ханс. И изведнъж, внезапно, гласът на Вергиния се промени, лицето и също:

– Кой от вас тук е познавал Жоро Илиев?

– Аз – пророни Антонио.

И … Вергиния започна. Впрочем, Жоро Илиев започна да говори.

Беше толкова смазващ с кристалната си чистота откъс от време, че бяхме застинали. Георги Илиев ядосано, вбесено, редеше такива думи за управниците ни, за малодушието на народа ни, затова как го крадат, грабят, и какви престъпници ни управляват, че не смеехме да шукнем:

„За нас може и да говорят всякакви неща, аз не съм ангел, нося Кръстта си тук! – Вергиния посочва и се тупа по гърдите – но имахме сърца, а тези са изверги алчни…“. Жоро Илиев даваше конкретни послания на Антонио и накрая отсече: „Пази се от този, който ти слага короната на главата, защото същият може да я отсече“.

Говореше дълго, нервно, задъхано – „рядко слизам Тук“ – и накрая не се сдържах:

- Може ли да те питам нещо?

– Да.

– Кой те уби? Кой поръча убийството ти?

– Тия, които се издигнаха върху гърбовете ни!

После замълча и внезапно изрече:

– Бойко Борисов го чака много тежка участ. Не само Долу, но и Тук! Ако знае само какво го чака…

Жоро Илиев не спираше, изливаше водопад от послания: „…не съжалявам за нищо, изкупвам своите грехове, на мен ми сложиха един голям кръст тук – на гърдите, за да ги изкупя… Айде, че ще изтърва Портала… Избийте ги тия крадци, бееее, ама няма кой да го направи, защото вече ги няма ония мъже…“ Вергиния поспря и се усмихна:

– Ухае на страхотен мъжки парфюм… Виждам го, преметнал с пръстите на едната ръка сако през рамото си и се отдалечава, отдалечааавааа и влиза през Портала… Премина…

Дълго мълчахме. Аз потрепервах. Очите на Антонио бяха пълни със сълзи.

И двамата знаехме, че нищо не е случайно.

Той бе едно бисерче, за което благодарях на Господ.

Винаги съм била късметлийка на братя по оръжие.

Все такива ми ги даваше – ръбати, трънливи, с път, пропадащ в урвите, и характер, и сила да се покатерят от там до звездите, мощни да прободат ламята в себе си, за да излети пеперудата, и да кацне на светлата пътека, огряна от Божествената любов.

Затова ги обичах.

Затова обичах Антонио.

Веселина Томова

Откъс от новата и книга „Този живот е за смелите“, която вече може да намерите по книжарниците