Каракас, клането от 1989-та. Къде беше „международната общност”?

https://baricada.org/2019/03/03/venezuela-caracazo-1989-charlie-hardy/

Американецът Чарли Харди е преживял заедно с венесуелците гладния бунт отпреди 30 години, когато армията стреля „на месо”, убитите официално са около 300, а 3000 са безследно изчезналите. Живял е сред бедните и знае за какво говори, когато отсича: „Чавес беше най-доброто, което можеше да се случи на тази страна”   По улиците на венесуелската столица в дните на „Каракасо“. Снимка: venezuelanalysis

„Видях в моргата десетки трупове на млади хора, нахвърлени един върху друг, голи… Опрях главата си в стената. Не можех да гледам. Тези младежи трябваше да са на някой плаж, да се радват на живота. А бяха мъртви, в моргата… Безименни. Събрани от улиците. Част от онези 3000, които се оказаха безследно изчезнали при клането в Каракас между 27 февруари и 8 март 1989-та…”

Този страшен спомен е част от онова, което ми разказа Чарли Харди, американец, бивш католически свещеник, живял 26 години във Венесуела. Бил е там и в началото на 1989-та, когато се разиграва зловещото клане, влязло в историята като „Каракасо”. Гладните бунтове в Каракас, потушени с брутални репресии и много жертви. Управляващият тогава президент, излъченият от социалдемократическата партия Демократично действие Карлос Андрес Перес, изпраща армията със заповед да стреля „на месо” срещу народа.

Карлос Андрес Перес хвърля армията срещу народа. Снимка: venezuelanalysis

Самият Перес предизвиква тази обществената експлозия. Току-що поел властта, на 26 февруари той оповестява серия крути мерки, които според него трябва да оздравят икономиката – чрез драконовски социални орязвания и шоково покачване на цените по рецепти на Международния валутен фонд и „Вашингтонския консенсус”. „Отвързани” са цените на всички стоки с изключение само на 18 основни продукти. С 30 % поскъпва транспортът и със 100 % бензинът. Скачат също токът, водата, газта за битови нужди и останалите комунални услуги.

Първият протест срещу мерките на Перес избухва сутринта на 27 февруари 1989-та в разположения на 25 км. от Каракас град-спалня Гуаренас, където живеят много хора, които работят в столицата и всеки ден пътуват натам и обратно. Поскъпването на транспорта и на бензина е убийствено за тях. Нататък вълната на бунта нараства като цунами, обхващайки самия Каракас, а също и градовете Ла Гуайра, Сан Кристобал, Маракай, Валенсия, Баркисимето, Мерида и т.н. Започва щурмуване и разграбване на магазини. Перес обявява военно положение и извежда армията на улицата.

Шоковото вдигане на цените предизвиква разграбване на магазини. Снимка: Орландо Укето

Официалните данни за последиците от репресиите са за 276 убити, а организации на семействата на жертвите сочат 380 доказани смъртни случаи. Към тях се добавят и около 3000 безследно изчезнали, само някои от които са идентифицирани след време в случайно открити масови гробове.

Репресиите по време на „Каракасо“ осяват улиците на Каракас с убити и ранени. Снимка: venezuelanalysis

Никаква „международна общност” обаче не се обажда тогава заради хуманитарна криза или погазване на човешките права (както виждаме, че става днес спрямо едно друго венесуелско правителство). Напротив, останалият на власт до 1993 г. Перес се радва на отлични отношения и с управлявалия по същото време в Белия дом Джордж Буш-баща, и с оглавявалия испанското правителство Фелипе Гонсалес.

Карлос Андрес Перес (вдясно) и Джордж Буш-баща. Снимка: Уикипедия

Драмата с „Каракасо” е приписана на вражески манипулации за нагнетяване на паника сред населението, а убийствата, разпоредени от властите, са третирани като предназначени да опазят обществения ред легитимни действия срещу крадци и вандали. Никой международен фактор не вдига аларма с изискване Перес да си ходи заради политиката му, тласнала гладния народ да разграбва магазини. Никой не му налага санкции задето не се справя с икономиката и избива недоволните.

Карлос Андрес Перес (вляво) се радва на топлото приятелство на Фелипе Гонсалес. Снимка: Туитър

И не само спрямо Перес е демонстрирана подобна снизходителност. Всички други управници във Венесуела (а и в цяла Латинска Америка) също винаги са били свободни да мачкат народите си както искат, стига само да не засягат икономическите и политическите интереси на САЩ. Емблематичният диктатор Хуан Висенте Гомес, управлявал от 1908 г. до смъртта си през 1935 г. и послужил за прототип на героя в „Есента на патриарха” на Габриел Гарсия Маркес, властва без проблеми, след като оставя на американците венесуелския петрол.

Друг пословичен диктатор, пометеният от народно въстание през 1958 г. Маркос Перес Хименес, преди това се радва на висши отличия на САЩ заради „борбата с комунизма”, както във Вашингтон отчитат арестите, зловещите изтезания и убийствата, които сполетяват всички критици на тиранина. Под същия параграф минават и правителствата от 60-те години, които получават щедри американски субсидии, докато преследват и избиват левичарите от разгърналото се тогава партизанско движение. Впрочем, партизаните се появяват, защото след свалянето на Перес Хименес във Венесуела е внедрен американският двупартиен модел, при който във властта се редуват две основни партии на статуквото, а пред обявяващите се за същностни социални промени сили са спуснати непреодолими бариери. Затова те нямат друг избор, освен да грабнат оръжието.

Диктаторът Маркос Перес Хименес получава през 1954 г. американски орден от посланика на САЩ Флечър Уорън. Снимка: Уикипедия

В края на 60-те партизаните са смазани. Двупартийният модел укрепва. Любопитното е, че точно в рамките на този модел обаче в средата на 70-те се оказва възможна и една доста нестандартна пролука – това е първият президентски мандат не на кого да е, а на същия този Карлос Андрес Перес, който при втория си мандат ще се окървави с „Каракасо”.

Двете му управления се отличават като небето от земята. Първото е от 1974 до 1979 г. За САЩ – вечния решаващ фактор във венесуелската политика – това е сложният период на поражението във Виетнамската война и на труса от скандала „Уотъргейт” с последвалата оставка на президента Ричард Никсън. През 1976 г. в Белия дом влиза демократът Джими Картър, който обявява за своя водеща политика защитата на човешките права.

В този етап на не толкова еднозначна американска политика спрямо „задния двор” се вписва и експериментът на Перес, за който допринася и още един международен фактор – петролната криза от 1973 г., когато арабските страни налагат ембарго на развитите западни държави заради подкрепата им за Израел. Цените на черното злато хвръкват нагоре, което е добре дошло за Венесуела. Жителите ѝ тогава даже се шегуват, че живеят в „Саудитска Венесуела”. Окрилен, Перес дръзва дори да национализира петролната промишленост през 1976 г. Част от нефтените приходи започват да се насочват към социални програми.

След предходните десетилетия на диктатура, партизанска война и нестабилни управления, първият мандат на Перес оставя доста позитивна следа в националното развитие. Но както тогава, така и по-късно, никое венесуелско правителство не полага целенасочени усилия, за да изведе икономиката от пълната зависимост от петрола. И при смяна на конюнктурата в тази сфера неизменно следват кризи.

Когато в края на 1988 г. Перес за втори път печели президентски избори, гласоподавателите залагат отново на него с надеждата, че той ще върне „златните години” от първия си мандат и ще спре рязкото обедняване при предходните две правителства. Няма никакъв шанс подобни надежди да се сбъднат – времената са други, светът е друг, Перес е друг. Той включително връща американците в национализираната от самия него при първия му мандат петролна индустрия. Но наистина малцина са допускали, че ще стигне чак дотам – да прати армията срещу хората. С „Каракасо” де факто е разстреляна цялата дотогавашна политическа система на страната. Пределно ясно става още нещо – неолибералната програма на „Вашингтонския консенсус” е убиец на народа. Буквално.

Уличният ред след гладните бунтове е възстановен, но Венесуела продължава да кипи. 75 процента от населението живее под прага на бедността. Пролятата кръв на жертвите зове за възмездие. А сред политиците, свикнали да се редуват във властта с двете водещи и обрасли в корупция партии – социалдемократическата Демократично действие на Перес и социалхристиянската COPEI, няма никой, готов да предложи нов, по-хуманен и справедлив път за развитие.

Идеята за такъв път се заражда в Боливарското революционно движение, основано няколко години по-рано от група офицери начело с парашутиста Уго Чавес, дълбоко възмутени от хвърлянето на армията срещу народа. На 4 февруари 1992 г. Чавес оглавява военен бунт срещу правителството на Перес, но бързо става ясно, че метежът няма сили да успее.Чавес поема цялата отговорност и отива в затвора. Няколко месеца по-късно следва нов и също неуспешен опит за преврат от друга група военни.

При неуспелия военен метеж срещу управлението на Карлос Андрес Перес, извършен на 4 февруари 1992 г., Уго Чавес поема цялата отговорност върху себе си и отива в затвора. Снимка: albaciudad

Страната е в дълбока криза. Разкриват се и злоупотреби на Перес с обществени фондове. През 1993 г. парламентът гласува за отстраняването му от поста въз основа на тези обвинения. Свикват се нови избори.

От затвора Чавес зове за бойкот на вота – защото никой кандидат не предлага истинска промяна за страната.

Побеждава кандидатът на COPEI, другата партия на статуквото – Рафаел Калдера, който в миналото вече е изкарал един президентски мандат. Щом поема властта през 1994-та, той амнистира Чавес и го пуска на свобода. А Чавес, вече убеден, че ще търси промяната не с преврати, а с демократични избори и с предложение за „преосноваване” на страната, за „пета република”, започва обиколки, за да популяризира идеите си.

Печели все по-голяма популярност, защото Калдера с нищо не подобрява живота в страната. Напротив, още по-стриктно следва политиката на МВФ за затягане на коланите.

Така на президентските избори през 1998 г. се стига до победата на Уго Чавес с неговото Движение за пета република и още много подкрепили го малки партии. Чавес предлага смяна на системата и започва да изпълнява обещаното. За първи път в историята на страната разпределението на националното богатство е преобърнато и подчинено на преодоляването на бедността, на развитието и образоването на народа…

От тази кратка ретроспекция ясно личи колко вододелна роля има „Каракасо” за всички следващи събития във Венесуела, чак до ден-днешен.

Нямаше как сега, при отбелязването на 30-годишнината от това драматично събитие, на преден план да не избие и съпоставката между него и настоящата криза около страната, така дейно подхранвана от външни сили.

Масовите чавистки шествия и митинги от последните дни, които припомниха за случилото се през февруари-март 1989 г. и след това, с основание питаха къде бе тогава „международната общност”, за да защити народа от онова клане. Участниците в проявите сега потвърдиха своята решимост да продължават по пътя на обновлението на страната, започнат от Чавес.

Масови чавистки шествия ознаменуваха 30-годишнината от „Каракасо“. Снимка: albaciudad

От другата страна – от опозицията, апелираща за сваляне на сегашния президент Николас Мадуро, също имаше опити да се правят паралели с „Каракасо”. В смисъл, че и Мадуро бил докарал глад на народа. Но подобни аналогии могат да заблудят само слабо информирана за фактите отпреди 30 години и от днес публика. И без впускане в други подробности, достатъчно е да се припомни, че Карлос Андрес Перес стоварва безпощадните си мерки върху един вече изтощен и исторически винаги пренебрегван от управниците си народ. Освен това хвърля и армията да стреля срещу хората с бойни куршуми. Докато днешните икономически трудности на Венесуела в решаваща степен са провокирани от налагани ѝ от САЩ и съюзниците им санкции, насочени да сринат нейния алтернативен модел на развитие. Модел, при който 70 процента от приходите на държавата отиват, за да се осигурят на народа безплатни медицински грижи и образование, достойни жилища, субсидирани храни на символични цени.

Да, сега не достигат важни базисни стоки заради блокирани милиардни сметки на държавата в чужди банки, но въпреки това по организирана от правителството система (CLAP) 6 милиона семейства от 30-милионното население на страната ежемесечно продължават да получават пакети със субсидирани храни.

Това са пакетите със субсидирани храни, които правителството осигурява всеки месец на 6 милиона семейства в 30-милионна Венесуела. Снимка: Къдринка Къдринова

А що се отнася до армията и силите за сигурност, на тях още веднага след идването на Чавес на власт им е забранено със закон да използват бойно оръжие срещу демонстранти – и това е в сила и до днес. Дори опозицията не вини пряко армията или силите за сигурност за смъртните случаи по време на сблъсъци, а чавистките „колективи” за самоотбрана. Отделен въпрос е, че според сегашните власти много от тези смъртни случаи са предизвикани от екстремистки сили в самата опозиция.

Заслуга на Чавес, а и на наследилия го Мадуро е, че ролята на армията в обществото бе изцяло преосмислена, военните бяха включени в осъществяването на социалните програми, изграден бе гражданско-военният съюз, с който чавистите много се гордеят и смятат за гарант на своята мирна Боливарска революция.

Венесуелската действителност и история не са лесна материя и са изтъкани от противоречия и крайности, но трябва да се познават, преди да се правят заключения с днешна дата. И преди да се дава думата на странни хора, мернали се и из наши медии, които с апломб разказват колко прекрасно си живеели венесуелците преди Чавес…

При първото ми пътуване до Каракас през септември 2017 г. се запознах със споменатия в началото американец Чарли Харди, който тогава беше 78-годишен, а днес вече гони 80. Родом от щата Уайоминг, той ми спомена, че у дома го наричат „Бърни Сандърс от Уайоминг”. И добави шеговито: „Е, аз пък казвам, че Бърни Сандърс е Чарли Харди на Щатите”.

Чарли Харди и авторката в Каракас, 2017 г. Снимка: Виктор Простов

Разказа ми историята си, как се е озовал във Венесуела, защо обича хората ѝ, как е преживял „Каракасо”. И обобщи: „Чавес беше чудото, беше най-доброто, което можеше да се случи на тази страна”.

Чарли се оказва в Каракас в края на 80-те с група католически мисионери. Имат идеята да се разпределят на три групи – едната да живее сред най-богатите, втората – при средната класа, а третата – с бедните. И така да се опитат да накарат тези тъй различни прослойки да си говорят, да общуват, да търсят съвместни решения за проблемите си.

Оказва се прекалено амбициозен и неосъществим проект. Но Чарли все пак решава да остане и да живее в един от бедняшките квартали като свещеник. В „къща от картон и тенекии”, както я описва. Обрисува средата така: „През картона всичко се чуваше, нямахме тайни. Сутрин съседите ми се радваха – ей, Чарли, тази нощ дишаше по-леко, значи си по-добре! Не съм познавал по-добри хора от тях. Щастлив бях там”.

Чарли е категоричен, че за да разбере човек какво става сега във Венесуела, трябва да е наясно какъв е бил животът в страната преди Чавес. И изброява: „Трябва да си виждал онази жестока мизерия и безпросветност, в която тънеха 75% от венесуелците. Да не си забравил, как петролът се продаваше на САЩ за по 1 долар барела. Да те е втрисало от пропастта между шепата богати и бедняшките маси. Да си преживял кошмара на „Каракасо”…Тогава ще имаш с какво да сравняваш и ще си наясно, че Чавес наистина бе чудото, което възроди тази страна. Няма да забравя една жена, с която разговарях на улицата, скоро след като Чавес дойде на власт и стартира Боливарската революция. Аз попитах жената: „Вие последователка на Чавес ли сте?“. А тя ми отговори: „Не, той е последовател на идеите и стремежите, които винаги съм имала“. Ето това е обяснението на чудото – Чавес беше от народа и народът го разпозна като свой“.

„Чавес беше от народа и народът го разпозна като свой,“ категоричен е Чарли Харди. Снимка: albaciudad

След избухването на „Каракасо” кварталът, в който живее Чарли, е блокиран от армията. Обявено е военно положение и комендантски час – вечер и нощем не може да се излиза навън. В една от онези нощи разплакана съседка започва да тропа на вратата на американския свещеник: „Чарли, Чарли, помогни ни, сестра ми умира, заведи я до болницата!”. Идват и други съседи, обсъждат какво да правят – военните патрули имат заповед да стрелят без предупреждение, ако се наруши комендантския час. Един младеж предлага Чарли, който не спазва канони в облеклото и ходи по дънки и риза като всички, да се облече като свещеник. С общи усилия измайсторяват от хартия нещо, което да напомня бяла свещеническа якичка. Донасят и чаршаф – за да се размахва като бяло знаме. Така с Чарли начело групата  повежда към болницата болната жена. Късметът им проработва – пускат ги да стигнат до там.

Докато се разправят за приемането на жената в болницата, един от болничните служители издърпва свещеника настрана и го повежда през коридори към моргата. И там Чарли вижда разтърсилата го картина с нахвърлените голи и безименни трупове на избити по време на „Каракасо” младежи…

Улично ежедневие по време и след „Каракасо“. Снимка: venezuelaanalysis

Гласът на Чарли и сега трепери, когато разказва: „Година по-късно случайно откриха един масов гроб с 68 трупа. Само три от тях бяха идентифицирани и се разбра, че са част от онези 3000 души, чиито роднини алармираха, че са безследно изчезнали по време на бунтовете… Къде ли са останалите, къде ли са онези мъртви младежи, които и аз видях в болничната морга… Не знаем колко още безименни гробове има…”.

Чарли продължава: „После имаше още репресии, години наред. Всеки път, когато чувах как прелита хеликоптер, се питах: колко студенти ще умрат днес?”

Той се отказва от свещеничеството, за да се ожени за венесуелка. Разделят се след шест години съвместен живот – „защото се оказа, че ако сме само приятели, се разбираме по-добре”.

Жена му е била съратничка на Чавес. Участвала е в опита му за преврат на 4 февруари 1992 г. „Когато тя тръгна онази сутрин, не знаехме дали ще се видим пак”, казва Чарли. Виждат се. А Чавес побеждава все пак няколко години по-късно. И Чарли не се уморява да повтаря, че така е започнала нова ера за Венесуела.

Чарли Харди пред саркофага на Уго Чавес в мемориала в негова памет в Каракас. Сничка: Къдринка Къдринова

Разговаряхме с него през септември 2017 г. в Каракас, където и двамата бяхме сред участниците в международната среща „Всички сме Венесуела”. Тогава вече беше доста силна тенденцията световните медии да изтъкват само проблемите на страната и да чертаят апокалиптична картина на всекидневието там. Нещо, което изобщо не съответства на истината – и в това тогава можехме да се убедим лично.

Чарли много се ядосваше на медийните изопачавания на действителността: „Това е целенасочена кампания – проблемите се пресилват, за да се оправдае американска намеса. Четох оня ден в „Бостън Глоуб”, че в цяла Америка не е имало по-голяма хуманитарна катастрофа от обстановката тук. Онзи, който го е написал, сякаш никога не е чувал какво е преживяло Чили по времето на Пиночет, какво се е случвало под властта на диктатурите в Аржентина, Бразилия, Гватемала, Салвадор, Хондурас… Хората тук умирали от глад. Не, не умират. Има проблеми. Но те не са такива, че да послужат за оправдание за интервенция от същите онези, които вече нападнаха Ирак, Либия, Сирия… Като кажа у дома на хората, че идвам тук, първата реакция е „Ау, внимавай!”. А ако им покажа картата, поне една четвърт няма да могат да намерят Венесуела. Вали дъжд от пропагандни лъжи срещу Венесуела. И това ме боли! Ето затова влязох в политиката в САЩ. Исках да се чуе различен глас”.

Чарли ми разказа, че е издигал кандидатурата си от Уайоминг в две кампании – за Сената на САЩ през 2014 г. и за Камарата на представителите през 2016 г. Впрочем, за неговото предизвикателство съм системата в САЩ дори е сниман документален филм под заглавието „Чарли срещу Голиат” (Charlie VS Goliath).

Анонс за филма „Чарли срещу Голиат“

Попитах го дали се е кандидатирал като независим. Ето отговора му: „Наистина опитах като независим. Но за да се регистрирам като такъв, са нужни 3740 валидни подписа. Това значи поне 6000. Защото хората се подписват, обаче после се оказва, че нещо не е наред с изборния им регистър. Примерно, някой бил хванат да пуши марихуана на 18 г. и после се води „криминално проявен”, вадят го от избирателните списъци. Има много такива случаи, особено сред чернокожото население. И край, не признават подписа му. Почти успяхме да съберем нужната бройка. Макар да бях живял 26 години извън САЩ, във Венесуела, бързо се намериха стотина доброволци да събират подписи. Но все пак, макар и с малко, не успяхме да достигнем нужния брой”.

В крайна сметка Чарли се кандидатира от Демократическата партия. Ето защо и как: „За да се запиша като партиен кандидат ми поискаха само моя собствен подпис плюс 200 долара. Много по-лесно е, нали? Но реално никога не съм имал подкрепата на Демократическата партия. Освен това щатът, в който живея – Уайоминг, е супер републикански. Така че нямах шанс. Същото стана и с кампанията за Камарата на представителите. Изрично ме предупредиха, че няма да допуснат моята кандидатура. Не, че имах илюзии за това. Но участвах, за да мога да говоря публично за нещата, които са важни за хората и от които те имат нужда – както във Венесуела, така и в САЩ. Говоря за тези неща и на моите ученици – аз преподавам в колеж. Не съм дидактичен, не ги поучавам. Карам ги сами да мислят, като ги провокирам най-често с шеги. Общуваме отлично”.

Когато попитах Чарли защо според него младите хора днес рядко участват активно в политиката и дори не гласуват, той отговори: „Така е, за съжаление. При изборите през 2014-та в моя щат бяха гласували само 10% от младежите между 18 и 24 години. А конкретно в моя район още по-малко – 8%. Дори при хората между 40 и 50 години участието беше под 50 процента. Но аз ги разбирам. Какъв избор имат, ако им се предлага да се спрат или на Доналд Тръмп, или на Хилари Клинтън?…”