Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12 19:17 - Титаните на американската геополитика и пътищата, които начертаха пред САЩ и пред света
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 161 Коментари: 0 Гласове:
2



  Титаните на американската геополитика и пътищата, които начертаха пред САЩ и пред света

от Александър Узунов в Избор на редактора · 26/11/2017 · 16:39

 

image

 

 

imageАлександър Узунов е бакалавър по Политология и магистър по Дипломация и национална сигурност към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Медотий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб „Имхотеп“, координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

 

 

В настоящата статия ще бъдат разгледани основните външнополитически казуси, които вълнуват САЩ и света след края на Студената война. Ще бъдат сравнени различните визии, които дават важни стратегически автори – Франсис Фукуяма, Самюъл Хънтингтън, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър. Всеки един от тях дава собствена оригинална визия за системата на международните отношения. Анализирани и сравнени ще бъдат позициите на отделните автори по определени проблемни въпроси, касаещи САЩ и тяхната глобална роля след разпада на СССР и края на Студената война. Основен метод, който е използван, е сравнителният анализ, тъй като в подобно изследване той би дал най-добри резултати, изправяйки и анализирайки различни позиции през различни призми. Също така е използван геополитически метод.

 

 

I. ДВЕ ИДЕИ ЗА СВЕТА СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

 

 

В края на ХХ век най-важен и основен фактор в системата на международните отношения се превръщат Съединените щати. Отпадането на големия враг и конкурент в глобалното противопоставяне нарушава изградения и подържан с години „баланс на силите“ и трансформира САЩ в световен хегемон без исторически аналог (в световната история е имало и други хегемони, но те не са достигали мащаба на власт и влияние, което имат САЩ). Историческият момент се свързва с „предопределената съдба“, възход на западния универсализъм, американската изключителност, както и с месианската роля на САЩ. В този период се развихря американската външнополитическа мисъл, с което се изграждат редица сценарии за бъдещето на света.

 

 

1.1. ФРАНСИС ФУКУЯМА И „КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА“. ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ НЕОКОНСЕРВАТИВНОТО ДВИЖЕНИЕ

 

 

Добре приемани, в периода след края на Студената война, са идеите на американския политолог, социолог и футурист от японски произход Франсис Фукуяма за „края на историята“. Тези свои възгледи той излага в най-известната си книга Краят на историята и последният човек, публикувана през 1992 г. Авторът е вдъхновен от рухването на комунистическата система и тържеството на капитализма. Според него либералната демокрация е най-висшето състояние на човечеството и окончателната точка на неговото диалектическо развитие, както и „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“. Изповядва се идеята, че това е най-добрата възможна форма на политическо управление, която достига висша форма на свободата и предоставя най-добрите възможности за икономическо развитие, а също така е лишена от дълбоки вътрешни противоречия. Посредством глобализацията, която той счита за неизбежен процес, либералната демокрация ще се разпростре в целия свят. Това от своя страна ще доведе до намаляване на ролята на националната държава. Също се счита, че демократично избраните правителства ще бъдат по-приятелски настроени и в по-голяма степен готови за сътрудничество със Съединението щати, които са център на глобализацията, а според известения френски социолог Алексис дьо Токвил са и образец за справедлива демокрация. Глобализацията, предвождана от Запада, довежда до унификация на културата на незападните държави и до тяхната „уестърнизация“. Западният икономически и политически модел се счита за най-добрия и за общоприложим в глобален мащаб. Когато конструира своята теза, Фукуяма използва директно идеите на Хегел, но ги преобръща напълно. Подобно на Карл Маркс, Фукуяма подчинява хегелианството на собствените си възгледи и идеи.

Идеите на Фукуяма са особено популярни в неоконсервативните кръгове в САЩ. При президента Роналд Рейгън Фукуяма е ключов сътрудник и участва дейно в изготвянето на доктрината „Рейгън“. Самият той е свързан с възхода на неоконсервативното движение, което е проникнало дълбоко и в двете големи партии в САЩ. Впоследствие Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма, но идеите му продължават да влияят и да служат за постигането на геополитически цели.

Неоконите“, както ги наричат в САЩ, считат, че щом либералната демокрация с пазарна икономика е най-добрата система за управление, то тя може да бъде налагана дори и чрез използването на сила. Разчита се особено много на милитаризма и мощта на армията на САЩ, които да обезпечат икономическата хегемония и културна инвазия. Американската военна мощ, според тях, трябва да служи за налагането на ценности и демокрация в глобален мащаб. Според тях преките военни интервенции са допустими, ако ще доведат до свалянето на авторитарни, непокорни правителства и в защита на американските интереси. Според неоконсерваторите еднополюсният свят е закономерен процес и трябва да се работи в посока на неговото запазване със всички средства. Те разглеждат Съединените щати преди всичко като „световен жандарм“, с който целият свят трябва да се съобразява.  Водената от тях политика тласна света и САЩ в редица кървави конфликти, сред които конфликтите в Украйна, Сирия, войните в Югославия, Ирак, Афганистан, Либия и т.н. Сред най-видните неоконсерватори са: Робърт Кейгън и съпругата му Виктория Нюланд, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Пол Уолфовиц, Джон Маккейн, Линдзи Греъм, Джон Болтън, Уилям Кристъл, Ървин Кристъл, Робърт Зелик и др.

Независимо кой е президент, „неоконите“ остават непоклатими в политическия, медийния, разузнавателния и военния истаблишмънт. Те тръгват като крило на Демократическата партия през 70-те години, тъй като там намират по-голяма подкрепа, но след управлението на Рейгън повечето от тях преминават в лагера на републиканците. Имат огромно влияние в т.нар. „deep state“ или „държавата в дълбините“, като с годините изместват оттам реалистите и традиционните консерватори.[1] Неоконите са вплетени във властта и имат представители в абсолютно всяка администрация от президентството на Рейгън до днес. Основната характеристика на неоконсервативната линия в американската външна политика е, че тя е насочена към установяването и запазването на глобалното господство на САЩ чрез всички средства.

За разлика от класическия консерватизъм, за който най-важно е вътрешното развитие и благополучие на страната, неоконсерваторите считат, че САЩ има глобална мисия в налагането на „демокрация“ в планетарен мащаб. С други думи, те подкрепят и застават зад либералния интернационализъм, който е в сложен синтез с неоконсерватизма (Показателен е фактът, че Робърт Кейгън, който е водеща фигура в неоконсерватизма, предпочита да бъде определян, като „либерален интервенционалист“).[2] Зад тази тяхна мисия обаче се крият геостратегически интереси, които са маскирани като борба за демокрацията и човешките права. Неоконсерватизмът цели да отговори на създалите се стратегически реалности, но на практика въвлече САЩ в редица конфликти, които доведоха до удар по външнополитическия авторитет на страната. Те предизвикаха и огромни финансови задължения. „Войните, започнати от САЩ след атентатите на 11 септември 2001 г., струват най-малко $3.7 трилиона – почти 4 пъти повече от съобщените от президента Обама данни, показва доклад на Института за международни изследвания „Уотсън“ към университета „Браун“.[3] Има още един важен факт: във външната политика неолиберализмът и неоконсерватизмът практически нямат почти никакви разлики и са на абсолютно идентични позиции за ролята на САЩ в света и военните намеси.

Много известен и авторитетен неоконсервативен тинк-танк е Проектът за новия американски векПНАВ (на английски: Project for the New American Century, PNAC), основан през 1997 г. В него активна роля заемат Франсис Фукуяма и Робърт Кейгън. Той си поставя за цел да промотира „американското глобално лидерство“.[4] Според ПНАВ американското лидерство е добро както за Америка, така и за света“[5] и застава зад „рейгъновата политика на военна мощ и морална яснота“[6], т.е. за американската изключителност и предопределена съдба.[7] Първоначалното „Изложение на принципи“ от 3 юни 1997 г. започва с формулирането на поредица от въпроси, на които трябва да отговори САЩ в близките години. „Нашата цел е да окажем подкрепа на американското глобално лидерство и да докажем неговата важност. С приближаването на края на 20 век Съединените щати стоят като най-видната световна сила. След като e довела Запада до победа в Студената война, Америка е изправена пред възможност и предизвикателство: имат ли Съединените щати виждане да надградят над постиженията от изминалите десетилетия? Имат ли Съединените щати решимостта да оформят нов век, благоприятен за американските принципи и интереси?[8] В своята същност ПНАВ е структура, характеризираща се с имперско мислене и изграждаща основната доктрина на неоконсерваторите, а впоследствие и на САЩ. Това е реално приложение на идеята за „Pax Americana“ и поддържането на американската глобална хегемония. Неоконсерваторите са отлично ориентирани в основите на геополитиката, като споделят възгледите на атлантизма и твърдата позиция срещу Русия и Китай като телурократии (на старогръцки: телурос „суша“ и „кратос“ власт; в буквален превод: власт чрез сушата, бел.ред.) и основни глобални съперници. Според влиятелния руски стратег, философ, политолог, социолог и публицист Александър Дугин: „Неоконите са открити привърженици на американския империализъм. За тях международната общност е бреме,  те строят глобална американска империя и именно така я назовават“.[9]

Както вече беше споменато, неоконсерваторите са били значителна част от почти всяка американска администрация след края на Студената война. „В действителност, въпреки че Бил Клинтън никога не е бил член на мозъчния тръст „Проект за новия американски век“, неговото президентстване мина под знака на същата философия, предизвиквайки разпада на Югославия отново с помощта на НАТО“.[10] На 26 януари 1998 г. членовете на организацията призовават чрез открито писмо президента Бил Клинтън за сухопътна офанзива срещу иракския президент Саддам Хюсеин, която да го отстрани от власт. Писмото е подписано от Франсис Фукуяма, Пол Уолфовиц, Уилям Кристъл, Робърт Кейгън и други видни представители на неоконсерваторите.

Пикът на ПНАВ е по време на президентството на Джордж Уокър Буш. В този период организацията оказва силно влияние във външната политика и лобира за войната в Ирак. Тя буквално се е сраснала с държавата, тъй като вицепрезидентът Дик Чейни, както и други висши американски служители като Доналд Ръмсфелд и Пол Уолфовиц са подписали нейното „Изложение на принципи“. Те считат, че оставането на Саддам Хюсеин на власт би било „капитулация пред тероризма“[11] и не е нужно САЩ да се съобразяват с тромавите решения на ООН. Нейните представители настояват за смяна на авторитарните режими в региона на Близкия изток. След като изпълнява основната си мисия да вкара САЩ в продължителни войни в Близкия изток, организацията започва постепенно да се разпада, като към 2007-2008 г. официално прекратява своето съществуване.

Бившият изпълнителен директор на ПНАВ Гари Шмит изказва същността на политиката на неоконсерватизма: „Чувствахме навремето, че има недостатъци в американската външна политика, че е нео-изолационистка. Опитахме се да възкресим рейгъновата политика. Нашият възглед бе приет. Имахме ефект дори по времето на администрацията на Клинтън, с изказването на Мадлин Олбрайт, че САЩ е „нацията, без която не може“.[12] Тези идеи са живи и бяха водеща линия в политиката на президента Обама и особено в първия му мандат, когато държавен секретар беше Хилъри Клинтън.

Барак Обама и Хилъри Клинтън, 28 юли 2016 / Photo: Getty Images

 

При демократите и републиканците целта е една и съща, единствената разлика е методът, който използват за преследването на тази цел. Експертът Джон Уайтдава следния коментар: „Президентите от Демократическата партия Бил Клинтън и Барак Обама избраха международния подход, изпращайки НАТО като „юмрук по пощата”, както го описва Фридман, а не използвайки американската армия, заедно с други по-малки съюзници като Великобритания. При републиканската администрация на Буш нещата стояха по следния начин: „Или сте с нас, или сте против нас. Независимо от използвания метод, резултатът е все един и същи – арогантността и тиранията на една суперсила излязоха извън границите на нормалното“.[13]

По време на последните президентски избори в САЩ неоконите застанаха зад Хилъри Клинтън. Самият Робърт Кейгън казва следното пред вестник „Ню Йорк Таймс“: „Чувствам се спокоен с нея във външната политика“.[14]Заложените от Тръмп външнополитически идеи за ролята на САЩ в света дълбоко се различават от тези на неоконите. Доктрината на Тръмп „America first“, както и „Make America great again“ са с неоизолационистки и с традиционно консервативен уклон, като се набляга на факта САЩ да не се месят в конфликти, които не ги засягат пряко. Поради това има значително напрежение между Тръмп и неоконсерваторите, дори и в редиците на собствената им Републиканска партия. Майкъл Флин и Стив Банън, които бяха двамата видни традиционни консерватори без представката „нео“, бяха освободени от екипа на Тръмп. Рекс Тилърсън (Държавен секретар), Джеймс Матис (Министър на отбраната) и Хърбърт Макмастър (Съветник по националната сигурност) са част от най-близкото обкръжение на Тръмп и заемат ключови постове, като никой от тях не е представител на неоконсервативното движение. Според Дъг Бандоу, който е старши сътрудник в института „Като“ и бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън, коментира: „Въпреки това всички (б.а. Тилърсън, Матис и Макмастър) изглеждат склонни към традиционните подходи на външната политика и са ангажирани с това да направят неконвенционалните мисли на своя шеф умерени“.[15] Политици и анализатори от неоконсервативните среди, като Джон Маккейн и Линдзи Греъм, сипят постоянни обвинения към Тръмп, а битката за власт във Вашингтон продължава да е в разгара си.

В крайна сметка доктрината на неоконсерватизма доведе до буквалното взривяване на Близкия Изток, а също така отвори рана в Украйна, където неоконсерваторите лобираха за по-твърда американска намеса и за въоръжаването на Украйна срещу Русия (Там дейно участие взе Виктория Нюланд, съпругата на един от най-видните неокони Робърт Кейгън, както и сенатор Джон Маккейн). Неоконите днес настояват за стартирането на военни действия срещу Иран и бяха твърдо против ядрената сделка при Обама, което, от своя страна, показва близките им връзки с Израел, чийто основен стратегически съперник е Иран. Те се осланят на сунитската монархия Саудитска Арабия, която трябва да играе ролята на балансьор на шиитския Иран. Затова се подсилва военния потенциал на Риад с американско оръжие и военни експерти (Поради тази причина беше сключена най-голямата военна сделка в историята на САЩ за доставка на оръжия и оборудване за почти 110 млрд. долара).[16] Неоконсерваторите, подобно на Израел, разглеждат Иран като дестабилизатор, който продължава да подкрепя тероризма и екстремизма и сее разруха, затова настояват за твърди действия срещу него.

imageСвалянето на светските авторитарни лидери, които крепяха устоите на държавността в страните в Близкия Изток, доведе до дестабилизация на целия регион, разпад на държавността и възход на радикализма, племенни конфликти, тероризъм, войни, глад, милиони бежанци и т.н. Лоурънс Райт, един от най-добрите специалисти по проблемите на ислямския тероризъм и Близкия Изток, подчертава приноса на САЩ за ескалацията на екстремизма и насилието в региона: „Американската намеса в региона след 11 септември представлява дълга серия от провали. Нашите собствени действия допринесоха много за създалата се катастрофа. Инвазията в Ирак през 2003 г. е една от най-големите грешки в американската история“.[17] Това показа, че идеите за разпространение на демокрацията на места, където тя няма дълбоко проникнали корени, е невъзможно. Не беше отчетен и фактът, че в тези страни няма добре развито и будно гражданско общество, което може да извърви пътя от авторитарна диктатура към либерална демокрация, без да изпадне в бездната на политически, идеологически, религиозни или друг вид крайности.

imageИдеите на Фукуяма в комбинация с тези на Карл Попър са заимствани и са в основата на влиятелния тинк-танк в глобален мащаб „Отворено общество“ („Open society“) собственост на либералния финансист от унгарски произход Джордж Сорос, който подържа близки връзки с елита в Демократическата партия на САЩ и усилено подкрепяше Хилъри Клинтън по време на президентската й кампания. Сега милиардерът се изявява като един от най-видните критици на президента Тръмп. Менторът на Сорос е Карл Попър, за което признава и самият той. Името на тинк-танка „Отворено общество“ идва от най-известната книга на Попър „Отвореното общество и неговите врагове“ и пропагандира идеите, заложени в нея. Организацията си е поставила за цел развитие на гражданското общество, като естествено зад това стоят крупните интереси на Сорос, който търпи критики, че се намесва във вътрешната политика на всички държави, където има клонове на организацията. Според някои анализатори тинк-танкът, ръководен от Сорос, се е специализирал в организирането на цветни революции по целия свят. Показателен факт за влиянието на Сорос е, че Европейската комисия застана на негова страна при конфликта му с унгарския премиер Виктор Орбан, във връзка с Централноевропейският университет.

Франсис Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма и се превръща в негов критик. През 2006 г. в есе, публикувано в „New York Times“, той отправя сериозни, но основателни критики към неоконсерватизма: „Вярват, че историята може да бъде побутвана заедно с правилното прилагане на сила и воля. Ленинизмът бе трагедия в болшевишката версия и се върна като фарс, когато се практикува от Съединените щати. Неоконсерватизмът, както като политически символ, така и като мисловна система, се превърна в нещо, което вече не мога да подкрепям“[18]. Не e случаен фактът, че неоконите често са наричани троцкисти[19]. Малко позната подробност е, че неоконсерватизмът в САЩ тръгва идейно от бивши троцкисти (Джеймс Бърнам, Уитъкът Чеймбърс, Макс Шехтман, Гейбриъл Сконфелд и други). Разликата е в това, че Ленин и Троцки са искали да изградят комунистически интернационал, а неоконите – глобална капиталистическа система, основана на свободния пазар. Пред списание „A-SPECTO“ геополитическия анализатор Валентин Вацев констатира следния факт: „Впрочем, американските неокони са именно троцкисти и това дори не се крие в американската политическа мисъл“[20]. В друго интервю за същото списание казва следното: „В САЩ, където модерните американски десни (б.а. неоконите) са духовни и политически наследници на незабравимия Лев Давидович“[21]. Неоконите са близо и до маккартизма. Сливането на различаващи се идеи, а понякога и противоречащи си,  е белегът на съвременния неоконсерватизъм, който властва в САЩ.

През последните десетилетия неоконсерваторите доминират във външнополитическия дебат в САЩ. Извън техните среди обаче остават редица значими имена, които сериозно се разграничават от неоконсерватизма и приемат различни гледни точки за бъдещето на света и ролята на САЩ в него. Това са безспорните авторитети – харвардските възпитаници, професорите и стратезите – Самюъл ХънтингтънЗбигнев БжежинскиХенри Кисинджър.

Самият Самюъл Хънтингтън отбелязва, че „Разпадането на Съветския съюз породи на Запад, и по-конкретно в Съединените щати, убеждението, че се извършва глобална демократична революция и че в близко бъдеще западните представи за права на човека и западните форми на политическа демокрация ще преобладават в целия свят. Така подпомагането на разпространението на демокрацията стана приоритетна задача на западните страни. Администрацията на Буш се присъедини към подобно виждане чрез заявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър през април 1990 г. „Отвъд линията на сдържане лежи демокрацията“. Към това той добави, че що се отнася до света след Студената война, „президентът Буш определи като наша нова мисия въвеждането и укрепването на демокрацията.[22] Цитатът показва влиянието на неоконсервативните идеи. Към този политически консенсус се насочва и следващият американски президент Бил Клинтън, който увеличава многократно бюджета на „Националния фонд за демокрация“. Централна тема на неговата външна политика е демократизацията и либерализацията. Такъв тип политика проработва на някои места, но на други капитулира. Типичен пример за това е Китай, който с многовековната си история (според различни информации над 5 000 г.) разглежда опитите за демократизация като инструменти за проникване в държавата и нарушаване на суверенитета й, затова  хладнокръвно парира подобни политики. По същия начин се разглеждат и опитите на Запада да провежда политиката за правата на човека в рамките на Китай.

Западният универсализъм се противопоставя на културния релативизъм, отстояван от редица незападни страни, сред които: Китай, Иран, Русия, Индия, Северна Корея, Куба, Турция и др.Проблем предизвиква също фактът, че налаганите евроатлантически ценности влизат в противоречие с културните особености на различните държави, както и с техните религиозни вярвания и убеждения. Този казус е подробно разгледан от Самюъл Хънтингтън.

 

 

1.2. САМЮЪЛ ХЪНТИНГТЪН И НЕГОВАТА КОНЦЕПЦИЯ „СБЛЪСЪКЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ“

 

 

imageСамюъл Хънтингтън е един от най-популярните политолози в края на ХХ и началото на ХХI век. Подобно на Бжежински и Кисинджър, той е  преподавал в най-авторитетните университети – Харвардския и Колумбийския. Характерно и за тримата е, че освен с научната дейност, те се занимават активно и с практическа политика, като работят за американското правителство, разработвайки различни стратегии. Това е типична особеност за САЩ, в която се обвързват академичната и практическата работа, а това от своя страна довежда до преплитане между „учения“ и „политика“ по терминологията на Макс Вебер. И тримата са политически анализатори, теоретици и реално практикуващи политици. Те разработват определени планове за действие, които могат да се използват в различни моменти, с оглед на интересите на САЩ. Техните книги често представляват нещо като политически документи, съдържащи в себе си реални планове за действие на международното поле.

Хънтингтън е основател и съредактор на едно от най-авторитетните и известни световни списания, свързани с политика – Външна политика“ („Foreign Policy“). През годините е ръководител на редица изследователски институти. Също така в периода от 1986–1987 г. е президент на американската Асоциация по политически науки, което говори за огромния му авторитет в академичните и политическите среди в САЩ.

Самюъл Хънтингтън остава в историята с изграждането на аргументираната геополитическа концепция Сблъсъкът на цивилизациите“, която е в отговор, коренно се противопоставя и оспорва възгледите на ученика му Франсис Фукуяма за „края на историята“. Двамата учени се познават много добре. Докторската дисертация по политология на Фукуяма, защитавана в Харвардския университет, е под ръководството на Самюъл Хънтингтън. Във формулировката на Фукуяма, посредством глобализацията, човечеството се води към единствена цивилизация и универсален път за развитие на всички общества. Според Хънтингтън идеите на Фукуяма за окончателната победа на либералната демокрация са твърде оптимистични и утопични и не отговарят на глобалните реалности. Той не вярва в „края на историята“ и в триумфа на западния универсализъм, тъй като според него „човешката история е история на цивилизациите“, а те продължават да съществуват. Следователно историята продължава своя път на развитие. Според него цивилизациите се движат в различни направления и посоки. Той доказва, че теорията за универсалността на Западната цивилизация е със Западен източник. Хънтингтън не може да бъде причислен към неоконсерватизма или пък към либералния интервенционализъм, тъй като според него всяка една цивилизация има такова управление, каквото отговаря на нейната традиция, култура и история. Между неоконсерватизма и концепцията на Хънтингтън има и сериозни различия в отношението спрямо Русия. Хънтингтън по-скоро може да бъде определен като консервативен културно-регионален реалист,[23]/[24] осъзнаващ последствията, до които може да доведе либералният интервенционализъм и да бъде възприет като форма на културен империализъм.

imageКонцепцията на Хънтингтън се развива и осмисля през годините. Първо е представено кратко изложение във формата на лекция през 1992 г.,  а след това е публикувана и статия в списание „Форин Афеърс“ със заглавие „Сблъсъкът на цивилизациите?“. Статията води след себе си лавина от дискусии и дебати в политологичната академична общност, което и създава нуждата от написването на книгата, в която са доразвити идеите, заложени в лекцията и статията. Книгата излиза през 1996 г. в период, в който малко хора изразяват съмнения в американската глобална хегемония. Цялото име на книгата е Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ („The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order“). Още с издаването й тя се превръща в световен бестселър. Книгата създава лавина от коментари, критики и хвалебствия, но едно е сигурно – че никой не остава равнодушен към нея. В своя труд Хънтингтън използва и идеите на Освалд ШпенглерАрнолд Тойнби и Фернан Бродел, за да конструира своята концепция.

В българското издание, публикувано през 2008 г. от издателство „Обсидиан“, на задната корица са поместени отзивите на двамата гиганти във външната политика – Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Двамата се изказват ласкаво за книгата. „Сблъсъкът на цивилизациите“ е една от най-значимите книги, появили се след края на Студената война“, пише Кисинджър. Според Бжежински книгата е: „Върховно интелектуално постижение, смело, провокативно и наситено с въображение. Основополагащ и оригинален труд, който ще предизвика революция в представите ни за международна политика“. Отзивите им показват сериозността, с която е приета хънтингтъновата концепция.

Революцията на Хънтингтън в теорията на международните отношения се изразява в това, че той поставя цивилизациите и техните държави-ядра като основни субекти, за разлика от реализма, в който единствено държавата е движеща сила. Това той нарича цивилизационна парадигма. Хънтингтън смята, че цивилизациите въплъщават култури. Културата генерира правни, политически и икономически норми. За разлика от неоконите, той не лобира САЩ да изнасят демокрация и политика за правата на човека в други държави от различни цивилизации. Той счита, че през вековете различните страни са развили свои собствени навици и практики, които Западът трябва да зачита и уважава, а не да се опитва да промени, чрез мека или твърда сила.

Според него „ислямът има кървави граници“[25] и е невъзможно да тръгне по пътя на „уестърнизацията“, както си мислеха неоконите. Самата същност на исляма влиза в противоречие със Западните разбирания за либерална демокрация и човешки права, но това не беше отчетено при либералните интервенции в Близкия Изток и подкрепянето на „Арабската пролет“, която вкара във властта крайни ислямистки радикали с антизападни нагласи. Това доведе до създаването на „Ислямска държава“, до масовото отхвърляне на западния политически модел и стремеж към търсене на ислямската идентичност и традиция. Все повече се набляга на различията между Запада и Изтока. Дори Турция, която дълги години беше лоялен партньор на Запада, вече отхвърля евроатлантическите ценности, определя ги като нещо чуждо и изгражда собствена концепция, ориентирана към исляма и османското минало. Това води до сериозно обтягане на отношенията между Турция, Европа и САЩ. Турция е пример за това, което Хънтингтън нарича „раздвоена държава“. Подобна е ситуацията и с друг ключов западен съюзник от Студента война – Пакистан, който задълбочава сътрудничеството си с Китай за сметка на Запада (Пакистан се включи в мащабния китайски геополитически проект „Новият път на коприната“).

В концепцията на Хънтингтън идеологиите от ХХ век са изчерпали своето значение и светът през ХХI век се е върнал към сблъсъка между различни цивилизации. Светът след Студената война е разделен по твърди цивилизационни етнически линии и затова е непримирим към демокрацията, която е западно творение. Според неговата класификация съществуват осем на брой цивилизации, които са се формирали в продължение на дълги години, взаимодействат си и се противопоставят помежду си. Това са: Западна цивилизация (на основата на католицизма и протестантството), Ислямска цивилизация (на основата на исляма), Индуистка цивилизация (на основата на индуизма), Китайска цивилизация (на основата на будизма), Японска цивилизация (на основата на шинтоизма), Латиноамериканска цивилизация (на основата на католицизма и местните традиции), Православна цивилизация (на основата на православието), Африканска цивилизация (в процес на формиране на основата на местните традиции).

image

Цивилизациите според картата на С. Хънтингтън

 

Всяка цивилизация иска да запази своята идентичност, а по възможност и да разшири сферата си на влияние. Почти всяка една от тези цивилизации има държава-ядро, като на Западната е САЩ. Хънтингтън счита, че либералната западна цивилизация постепенно губи своята лидерска позиция. За да запази мощта на Съединените щати и на Западната цивилизация, той се застъпва за съюз между Америка и Европа, който би отстоял на предизвикателствата, отправяни от другите цивилизации. Хънтингтън определя, че на макроравнище конфликтът се изразява между „Запада и останалия свят“. Според него Западът трябва да се откаже от претенцията за универсалност на своята ценностна система и от стремежа си да я наложи на останалите цивилизации.

Според Стенли Курц: „Най-голямата атака на Хънтингтън към либерализма е неговото твърдение, че вярата в ценностите на глобалната демокрация е по-скоро характерна черта на Западната култура, отколкото универсална истина“.[26] Някои анализатори виждат в концепцията на Хънтингтън нова форма на изолационизъм, чрез който САЩ трябва да се затворят в собствената си сфера на влияние, която се разпростира в цялата Западна цивилизация, а това влиза в остро противоречие с универсализма, изложен от Франсис Фукуяма.

В очертаващата се глобална политика държавите-ядра на основните цивилизации заменят двете свръхсили от периода на Студената война като полюси, които привличат или отблъскват другите страни“ и продължава Редът в света или ще бъде изграден на основата на цивилизациите, или ред изобщо няма да съществува .[27]  От това следва, че Хънтингтън представя една мултицивилизационна международна система, основополагаща се на многополюсността, като единствена алтернатива на хаоса и анархизмаОсновните полюси на сила са държавите-ядра, които са центърът на цивилизацията и нейната движеща сила. Гледището на Хънтингтън за света съдържа в себе си връщането на сферите на влияние, свързано с идентичността и общите културни и религиозни особености, споделяни от държавата-ядро и останалите страни, част от нея. Именно то легитимира лидерството и водещата роля. „Свят, в който държавите-ядра играят водеща или доминираща роля, представлява свят от сфери на влияние“. Хънтингтън  отбелязва следната геополитическа реалност: „Във всеки регион, в който има доминираща държава, мирът може да се установи и подържа само благодарение на лидерската роля на тази държава“.[28] Той смята, че ООН, или която и да е друга организация или държава, не може да бъде алтернатива на регионалната сила, която е и ядро на цивилизацията. Това е в противоречие с догмите за налагане на демокрация в Близкия Изток. САЩ неуспешно се опитаха да заемат ролята на държава-ядро в Близкия Изток, тъй като там няма една единствена водеща страна. „Там където има държава-ядро, тя е ключов елемент за изграждането на новия международен ред, основаващ се на цивилизациите“.[29]

Държавите-ядра могат да привличат или да се опитват да привлекат други държави от своята цивилизация, с оглед на тяхната национална сигурност. Типичен пример е Русия, която през историята си е имала редица конфликти с татари, чеченци и мюсюлманите от Средна Азия. Те винаги влизат в сметката на американската външна политика като фактори, които могат значително да отслабят руската държавност (за пример могат да бъдат посочени войните в Афганистан и Чечня. Те са подкрепяни от определени кръгове в САЩ, сред тях и Бжежински, който твърдо застава зад муджахидините в Афганистан и подкрепя сепаратизма на чеченците, създавайки Американски комитет за мир в Чечня).

Хънтингтън и Фукуяма представиха своите коренно различни идеи за бъдещето на света, а донякъде и подсказваха какво трябва да прави правителството на САЩ. С години се дискутираше коя от двете теории по-добре отговаря на глобалните реалности: тази на културния реализъм за „сблъсъка на цивилизациите“ или тази на демократично-либералното месианство за „края на историята“, като двете са диаметрално противоположни и трудно могат да бъдат по-различни. Днес вече можем да кажем, че идеите на Хънтингтън са много по-близо до реалността от тези на Фукуяма. Хънтингтън създаде актуален и успешен анализ. Международната система не се разви така, както смяташе Фукуяма. Неговите възгледи се оказаха въображаеми, преждевременни, еуфорични и късогледи, за което самият той признава и в последствие се отказа от тези свои идеи. Той не взе предвид устойчивите социални и културни форми, характерни за региона на Близкия Изток. Също така не можа да предвиди възхода на популистките партии и лидери. Днес той често критикува неоконсерваторите, които стъпиха върху неговите идеи, за да изградят своята политика.

По-прозорлив се оказа Хънтингтън, който видя, че светът ще поеме по пътя на многополюсността в комбинация с упадъка на американската сила.  Моделът на Хънтингтън може да бъде определен като геоцивилизационен. Въпреки че има редица учени, които се отнасят със завидна доза скептицизъм към Самюъл Хънтингтън, идеите му остават релевантни.

imageСблъсъкът на цивилизациите“ е факт. „В голяма степен светът вече живее в истината на тезата на Хънтингтън“, счита Стенли Курц и продължава: „Триумфът на Хънтингтън трябва да бъде признат“.[30] Цивилизационният разлом е на всички нива. Пример за това е случаят, когато футболният отбор на Саудитска Арабия не уважи минутата мълчание в памет на жертвите от атентата в Лондон преди световната квалификация срещу Австралия, обяснявайки, че не могат да се включат в този акт на уважение, защото въпросната традиция не кореспондира със саудитската култура, а арабските фенове по трибуните не спряха скандиранията си.[31] Друг типичен пример, потвърждаващ тезата на Хънтингтън, е Западна Европа, където мултикултурализмът се провали. Имигрантите продължават да се придържат и да разпространяват собствените си ценности, обичаи и култура. Това е особено актуално за мюсюлманите в Европа, които се капсулират, изграждат и обитават предимно мюсюлмански квартали (гета) в различни градове. Този факт също е разглеждан от Хънтингтън, като според него „сблъсъкът на цивилизациите“ придобива и вътрешно измерение в рамките на отделните страни.

Цивилизационният сблъсък особено силно се усеща по линиите на разлома. Част от проявите на „сблъсъка“ са:  имигрантската криза;  идеите за издигане на стена между САЩ и Мексико; избиването на християнско население в Близкия изток; ислямският тероризъм, залял Европа; войните в Югославия, Сирия и Украйна; интервенциите на САЩ в Близкия Изток; арабско-израелският конфликт и турско-кюрдският конфликт; засилването на напрежението в Македония между македонци и албанци; проблемите с уйгурската тюркска общност в Китай; Чеченската война, както и напрежението в Руската федерация с някои мюсюлмански републики. Хънтингтън точно предвижда и войната в Украйна, като казва, че съществува цивилизационнен разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна. Това са само част от глобалните проблеми, които са породени именно от сблъсъка на цивилизациите. Мнозина днес се обръщат към книгата на Хънтингтън, в която търсят отговора на възникналите множество глобални въпроси и предизвикателства.

 

 

II. ЗБИГНЕВ БЖЕЖИНСКИ И ХЕНРИ КИСИНДЖЪР.
РАЗЛИЧНИ ИДЕИ ЗА СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

 

 

С годините Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър се утвърдиха като абсолютните титани на мисълта в англосаксонската геополитика, способни да предвиждат напред. Те са ветерани от Студената война, в която и двамата имат дейно участие за побеждаването на стратегическия противник в лицето на СССР. Те постигнаха геополитическата победа, която имаше тектонично значение за глобалната система. Двамата бяха главни действащи фигури в различни администрации на САЩ, като след края на Студената война продължиха да оказват влияние върху водената външна политика. Кисинджър има влияние в някои среди в Републиканската партия, а Бжежински беше близък до Демократическата партия.

Двамата си приличат по това, че са политически реалисти, следващи атлантическата линия и добре познаващи основополагащите геополитически автори. Също така двамата са емигранти от Европа, преселили се в САЩ. Тук е задължително да се отбележи огромният принос на европейските емигранти за развитието на американската външнополитическа мисъл. Ханс Моргентау, Лео Щраус, Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински, Джордж Фридман, Стенли Хофман, Януш Бугайски и много други са европейци, емигрирали в САЩ и развили американската външна политика до нови висоти. Те внасят европейската реалистична традиция в своя неокласически вид, основаващ се на баланса на силите. Забележителен е трудът на Ханс Моргентау (подобно на Кисинджър, Моргентау е роден в Германия, но емигрира в САЩ) „Politics among Nations“, който полага основите на реалистичната школа в рамките на международните отношения.

В следващата част на текста основният акцент ще попадне върху Кисинджър и Бжежински, като между тях има и редица съществени разлики – от водената от тях външна политика до чисто теоретичната част и разбирането на системата на международните отношения. Осмислянето на тези разлика е от фундаментално значение за осъзнаването на някои особености на американската външна политика.

 

 

2.1. ХЕНРИ КИСИНДЖЪР И „БАЛАНСЪТ НА СИЛИТЕ“, КАТО ОСНОВНА СХЕМА В ПОЛЕТО НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

 

 

imageКисинджър е роден на 27 май 1923 в Германия, но емигрира в САЩ през 1938 г., като след 5 години получава американско гражданство. Завършва Харвардския университет с отличие, а след това дълги години е преподавател там. От годините в „Харвард“ датира познанството между тримата големи геостратези – Кисинджър, Хънтингтън и Бжежински.

Хенри Кисинджър е вдъхновен от Виенския конгрес, върху който защитава докторската си дисертация. Неговите политически идоли, на които нескрито се възхищава, са австрийският държавен деец Клеменс фон Метерних и пруският лидер Ото фон Бисмарк. Той възприема европейската традиция, която подчертава политиката на „баланс на силите“, стабилност, реализъм и намалена роля на идеологията. Това са концепции, които Кисинджър възприема в „Харвард“ и по-късно се опитва да ги следва и прилага като съветник по националната сигурност и държавен секретар в администрациите на Ричард Никсън и Джералд Форд (Кисинджър е първият в историята държавен секретар на Съединените щати, роден в чужбина). Според теорията на „баланса на силите“, която поддържа Кисинджър, ако някоя държава стане прекалено мощна, нейните противници ще образуват съюз, с който да я балансират. Кисинджър е реалист, който приема, че отношенията между държавите исторически се основават на хаос и анархия, а това е забелязано още от Томас Хобс. Държавите се сблъскват и се опитват да наложат своята воля над другите. Дали определена държава е с тоталитарна  власт, или е демокрация, е вторичен признак, а основни са обективните геополитически интереси за запазването на националния интерес и баланса на силите. Кисинджър е част от традиционното консервативно крило на Републиканската партия и е близо до фамилията Рокфелер. Въпреки това през годините той е обвиняван както отляво, така и отдясно, затова че „не обръща внимание на защитата на човешките права, а от друга – че прокарва политика на омиротворяване“[32]. Обвиняван е също така и във военни престъпления в страните от Третия свят.

Следвайки концепцията за „баланса на силите“ и „Сценарийно планиране на базата на Стратегически анализ“[33], Кисинджър провежда политиката за разиграването на китайската карта. Тази политика представлява сложен процес, отчитащ всеки детайл в геополитическите реалности и насочен към разделяне на Евразия, с цел доминираща позиция на САЩ в региона. Политиката може да бъде определена като успешна, тъй като настройва двата евразийски гиганта един срещу друг, докато САЩ са по-близо до всяка от съперничещите страни, отколкото те помежду си. И обратното сближаването на Китай и Русия в настоящия момент се определя като най-опасният възможен сценарий пред САЩ. Не бива да се пропуска и важната роля на Иран в Евразия, който координира действията си с Русия, а за да запази водещата си роля, САЩ не трябва да допуска коалиции между водещите евразийски държави.

image

Руският президент Владимир Путин (в центъра) и китайският президент Си Дзипин (третият отляво), наблюдават Парада на победата на Червения площад, Москва, 9 май 2015 / Photo Alexander Zemlianichenko/AP

 

Българското геополитическо дружество“ коректно коментира за Кисинджър, че „с основание го смятат за „патриарх“ на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване“ по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето“ на Китай за Америка, чийто символ стана посещението на президента Ричард Никсън в Пекин, през 1972“.[34] Двете постижения на Кисинджър отговарят на личните му виждания за бъдещето на международната система, както и на американския национален интерес. Той цели да създаде глобален модел, който отговаря на баланса на силите по подобие на Виенския конгрес, чрез който до Първата световна война в Европа витае духът на мира и разбирателството. Статията продължава с важен коментар относно неформалната позиция, която заема Кисинджър след пребиваването му във властта – „През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори“[35]. Кисинджър винаги е бил топлата връзка между Вашингтон и Москва, дори в най-напрегнатите моменти от Студената война той се е срещал с тогавашния съветски посланик Анатолий Добринин. Днес се твърди, че Кисинджър е личен приятел с президента Владимир Путин, като през последните 2 години посещава Москва над 10 пъти.

imageКисинджър е един от най-големите познавачи на Китай, на неговата култура, история, философия, традиция и водене на политика. Всичко това е изразено във фундаменталния му труд „За Китай, в който ясно се вижда дълбокото познаване на китайския политически модел. Важна част заема и фактът, че Кисинджър познава лично ключови китайски политици, като Мао Дзъдун, Чжоу Енлай, Дън Сяопин, Си Дзинпин и др. Кисинджър ще бъде актуален, какъвто е и към настоящия момент, със своята концепция за триъгълната дипломация. Трите центъра на сила ще бъдат САЩ, Русия и Китай. ЕС, както отбелязват редица анализатори и политици, е икономически гигант, но военнополитическо джудже с ограничено геополитическо влияние. Ще са нужни редица условия, за да се превърне Европа в глобален играч и да възвърне загубеното си величие. Предпоставка това да се случи е изграждането на общоевропейски въоръжени сили, но подобни идеи влизат в противоречие с интереса на САЩ и ще обезсмислят съществуването на НАТО. Ролята на Европа допълнително се маргинализира, тъй като нито един от глобалните играчи няма интерес от съществуването на още един мощен център на сила, претендиращ за глобална роля.

Индия е развиваща се страна и е все още далеч от възможността да претендира за позицията на сериозен глобален играч, а и е ограничена от могъщия си съсед Китай. Мюсюлманският свят е разкъсан и, както правилно отбелязва Хънтингтън, няма държава-ядро, която да може да го обедини. Япония, която дълги години беше сочена за възможен глобален конкурент, се проваля. Цифрите сочат, че страната е изпаднала в дълбока икономическа криза (Дългът на азиатската страна е равен на над 230% от нейния брутен вътрешен продукт. Според някои информации държавният дълг на Япония ще достигне до над три пъти размера на икономиката на страната до 2030 година). [36]  Япония е слаба и във военнополитическо отношение, а заедно с това има проблеми с Русия относно статута на Курилските острови. От тези примери следва, че в света има само три мощни центъра на сила и отношенията между тях ще детерминират международната система, която към настоящия момент е в период на преход с фундаментално значение, а това се характеризира със засилено ниво на конфликтност.

Кисинджър счита, че в тази сложна обстановка „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра“[37] и продължава с това, че отношенията „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира”[38]. Кисинджър и Бжежински разбират, че целта на Китай е да се утвърди като водеща сила, а техните призиви са за изграждането на формат от Г-2, в който Поднебесната империя да бъде младши съюзник на САЩ. Голямата цел зад тази стратегия е да бъде изолирана Русия и САЩ да запазят глобалната си роля, като поделят част от отговорностите с Китай, но с водещо значение. Това би възпряло предизвикателното поведение на Китай. Идеята е наричана „Кимерика“ и се радва на завидна подкрепа сред американските анализаторски кръгове. Китай обаче не се съгласи с тази идея и, в типичен азиатски стил, я отклони с характерната си учтивост и въздържаност и се обяви за създаването на хармоничен многополюсен свят.

image

Минувач хвърля сянка върху карта, изобразяваща китайския мегапроект „Един колан, един път“ (Новият път на коприната) на Азиатския финансов форум в Хонг Конг, Китай – 18 януари 2016 г. Снимка: Reuters/Bobby Yip.

 

Историята е низ от постоянно възникващи промени и трудности, с които трябва да се справят държавите. За Кисинджър е важно да се отбележи, че той не вярва в продължителното съществуване на еднополюсния святЗа него е важно да се изгради такава международна система, в която центровете на сила да се балансират, с оглед на запазването на мира. За да се случи това, държавите трябва да се отнасят с достойнство и уважение една към друга. САЩ следва да променят отношението си спрямо другите страни. Тези негови възгледи са особено ясно изразени в последната му книга „Световният Ред“, както и в множество различни статии, анализи и интервюта.

Ранният Кисинджър определя себе си като последовател на Имануел Кант във философски смисъл, а не на Макиавели (Някои автори много спорно определят Кисинджър като идеалист. Ако се допусне подобно твърдение, то идеализмът на Кисинджър не трябва да се разбира в уилсъновия смисъл, а в кантианския. До подобни спорни изводи стига историкът Найл Фъргюсън, който пише биографията на Кисинджър). Нещата допълнително се усложняват, тъй като „През 1983 г. бившият колега на Кисинджър от Харвард Стенли Хофман го описва като макиевелист, „който смята, че запазването на държавата … изисква безжалостност и мамене на вътрешните и външните врагове“[39]. Най-проницателното описание за Кисинджър дава смятаният за „баща на политичесия реализъм“ Ханс Моргентау, определящ го „многолик като Одисей“[40], което може би най-точно го характеризира. Независимо от всичко това, забележително е, че с годините идеите му остават поразително последователни и отстояващи принципите на политическия реализъм, който е неподвластен на времето. Авторът от „Нешънъл Интерест“ Джейкъб Хейлбрун отбелязва, че „Днес, когато доктрините на неговите неоконсервативни критици си спечелиха изключително негативна репутация (поне сред американците), реализмът отново печели популярност“. С това все по-актуални ще бъдат идеите на Хенри Кисинджър.

 

 

2.2 ЗБИГНЕВ БЖЕЖИНСКИ И ИДЕИТЕ ЗА ЕДНОПОЛЮСЕН СВЯТ И ДОМИНАЦИЯ В ЕВРАЗИЯ

 

 

imageЗбигнев Казимеж Бжежински е роден през далечната 1928 година на 28 март във Варшава, в семейство на полски дипломати с аристократичен произход. През 1939 г., по време на надвисналата нацистка и комунистическа заплаха пред Европа, семейството на Бжежински емигрира в Канада. През 1950 г. Збигнев влиза в „Харвард“, като научните му интереси предопределят цялата му кариера, която е свързана със СССР, а в последствие с Русия. С годините Бжежински се изгражда като един от най-големите врагове на Москва, а разрушаването на Съветския съюз поставя за своя основна цел в живота. Стратегът определя Съветския съюз за „абсолютно зло“ и неизбежен геополитически противник на Запада. Бжежински се придържа и следва основните геополитически постулати на атлантизма, заложени от Халфорд Макиндер, Никълас Спайкмън и Алфред Маън, като ги популяризира, синтезира и осъвременява в духа на настъпилите нови геостратегически реалности.

Бжежински е един от основните критици на външната политика на „разведряване“, водена от Кисинджър и Никсън, като смята, че трябва се води такъв тип политика, която да засилва противопоставянето между двете свръхсили. Когато влиза във властта като съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, Бжежиснки започва усилено да работи по засилване на конфронтацията със СССР на абсолютно всички фронтове – от идеологически и военнополитически до икономически. Характерно за него е, че той не спира да търси пътища за постигането на окончателна победа в Студената война.

Кариерата на Бжежински е свързана с няколко фундаментални външнополитически хода. Първо, че е главен архитект на концепцията за тоталитаризма и изгражда „тоталитарния модел“, с което се слага знак на равенство между нацистка Германия и СССР. Второ, въвежда използването на рафинирана външна политика за човешките права, с цел оказване на влияние и натиск върху различни страни. Трето, успява да създаде за СССР това, което е за САЩ Виетнам, чрез финансирането и подкрепянето на муджахидините в Афганистан. След началото на Афганистанската война той пише до президента Картър, че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам“[41].

image

Збигнев Бжежински, Джими Картър и Сайрънс Ванс в Овалния кабинет, 14 август 1977

 

Бжежински смята, че системата на международните отношения е с йерархична структура и в нея най-отгоре стоят САЩ като безспорен хегемон, имащ най-голяма възможност да влияе върху нея. За него властта във външнополитически план има един източник и това е Вашингтон. Не подкрепя различните идеи за глобално партньорство, които включват Русия като център на сила (Вярно е, че през последните няколко години се наблюдаваше известно преразглеждане на негативното му отношение спрямо Русия, но то е с оглед на настоящите геостратегически реалности, загубата на американско влияние и отказът на Китай за изграждането на формат Г-2). След разпада на СССР той настоява за разширяването на НАТО на Изток, с цел обграждането на Русия. С това се реализира „стратегията на анакондата“ на глобално ниво и се изграждат военни бази по периферията на Евразия. Следвайки класическата геополитика, Бжежински счита, че Евразия представлява голямата шахматна дъска, върху която се разразява с пълна мощ битката за глобалното превъзходство. Държавата, доминираща в Евразия, си гарантира и господството над целия останал свят. „Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра“[42]. Цялата му концепция е подчинена на тази цел, която ще доведе САЩ до абсолютна хегемония. „От петстотин години насам, откакто континентите започват да влизат в политически взаимоотношения помежду си, Евразия винаги е била център на световната мощ“[43].

Евразия е най-големия външнополитически приз за Америка. Веднъж стигнала до него, вследствие на разпадането на СССР, Америка трябва да продължи своето върховенство и „да не се допуска друга евразийска държава да господства на тази част на света и по такъв начин да се превърне в съперник на Америка“[44]. От това може да се заключи, че Бжежински не проявява симпатии към Кисинджъровия модел за баланс на силите, а цели върховенството на САЩ – едновременно първата и единствената глобална сила, както я определя той.

Когато анализира различните държави, Бжежински го прави по чисто геополитически фактори, които определят тяхната мощ: географско разположение; демографски признаци; мощ на въоръжените сили и наличие на ядрено оръжие; състояние на икономиката; възможности за търговия; културно влияние, чрез което могат да оказват „мека сила“ и т.н. За Бжежински може да се каже, че той не е привърженик на милитаризма и месианския либерален интервенционализъм, характерен за неоконсерваторите. В множество статии и коментари той отправя критика към водената от тях политика, разглеждайки я като опасна за съхранението на водещата позиция на САЩ в света, която предизвиква засилване на антиамериканизма в различни региони.

imageСтилът на Бжежински може да бъде характеризиран като по-груб в сравнение с този на Кисинджър и доближаващ се до този на Джордж Фридман. В най-известната си книга – Голямата шахматна дъска“, Бжежински подчертава американската стратегия, която е: „Накратко, от гледна точка на САЩ евразийската геостратегия включва целенасочено въздействие върху геостратегически динамичните държави в съответствие с двустранния интерес на Америка, както от запазването в обозрим период на нейната уникална глобална власт, така и от дългосрочното й преобразуване в добре институционализирано глобално сътрудничество. Казано на език, който отвежда назад към по-бруталната епоха на империите от древността, трите големи императива на имперската геостратегия са: да се предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени; да се попречи на обединяването на варварите“[45].

Анализирайки точно този цитат на Бжежински, Никола Петров от „Българското геополитическо дружество“ стига до следните коректни и точни заключения – „Варварите“, за които говори Бжежински, са Китай, Русия и всички държави, разположени между тях. Терминът „имперска геостратегия“ пък се отнася за американската външнополитическа стратегия, а самата геостратегия е управлението на геополитическите интереси. Като „васали“ той идентифицира в книгата си държави като Германия, Япония и другите „съюзници“ на САЩ от НАТО. И днес тези геополитически представи на Бжежински продължават да са в основата на американската външна политика“[46].

Бжежински осъзнава, че потенциалните съперници на САЩ са разположени в Евразия. По такъв начин фокусирането върху ключовите играчи и адекватна оценка на терена трябва да бъдат отправна точка за формулирането на американска геостратегия за дългосрочно управление на евразийските геополитически интереси на Америка. Голямата цел е да се неутрализират основните геостратегически играчи в Евразия, с което да не се позволи Америка да бъде изтласкана от там. Оперативният контрол върху региона ще позволи на САЩ да влияят на процесите, които се формират там. Те биха възпрепятствали всеки опит да бъде наложено регионално господство.

В едно от последните си интервюта, запитан какво мисли за света, Бжежински отговаря: „it’s a mess“[47] (безпорядък) и е изпълнен с редица предизвикателства. Последното, което завещава Бжежински на света преди да го напусне на 27 май 2017, е един любопитен коментар, публикуван в личния му профил в социалната мрежа „Twitter“, който гласи следното: „Умелото Американско лидерство е задължително (без което не може) условие за стабилен световен ред. Въпреки това липсата на последното води до влошаването на нещата“ (на англ.„Sophisticated US leadership is the sine qua non of a stable world order. However, we lack the former while the latter is getting worse.“)[48]. Това показва, че дори малко преди да напусне земния си път, Збигнев Бжежински остава верен на своите идеи за САЩ като лидер на цялата международна система. Глобалното лидерство на САЩ е това, на което Бжежински посвещава цялата си кариера и се превръща в аксиома и крайъгълен камък в неговите анализи.

 

 

2.3. СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ МЕЖДУ БЖЕЖИНСКИ И КИСИНДЖЪР

 

 

image

Збигнев Бжежински (вляво) и Хенри Кисинджър по време на форума за Нобелова награда за мир в Осло – 11 декември 2016 г. Снимка: Terje Bendiksby/NTB scanpix.

 

Обхващането на тема с подобни размери може да бъде предмет на отделнo изследване, но тъй като обектът и предметът тук са с по-общ характер, ще бъдат набелязани само някои основни различия между двамата стратези, чиито животи, както отбелязва Бжежински по време на Нобеловите награди за мир в Осло през 2016г., постоянно са се преплитали.[49]

Първа значима разлика между двамата титани е в това, че в




Гласувай:
2
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 20264275
Постинги: 11240
Коментари: 17113
Гласове: 22248
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031