Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.04.2017 17:17 - ЗАЩО АМЕРИКАНСКАТА ВОЕННА ДОКТРИНА Е ОБРЕЧЕНА НА ПРОВАЛ
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 1616 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  ЗАЩО АМЕРИКАНСКАТА ВОЕННА ДОКТРИНА Е ОБРЕЧЕНА НА ПРОВАЛ matildamarton / 1 седмица ago

image

Един анализ на нарастващото недоволство сред американските генерали от политическото ръководство във Вашингтон хвърля нова светлина върху посоката, в която се насочва американската военна машина. По специално, интересно е да се отбележи военното планиране на бъдещето на морските, въздушните, сухоземните сили и киберпространството.

В края на Студената война американските въоръжени сили останаха без всякакви реални ръководители, което ги принуди постепенно да променят стратегията и инвестициите си във войни и конфликти. От една голяма по численост сила, насочена към борба с противници от сходен калибър (СССР) в съответствие със специфичните военни стратегии, те се превърнаха в сила, фокусирана върху хибридни противници (редовни или сили на опълчението), или врагове, които не са им равни (Ирак, Сирия, Афганистан, Югославия и Либия). Съответно американските военни започнаха да променят плановете си, за да задоволят изискванията на новите наематели на Белия дом, прословутите неоконсерватори. Резултатът беше военна доктрина, центрирана върху концепцията за еднополюсния свят, целяща глобална доминация.

От началото на 90-те години политикотворците във Вашингтон имаха за цел утопичната задача за глобална хегемония и за да я осъществят, американските военни сили трябваше да се увеличат и да създадат нови центрове за контрол (USAFRICOM, USNORTHCOM) в добавка към вече съществуващите (USEUCOM, USPACOM, USSOUTHCOM, USSOCOM, USTRATCOM, USTRANSCOM) във всеки ъгъл на планетата.

Това е типичен пример за имперско изхвърляне, което, исторически погледнато, е било началото на рухването на множество кралства и империи през вековете.

Оперативните възможности на американската военна машина от 90-те до средата на 2000 г. останаха повече или по-малко непроменени във всеки голям конфликт, в които биваха въвличани – Югославия през 1999 г., Афганистан през 2001 г. и Ирак през 2003 г.. Това бяха конфликти, в които силити за отбрана на тези страни не можеха да се надяват да се справят със силите на нападателя. Слабата въздушна отбрана беше общият знаменател за всички тези държави – слабост, която винаги е била предпоствака за войни като тези в Ирак и Афганистан, както и способността на САЩ да се сдобие с въздушно превъзходство и така да се радва на въздушно пространство без съперници.

Масираните бомбардировки, съчетани с използването на потресаващо количество крилати ракети, унищожи противовъздушната отбрана на двете страни, разчиствайки пътя за масирана сухопътна и въздушна атака. Един пример, все още пресен в съзнанието на всеки, е интензивността на американските удари по Ирак в първите дни на войната през 2003 г., които причиниха безпрецедентно много жертви и разрушения.

Обаче независимо от това предимство броят на убитите американци и войници на съюзниците през годините на окупацията беше достатъчен, за да шокира американското общество, което може би завинаги промени виждането си за военния конфликт. Последствията бяха предсказуеми – обществен натиск, който предизвика изтеглане на войските от Ирак и значително намаляване числеността на контингента, разположен в Афганистан.

След 70-годишна история на разпалване на войни, старата стратегия за бомбардиране, нахлуване и окупиране на завладени територии, показа безполезността си.

Време за промяна. Нова цел – световна доминация

Следването на нова глобална стратегия изискваше промени. Сега беше необходима числено по-малобройна сила, която да може бързо да бъде транспортирана до всеки ъгъл на света. Американските военни стратези започнаха да разработват планове за нови методи на тренировка и процедури, основаващи се на сили за светкавична рекция и възможност всеки военен театър да бъде достигнат с лекота. За тази цел американските специални сили, дроновете за разузнаване и нападение и уповаването на Националната разузнавателна служба и Националната агенция за сигурност в крайна сметка почти напълно заместиха предишния подход и тактиките, които бяха фокусирани върху защита на сухопътните войски.

Тази организационна промяна, която даде на регионалните командни центрове голяма автономия за стратегии и взимане на решения, увеличи комплексността на американската военна машина до неимоверна степен. Практическите резултати от тези промени биха могли да се видят в намалената способност на контролните центрове да отговарят на външни заплахи като единна военна сила под един и същи флаг.

За по-малко от десет години САЩ преминаха от голяма сухопътна сила, способна да нахлува в чужди държави със значителен брой войски (благодарение на необезпокояваното им господство над въздушното пространство) в организирана военна сила, раздробена на малки части, от които рядко се изискваше да бъдат директно въвлечени в конфликт. По този начин не се наблягаше толкова на търсенето на средства и технологии за защитата на войниците на бойното поле.

Вместо това, въздушната сила продължи да бъде решаващото оръжие във военния сценарий още няколко години, по-специално в Северна Африка и Близкия Изток. През 2011 г. в Либия, една от последните демонстрации на въздушно превъзходство, силата на САЩ, съчетана с тази на неговите съюзници, даде нужното покритие, което позволи на сухопътните сили (състоящи се от терористите, които впоследствие нападнаха Сирия и Синайския полуостров) да завладеят и окупират територията.

За внимателния наблюдател е ясно, че всички държави, които се оказаха на мушката на американските военни през последните години, имаха общи характеристики, най-вече споменатата неспособност да защитят собственото си въздушно пространство. Веднъж след като беше завладяно небето, което даваше защита на войските по време на сухопътната операция, по-голямата част от работата вече беше свършена.

Но тази формула не винаги имаше успех в хода на борбата. Украйна и Сирия са доказателство за това, независимо че представят два съвсем различни сценария.

Нова ситуация

По напълно различни причини тези два сценария изтъкнаха недостатъците и стратегическите и структурни слабости на обединеното военно командване. В случая със Сирия способността на лоялните на Асад военновъздушни сили бяха сред първите десет в света и през 2013 г. принудиха анализаторите във Вашингтон да разработят стратегия, основана върху нуждата да се унищожи системата за въздушна отбрана, като се използват множество крилати ракети, изстреляни от флотата в Средиземно море. Докато не се обезвреди системата за ракети земя-въздух, американските въздушни сили не можеха да действат безнаказано в сирийското небе и рискуваха големи загуби. Сирийските противовъздушни системи все още са в състояние да неутрализират не само въздушна атака, но също и да спрат крилатите ракети, което прави всяко американско нападение неимоверно скъпо (всяка ракета Томахок струва приблизително милион долара), непродуктивно и неефективно. Тази нова ситуация накара Обама да търси помощ от Москва, за да избегне конфликт, който би могъл да предизвика нещо повече от главоболие за Пентагона.

В случая с Украйна контролът на въздушното пространство беше сигурен, тъй като Донбас не разполагаше с въздушни сили, които да съперничат на тези, които има украинската армия, затова военният план беше фокусиран върху ефективната координация между сухопътните войски, тежката техника и разузнаването. Целта беше да се осигури тактическо придвижване и да се завладеят спорните територии. И въпреки съветниците, изпратени от Вашингтон и технологиите, предложени от САЩ (NSA и NRO), армията на Киев претърпя тежки неуспехи от ръцете на нередовните сили, който са много по-зле въоръжени в количествено и качествено отношение.

За кратко време за САЩ започнаха да се развиват нови ситуации. Неспособността им да контролират въздушното пространство над Сирия и да завземат територия в Украйна бяха показателни за тежкото им състояние, което се отрази върху способността на американските войски и на техните съюзници да спечелят определени битки.

Обратно към старата школа

За умовете на американските генерали и военни съветници това развитие беше безпрецедентен звънец за събуждане. След 70 години на войни и конфликти САЩ за пръв път се оказаха в ситуации, в които нито могат да си позволят лукса директно да се намесят (Украйна), нито да са в състояние да намерят конкретно решение, което да обърне ситуацията на бойното поле (Сирия). Това беше причина за безпокойство, която принуди американските политически ръководители да преосмислят цялостния си подход към военния сблъсък и да формулират нова стратегия, за да се изправят пред тези нови предизвикателства.

В някои публични срещи, ръководени от генерал Робърт Нелър (Robert Neller – командващ морските войски) и генерал Джоузеф Дънфорд (Joseph Dunford – председател на Съвета на обединените началник-щабове), и двамата очертаха най-важното предизвикателство пред бъдещето на американската армия. Те предвидиха преобразяване, с което през следващите петнадесет години тя да се превърне във военна сила, способна да се бие не само с добре въоръжени врагове (като Сирия и Украйна), но и да стане равна на Русия и Китай. Това е революция, или по-точно казано, връщане към миналото.

Определяйки тези предизвикателства, Дънфорд говори за това, което на военнен жаргон се нарича „4+1”. т.е. държавите, които американското стратегическо комадване вижда като най-голямото предизвикателство през следващите десет години, или казано с други думи, Русия, Китай, Северна Кореа, Иран и тероризма. Описвайки този подход, Дънфорд подчерта, че бъдещият военен сценарий ще включва главно балистични ракети с малък, среден и далечен обхват (SRBMs, MRBMs и ICBMs съответно), антибалистични системи (ABMs), кибер атаки и способността да се отказва достъп или въздушно пространство (A2/AD).

Това, което ще изненада читателя, е признанието, което направиха Нелър и Дънфорд, че САЩ имат някои оперативни въпроси, които лесно биха могли да бъдат използвани от противниците им. Страните-съперници (водещите конкуренти) са направили през последните няколко десетилетия технологични крачки, които им позволяват почти да премахнат разликите между тях и американската армия в жизнено важни сектори при сценариите за бъдеща война в много сфери, като например:

  • Пето поколение авиация (J-31 и PAK FA) с възможности за стелт.
  • Балистични ракети с дълъг обхват (R-36M) и ракети с малък и среден обхват (Iskander).
  • Междуконтинентални балистични ракети (ICBMs) със свръхзвукова скорост, които е невъзможно да бъдат прихванати от антибалистични ракети (ABM).
  • Способност за кибер атаки с ефекти в реалния живот.
  • Непрекъснато увеличаващи напредъка си технологии, с които въздушното пространство да се затвори за противника електронно (EW) или механично (S-300, S-400, s-500).

Виждаме, че във всички тези предизвикателства предимствата на Америка са намалели. Друг тревожен аспект, с който и двамата командващи са наясно, е необходимостта от интернет/интранет връзка, за да се работи с пълен капацитет. Взаимовръзката между хората и техниката за САЩ е увеличаващ силата фактор, също такава е и нуждата да се демонстрира сила по бреговете на врага чрез военноморските сили. Стратегиите за елиминиране на тези предимства са главните компоненти на руската и китайската военни доктрини.

Новото поколение противокорабни ракети (DF, BrahMos II, Quader и Р-900) са ясен пример за това, как реагират Пекин и Москва на постоянното рушене рамките на световния мир. Ако американската флота не разполага с радиус от няколко стотин километра, което е необходимо, за да бъдат контролирани корабите и въздушните съдове близо до брега на врага, това е голям проблем за американските военни, които планират операцията. Противокорабните ракети също предлгат икономично предимство – те струват малко, но могат да потопят кораб, който струва милиарди долари. Затова те са идеални като предизвикателство към американската флота, чиято несравнима сила може да се илюстрира чрез десетте и самолетоносача. Развивайки по-нататък тази стратегия, Русия и Китай работят върху невидими ракети, които, комбинирани с ракети стелт (J-20 и PAK FA), могат да елиминират важната за САЩ възможност да изпреварят смъртоносна атака върху самолетоносачите им, извършена от сигурно разстояние.

Целта на Пекин, Москва, или Техеран, е винаги една и съща: да попречат на Вашингтон да доближи бреговете им или да действат в международни води, за да не може голямото количество американски самолетоносачи да бъде използвано като трамплин за военни операции.

От гледна точка на стратегическата сигурност охраната на въздушното пространство е първата най-важна задача за всеки планиращ военна операция. Антибалистичните сиситеми като китайската или руските S-300, S-400 и S-500, са, както беше посочено, разработени с цел да създадат  въздушно пространство, непроницаемо за междуконтинентални ракети и стелт летателни апарати от четвърто и пето поколение. Без покритие на небето и военноморските платформи, функционалните способности на всяка сухопътна войска драстично намаляват. Добавете към това и балистичните ракети със среден обхват като Iskander, които са в състояние да унищожат цели взводове и ще можете лесно да разбере защо Дънфорд се тревожи, че вече е загубил технологичното си и операционно въздействие, заставайкки срещу съперник от същия ранг.

Със сигурност развитието на американския военнопромишлен комплекс не улеснява задачата на стратезите от Пентагона. Програми като F-35 (пето поколение стелт самолети), които се предполагаше, че ще конкурират китайско-руските проекти, бяха обкръжени от множество проблеми и значителни финансови преразходи, вероятно заради широко разпространената система на корупция, заради която САЩ ще бъдат поставени в неудобно положение в едно бъдещо състезание за превъзходство във въздушното пространство.

Дори и американският ядрен арсенал (ядрената тройка) да изполва някои подобрения, за да бъде на нивото на Русия, тези модернизации се оценяват на цената приблизително на трилиони долари в рамките на десет години, сума, която американската хазна със сигурност не разполага (без да отпечата допълнително пари, но това е друга тема). Наскоро Москва извърши редица тестове на балистични ракети, които са в състояние да постигнат безпрецедентна скорост (Mach 6-7), да променят посоката си, след като бъдат изстреляни и които имат значително повишен оперативен обхват (17 000 км.), с което правят настоящите и бъдещи антибалистични системи неефективни и безполезни.

Премахване на разликата

Москва и Пекин имат практически съображения, които обаче са по някакъв начин почти философски и се основават на огромната разлика във военните им разходи в сравнение с Вашингтон. Това ги принуждава да търсят не скъпи системи, които обаче са ефективни.

Перфектен пример, вече напълно оперативен, е развитието и използване на ракети Калибър – руският отговор на американскте крилати ракети. Подобни на американската версия, главната им разлика е, че могат да бъдат изстреляни от малки кораби. За да се разбере степента на безпокойство на Вашингтон, е необходимо само да се анализира реакцията му на изстрелването на първите ракети Калибър от Черно море по цели в Сирия през 2015 г.. Пентагонът заяви изненадата си от „новата” руска възможност да се изстрелват такива ракети на разстояние от хиляди километри от толкова малки кораби (съответно и със намалаени разходи). Тази неспособност да се признаят възможностите на противника е вероятно признак за подценяване на проблемите.

Ракетите Калибър позволиха на Москва да спечели тактическо предимство, което според американските военни съветници промени стратегическия баланс в Близкия Изток. Това беше достатъчно, за да бъде  драматично ограничено едно от най-голямите предимства на САЩ – крилатите ракети. Най-големите американски съветници изпаднаха в паника, разбирайки, че има нужда веднага да предложат адекватен отговор на новата ситуация. Нещо повече, стратегията за оборудване на малки кораби с ракети Калибър позволи на Москва производството на голям брой корвети, които доста увеличиха силата на руския флот. В момента Москва разполага със значително кличество от тези кораби, всички въоръжени по този начин.

По отношение на проектите си САЩ предпочитат противоположната философска гледна точка. Бяха поощрявани дългосрочни проекти, които предлагат големи възможности за игри с цената и допълнителни печалби за предприемачите и брокерите – корабите стелт (USS Zumwalt), гигантските самолетоносачи (Gerald R. Ford class) и F-35 са само няколко примера. Без да предлагат някакви непосредствени технически новости, особено по отношение на контрамерките нс страните „4+1”, изглежда в тях са фокусирани усилията за модернизация на американските въоръжени сили.

Парадоксално е, че докато САЩ не могат да разположат няколко F-35, държави като Северна Кореа и Иран вече разполагат със стратегии за възпиране и нулиране на настоящото американско оперативно превъзходство. В този смисъл, въпреки санкциите и международното враждебно отношение, Пхенян успя да произведе подводница, оборудвана с ядрени балистични ракети, изстрелвани от подводница – голяма крачка напред, която много увеличи възможностите му за възпиране на САЩ и Южна Кореа. В Иран масовото производство на домашно разработени оръжия (Bavar-373), подобно на системата S-300 (и точно толкова ефективно), имаше за цел да не даде никакъв операционен капацитет над небето на Ислямска държав и нейните съюзници (Хизбула в Сирия) в най-близкото бъдеще.

Невъзможно изискване

Вашингтон иска от генералите си да бъдат готови за широкомащабен конфликт с равните по сила противници, но реалността зад сцената е притеснителна и отчаяният плач на Дънфорд и Нелър, подходящо скрит от медиите, е доказателство за това.

Дори едно просто сравнение на военните доктрини на Китай, Русия и САЩ по отношение на дългосрочната им програма показва, че Вашингтон, въпреки че има на разположение множество предимства по отношение на живата сила и техниката, не притежава нужната способност да обедини както трябва мощните компоненти на американската армия, за да доминира над съперниците си.

Вероятно затова генерал Дънфорд каза наскоро, че следващите стратегически планове на САЩ във връзка с въоръжените сили няма да бъдат направени публично. Очевидно прикриването  на тази ендемична слабост е необходимо, за да се избегне излагането на опасност сърцевината на американската военна стратегетия – способността да се демонстрира сила и да се плашат враговете, без да се предприемат реални действия.

Заключения и настоящи конфликти

Тъй като ефективно използваха предимствата от всички изброени по-горе фактори, Русия, Иран и техните съюзници се сдобиха с необходимите умения за предотвратяване на американска военна намеса в различни условия – от Украйна до Сирия.

Анализирайки онова, което не проработи в Близкия Изток и Източна Европа, САЩ са заслепени от комплексността на военната си система и са фокусирани главно върху неспособността си бързо да изработят работеща стратегия, която ще минимизира човешките жертви. Това е главната причина, поради която Вашингтон беше принуден да наеме външни актьори, които да повлияят на събитията на сушата (наемническите батальони в Украйна и салафитите и уахабитите в Сирия). Както можем да видим, всичко това са избори, които не се изплащат в дългослочен план и вместо това позволяват на други надигащи се сили да доминират над САЩ, без непременно да се прибягва до пряко противопоставяне.

Войните на третото хилядолетие зависят също много и от психологическите фактори и от възпирането както и от съществената способност да се оказва влияние върху противника с фалшива информция. Вземете за пример Сирия и Руската намеса. Никой в Пентагона и ЦРУ не беше способен да предвиди разгръщането на руската въздушна и морска флота, което се осъществи за по-малко от 48 часа. Никой, най-малкото Дънфорд, не беше готов в този момент с добре обоснован план за отговор на това действие. Освен техническата и организационна неефективност имаше и пълна неадекватност по отношение способността да се предвидят ходовете на противника, както това става в шаха. Възможността да се хване противникът неподготвен доказа неефективността си в конфликта в Украйна, в който Крим се присъедини към Русия с пълна обществена подкрепа и без да е изстрелян и един изстрел.

Дънфорд и Нелър схванаха, че всяко бъдещо бойно поле ще бъде враждебна среда за тяхното превъзходство, интернет връзка и едновременно управление на ресурсите в широк географски спектър. Това предизвикателство, както сам признава генералът, е далеч от очевидните резултати. Политиката на Вашингтон, доминирана от лобита и корупция, изисква безпрецедентно пренареждане на военния и апарат. Това е необходимо, за да се посрещнта бъдещите предизвикателства на многополюсния свят, в който ще има различни държави (обединени помежду си) с равни на амриканската военна машина възможности.

Истината, която на създателите на американската политика им е трудно да приемат, че настоящото състояние на военно-промишления комплекс оставя малко място за маневри, като се имат пред вид огромните проекти, които са на дневен ред. Не е вероятно F-35 да бъде оставен на изчакване, след като проектът е изцяло преразгледан и реалната му възможност да изпълнява задачите, които се изискват от преработен боец от пето поколение. Същото може да се каже за разработването на скъпо струващи кораби като USS Enterprise и USS Zumwalt, в които вече са вложени  няколко милиарда долара.

Военните разходи са съществен механизъм в машината на американската олигархична система, но последствията започват да унищожават бъдещите военни способности на САЩ. Техните съперници ги настигат, използвайки системи, които са по-напреднали, по-икономични и по-ефективни и в същото време по-лесни за използване и копиране. Военните ръководители в Пентагона започват да показват красноречиви знаци на нетърпение, призовавайки за трансформация, която трудно ще се осъществи, след като изисква океан от промени в оркестъра на държавната администрация на страната. Крайните последствия са свидетелство за модел, който бавно изцежда портфейла на Вашингтон и много намалява конкурентните предимства, които притежава Вашингтон.

Автор: Федерико Пиерачини (Federico Pieraccini), 02.10.2016 г.

Превод: Д. Атанасова/Българска легия за информационна защита

Източник: strategic-culture

 




Гласувай:
4



Спечели и ти от своя блог!
1. krumbelosvet - А електромагнитните
29.04.2017 21:50
А електромагнитните технологии? С обекти - мозъка, сърцето, ПВО и ВСЯКО управление?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39762288
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031