ЦИОНИЗМЪТ И УАХАБИЗМЪТ – ДВОЙНИЯТ РАК, КОЙТО УНИЩОЖАВА БЛИЗКИЯ ИЗТОК (И НЕГОВИЯТ ТАЕН ПРОИЗХОД) matildamarton / 2 дни ago

 

Това е нещо, което имах намерение да публикувам от самото начало на създаването на този блог. Темата е от огромно значение за настоящата глобална ситуация и международната атмосфера и е гледна точка, която журналистите от масмедиите напълно избягват.

Това е обаятелна, макар и доста мрачна история, която обхваща във времето Първата световна война, създаването на държавите Израел, Ирак, Сирия и Саудитска Арабия, която включва пленителния Лоурънс Арабски (Lawrence of Arabia), падането на Кадафи в Либия, гражданската война в Сирия и възхода наИслямска държава сред всичко останало. Това е история на продължителна манипулация, коварна индоктринация и тайни, „митични” литературни творби.

Двете идеологии – уахабизмът в исляма и ционизмът, който е свързан главно с еврейската религия, на повърхността могат да изглеждат като несвързани една с друга ….

Но тези две идеологии до голяма степен са отговорни за ситуацията в Близкия Изток днес, ситуация, която оказва влияние не само на Близкия Изток, но, както виждаме след 9/11, влияе и на САЩ, Европа, Запада и вероятно на целия свят. Тези две идеологии са отговорни, а и са свързани, с десетилетията на насилие, войни, страдания и манипулации. Тези две идеологии са, и това може да бъде доказано, двете стран на една и съща монета. Историята и на двете идеологии може да бъде проследена до приблизително една и съща епоха – грубо преди 100 години и събитията от Първата световна война.

Какво е наследството и на ционизма и уахабизма в света? И каква е истината за техния произход? За начало съкратената история (за тези, които не са запознати) на корените първо на ционизма и след това на уахабизма …

„Еврейската държава”, Балфорската декларация и корените на ционизма…

„Ционизъм” е сложен за дефиниране по някакъв начин термин, най-вече заради явното количество от преувеличения и грешни информации в интернета. Има политически ционизъм, свързан с обслужване интересите на държавата Израел. Има и религиозен ционизъм, който се отнася до интересите на евреите и християните в държавата Израел в смисъл на изпълнение на библейските пророчества или на „божествената воля”. Тези две ционистки школи в някои отношения могат да бъдат напълно отделни – някой може да бъде политически ционист, без да е религиозен такъв и обратното (като например християнските организации, които са ционистки, за да изпълнят пророчествата на библейските текстове.)

Ционизмът е колкото еврейско, толкова и християнско дело

Но въпросът е, че първоначалната цел на ционизма е възстановяването на еврейската родина в земята, която тогава е Палестина, задача, която е напълно реализирана през 1948 г. под сянката на Холокоста (въпреки че корените му са в международното движение от времето на Първата световна война). Извън този въпрос продължаващите действия на ционизма могат да бъдат смятани за политическо движение, чиято цел е да придвижва напред националните и интернационални интереси на тази изкуствено създадена нация и да гарантира сигурност и защита на държавата Израел. Много конспиративни теории и антиционистки коментатори също свързват, под формата на въпрос разбира се, ционизма (както религиозния, така и политическия) с като цяло по-малко достоверната концепция за „глобалната еврейска конспирация” за контрол над света. Тъй като тази конкретна област е по-умозрителна, отколкото исторически доказуема, в хода на тази публикация аз няма да се придържам към нея.

И така, ако избегнем засега всякакви псевдоисторически или умозрителен теории, смята се, че ционизмът в неговата основна форма е създаден от Теодор Херцел (Theodor Herzl) през 1896 г.. Като еврейски писател, живеещ в Австро-Унгария, той публикува книгата „Еврейската държава”(Der Judenstaat).

В нея той твърди, че единственото „решение” на „еврейския въпрос”в Европа е създаването на държава за еврейския народ (това се случва десетилетия преди някои други личности да стигнат до свои собствени „рeшения” на „еврейския въпрос” в Европа). Антисемитизмът е толкова разпространен в Европа по това време, че Херцел вижда създаването на национално убежище за неговия народ като единственият отговор в дългосрочна перспектива. И така се ражда ционизмът или поне това е основната линия от събития  (знам, че някои ще спорят и излагат аргументи в полза на много по-стар произход). Разбира се, ако говорим за религиозния ционизъм като противопоставен на политическия, тогава произходът е много по-стар. Макар и да не е бил известна под това име, идеята, че земята на Израел винаги е принадлежала духовно на еврейския народили че е била обещана на децата на Израел от библейският Бог, е много стара (и разбира се не звучи като основа за изграждането на нация през XX век).

Колониалните сили от края на XIX и началото на XX в., и по-специално Великобритания, са тези, които активно следват ционисткия план под ръководството на силни и богати британски евреи като лорд Ротшилд, което довежда до Балфорската декларация. По време на Първата световна война британците обещават да създадат еврейска държава в Палестина. Въпреки че масовата еврейска емиграция в Палестина започва след Първата световна война, едва след Втората световна война и Холокоста планът е окончателно изпълнен. Както и много други, плодовитият писател, изследовател и оратор Дейвид Айк “(David Icke), е писал много по въпроса за „ционизма на Ротшилд”, така че няма да навлизам в темата, но просто ще ви посъветвам да потърсите работите на Айк, ако се интересувате (той е авторитет по темата).

Друг крайъгълен камък по темата за ционизма е прочутата книга „Протоколи на сионските мъдреци”, за която някои вярват, че е проект за „глобална ционистка конспирация”. По-късно ще се върнем пак на това (но моля, отбележете, че „ционистка конспирация” не означава „еврейска конспирация”, както някой може да предположи първото, без да има предвид второто).

Независимо от официалните действия на Британия обаче, нито общественото, нито мнението на правителството е единодушно в подкрепата си за изпълнението на обещанието, дадено от Британия да даде ход на ционисткия план. Документирано е, че през 1922 г. Уинстън Чърчил пише за „нарастващо движение от враждебност срещу ционистката политика в Палестина”, като добавя, че „все по-трудно става да се отговори на аргумента, че е несправедливо спрямо английския данъкоплатец, вече пренатоварен с данъци, да се иска да поеме цената на прилагането на непопулярна политика спрямо Палестина”. Това неодобрение спрямо политическия ционизъм продължава през всички десетилетия и дори е много по-разпространено и страстно днес, отколкото е било преди едно столетие. И въпреки че голяма част от това се свързва с антисемитизма и антиеврейската пропаганда, голяма част от опозицията срещу ционизма идва от сериозни и достойни за уважение източници.

През 1938 г. Ганди пише: „Палестина принадлежи на арабите по същия начин както Англия принадлежи на англичаните и Франция – на французите. Грешно и нехуманно е евреите да се налагат над арабите. … Според библейската концепция Палестина не е географско понятие.”

И противоположно на пропагандираното от някои мнение, че антиционизмът е антисемитизъм, оратори-евреи по различни поводи също говорят открито срещу ционистките планове. Сред тях е и равин Елмер Бергер (Elmer Berger), който публикува книгата „Еврейската дилема”, в която твърди, че „асимилацията” на евреите все пак остава най-добрият път за тях в съвременния свят, а не отделянето и манталитета на изолиране на ционистката държава. По негово мнение ционизмът сам по себе си е просто връщане към преобладаващо расистките митове за евреите и заиграване с тях.

Ортодоксални евреи, протестиращи срещу ционизма

През 1975 г. Генералната асамблея на ООН приема резолюция, която определя ционизма като „форма на расизъм и расова дискриминация”.  По-близо до нашето съвремие, през 2010 г., бившият журналист от BBC  и ITN Алан Харт (Alan Hart) публикува книгата „Ционизмът – истинският враг на евреите”, докато прочутият атеистРичард Доукинс (Richard Dawkins) казва в интервю (говорейки за ционизма и за „еврейското лоби” в САЩ): ”ако атеистите могат да постигнат само малка част от това влияние, светът ще стане по-добро място”.

Това е само част от публичната опозиция срещу ционизма от страна на „уважавани” и „с репутация” хора. Споменавам ги тук, за да илюстрирам гледната точка, че антиционизмът не е само консервиран антисемитизъм и „теория на конспирациите”. И нека отмово припомним, че има значително количество евреи, които също се противопоставят на ционизма.

Дори и от най-ревностните поддръжници на ционизма не може да се отрече, че влиянието на политическия ционизъм, наред с редица действия/политики на държавата Израел, имат за резултат освен дълготрайното подтискане на палестинския народ и значителен принос  за поляризирането на Близкия Изток и нарастването на радикализма. Освен разрушителния, токсичен ефект, който има държавата Израел още от момента на своето създаване (в самата Палестина, но и като страничен ефект в Ливан, Сирия и други съседни държави), нейният разединяващ, разушителен ефект продължава до ден днешен. Много добре може да се докаже например, как дългосрочният американо-израелски план за преначертаване картата на Близкия Изток се провежда през последните няколко години чрез сваляне на независими правителства на стабилни държави, целейки в крайна сметка балканизирането и подчиняването на Ирак, Сирия, Иран и другите страни в региона.

Ционисткият план за Близкия Изток, известен също и като „Планът Yinon”, е много широка стратегия, създадена за да осигури на ционистите превъзходство в региона чрез радикално преконфигуриране на заобикалящата Израел геополитическа среда в резултат на балканзирането на околните арабски нации в по-малки и по-слаби държави. Стратегията на „разчистване” също допринесе съществено за това. Това, което след това видяхме в Ирак, Сирия и Либия, може съвсем ясно да се види каква роля играе в тази обезпечена от САЩ ционистка стратегия. Особено важно е да се отбележи, че Ирак, Сирия и Либия бяха три от най-стабилните и независими (несектантски) арабски национални държави и вместо това сега са три сринати, опустошени страни, чакащи да бъдат разделени на парчета.

Няма съмнение, че проектът „Велик Израел”, т.е. ционизмът, който в голяма степен предвижда масова миграция на европейци в откраднатите арабски земи, е едно отровно, проблематично налагане върху региона, още повече, че държавата Израел винаги е била агресивно подкрепяна, въоръжавана и защитавана от западните си партньори. Нещо подобно може да се каже за влиянието на уахабизма в региона.

Уахабизмът, както и ционизмът, не е почитана от столетия религиозна секта, а относително новаполитическа идеология.

Появата на уахабизма, раждането на Саудитска Арабия и (коварното) разпространение на посланието …

Съвременните корени на уахабизма могат да бъдат открити в Надж (Najd) в Саудитска Арабия и в теолога от XVIII  в. Мохамед ибн Абд ал-Уахаб (Muhammad ibn Abd al–Wahhab). Трудно може да се каже, че Уахаб прави всеобщо призната интерпретация на исляма, дори и баща му и брат му се противопоставят на неговите вярвания. Но движението добива безспорно предимство в по-голямата част на Арабския полуостров чрез съюз между Мохамед ибн Абд ал-Уахаб и фамилията на Мохамед ибн Сауд, който чрез политическата и финансовата си подкрепа дава възможност на идеологията на ал-Уахаб да се сдобие с известност.

Мохамед ибн Абд ал-Уахаб

От този съюз се ражда кралство Саудитска Арабия. След разпадането на (турската) Османска империя и след Първата световна война Саудитите се сдобиват с контрол над Хиджас (Hijaz) и Арабския полуостров, а държавата се основава върху догмите на ал-Уахаб – спонсорирана от държавата, доминираща форма на исляма в мястото, в което той се е родил.

Първоначалният ми интерес в тази сфера на арабската история започна приблизително преди петнадесет години с епичния Лоурънс Арабски на Дейвид Лин, в който галавата роля играеше великият Питър Отул. Любовта  ми към този филм от 1963 г. ме накара да прочета първо „Седемте колони на мъдростта” на Т.Е. Лоурънс и след това да прочета няколко книги за подвизите му и арабското въстание по време на Първата световна война, а също така и договора Сайкс-Пико (споменат в манифеста на днешната Ислямска държава), както и да проуча дейността на британското и френско колониални правителства по отношение на Близкия изток след войната.

Утвърждаването на саудитската фамилия като кралска фамилия и основаването на кралство Саудитска Арабия се случва въпреки факта, че по време на войната са направени споразумения, с които се потвърждават и подкрепят не Саудитите, а Хашемитите (Hashemites). Именно хашемитските араби, а не саудитските, са тези, които започват арабското въстание срещу османските турци и са най-ангажираните в кампанията. А точно вдъхновената от уахабизма саудитска фракция е тази, която се сдобива с реалната власт в поствоенната ситуация.

Причината да разкажа тази история тук е, за да подчертая, че вдъхновената от уахабизма саудитска кралска фамилия, на която Близкият Изток е бил подчинен през изминалото столетие, не е единственият, и дори не е легитимният, претендент за тази изключително привилегирована, изключително могъща позиция в региона.

Крал Абдул Азис бин абдул Рахман ал-Сауд (Саудитска Арабия).

И какво е наследството на вдъхновената от уахабизма Саудитска Арабия и какво е нейното влияние? Е, влиянието ѝ върху самата Арабия и голяма част от обкръжаващите я старни е неоспоримо. Освен фактът, че доктрините на уахабизма оказват главно влияние върху екстремизма, ислямизма и тероризма (самият Осама бин Ладен е уахабит, както и почти всички ислямистки екстремисти, в това число всички такфиристки или салафистки групировки  следват в същноста си идеологията на уахабизма), идеологии, които методично се разпространяват в ислямския свят десетилетия наред от финансираните от саудитското богатство „образование” и религиозна литература в университетите и джамиите навсякъде – от Египет и Ирак до Пакистан и Индонезия. И което е по-лошото, финасираното от саудитите разпространение на вдъхновена от уахабизма пропаганда вече дълго време се разпространява извън Близкия Изток в западните общества, по-специално сред мюсюлманските общности във Великобритания.

Наскорошно двугодишно изследване, проведено от Д-р Денис Макейън (Denis MacEoin), експерт по ислямски науки, преподавал в университета във Фез, разкрива скрития запас от „злокачествена литература” в повече от четвърт от британските джамии.

Всичко това е публикувано и разпространявано от агенции, свързани с управлението на крал Абдула от Саудитска Арабия.

Брошурите, дивидитата и списанията са пълни с твърдения, че хомосексуалните трябва да бъдат изгаряни, убивани с камъни или хвърляни от върховете на планините или от високи сгради, a прелюбодейците и вероотстъпниците (тези, които се опитват да променят религията им) също трябва да имат подобна съдба. Жените са описани като интелектуално по-низши същества, които има нужда „да бъдат бити, когато нарушат” ортодоксалния ислямски кодекс, а децата над 10 години да бъдат бити, ако не се молят.Половината литература е на английски, което предполага, че е предназначена за по-младите английски мюсюлмани, които не говорят арабски или урду. Материалът, който e свободно наличен в много от джамиите, открито съветва английските мюсюлмани да се изолират от немюсюлманите.

Информацията не е нова, разбира се. Разследващи журналисти са разкрили подобни неща в множество случаи, докато хората, които са израсли в мюсюлманските общности, отдавна са запознати с тези идеи и тази литература. Финансираната от саудитите уахабитска литература може да бъде посочена като главният (макар и не единственият) фактор за индоктринацията на младите английски мъже, отчуждени от обществото и за съблазняването им да постъпят в екстремистки организации като Алкайда и ИД/Даеш из целия свят.  Още по-лошо е положението на места като Пакистан, където, за разлика от Великобритания, много млади мъже нямат привилегията да имат достъп до образование с по-високи стандарти или до обществени източници на информация, на които може да се разчита, но затова пък имат голям достъп до религиозни училища и джамии, много от които ги обучават по финансираната от саудитите литература.

Всъщност това е ключов момент – финансираните от саудитите литература и материали по традиция са предназначени за бедните райони на мюсюлманския свят като например най-бедните области на страни като Пакистан, Афганистан и Индонезия, където образователната инфраструктура е ограничена и където средствата са ограничени. В тези случаи саудитското богатство е в състояние да плати за построяването или ремонтирането на училища или джамии, но под условие да се преподава и разпространява тяхната центрирана върху уахабизма интерпретация. Като резултат от този дългогодишен процес множество млади мъже отрасват с тази екстремистка интерпретация на исляма, защото тя им е наложена, а те нямат достъп до по-усъвършенствано образование или информация. По същество те никога повече не научават нищо по-добро. Интересно е, че традиционно този вид уахабитска индоктринация е по-малко познат в по-развитите и с по-високо образование арабски страни като Либия на Кадафи, Иран, Сирия, Ливан и предвоенния Ирак. Отчасти това е така, защото те бяха силни, независими общества, които поне на държавно ниво инвестираха много повече в националната гордост и културната иднтичност, отколкото в религиозния фундаментализъм. Всъщност, в държави като Сирия и Либия в ерата на Кадафи държавата беше ангажирана в продължителна кампания за подтискане на религиозния екстремизъм и фундаментализма.

Това обаче драматично се промени след незаконното нахлуване в Ирак, международния заговор в Либия и войната в Сирия. Сега всички тези страни са заразени от екстремисти, салафисти и терористи, здраво стъпили върху уахабитската идеология. Т. нар. „Ислямска държава”, която беше внесена в Сирия и Ирак, е всъщност движение, което идеологически следва уахабитската доктрина. Тази връзка допълнително се подкрепя от фактът, че навсякъде зад тези милиции стоят саудитско-катарските оръжия и пари, че войните в Сирия и Либия бяха щедро финансирани от Саудитите и Катар и че появата на ИД е най-вече следствие от това.

И освен това, докато страни като Афганистан и Ирак бяха обект на инвазия (и след това на умишлена дестабилизация), а свалянето на правителствата в Сирия и Либия (две страни, които имаха малко, ако изобщо имаха някакво, влияние върху ръста на глобалния ислямизъм и екстремизъм) беше открито окуражено и подкрепено от основните западни правителства, Саудитска Арабия, без съмнение отчасти поради богатството и ценността ѝ за САЩ и техните съюзници, никога и в нито един момент не е била обект на каквато и да било заплаха, нито е била подлагана на международно разследване заради циничното и методично разпространение на екстремистки доктрини в мюсюлманския свят.

Първата световна война, уахабитите, хашемитите, Лоурънс Арабски и войната в пустинята …

Ако се върнем към Първата световна война и историята, струва си да си припомним още веднъж, че не непременно Саудитите трябваше да бъдат управниците на Арабия. Хашемитите, Хюсеин бин Али (Hussein binAli), е Шарифът и Емирът на Мека от 1908 до 1917 г.. Арабското въстание по време на Първата световна война включва трансйордански племена, заедно с други племена от Хиджаз и Леванта, които се борят срещу Турската империя на страната на Великобритания и нейните съюзници. Въстанието започват Хашемитите и Шариф Хюсейн от Мека, а не Саудитите или уахабитите. То е подкрепено от Великобритания и нейните съюзнити в Първата световна война, които използват арабските националисти (които искат независимост) с цел да продължат разширяването на войната срещу Германия и нейните съюзници.

Т. Е. Лоурънс („Арабски“)

Точната история на въстанието е описана от Т.Е. Лоурънс, който, като млад офицер от британската армия, изиграва ключовата роля на свръзка по време на въстанието. Той публикува историята през 1922 г. под заглавие„Седемте колони на мъдростта”, което го превръща в Лоурънс Арабски. Самият той е, разбира се, една от най-впечатляващите фигури-икони на двадесетото столетие. И докато точността на „Седемте колони на мъдроста” може да бъде поставена под съмнение в някои отношения, дори и неговите клеветници и врагове не могат да оспорят съществената роля, която играят Хашемитите във въстанието и това е исторически факт, че тогавашното британско правителство обещава на хашемитските араби много повече, отколкото те получават след войната.

През септември 1918 г. поддръжниците на арабското въстание в Дамаск декларират, че правителството е лоялно на „Шарифа на Мека”. Хюсеин е обявен за „Крал на Арабите” от голяма част от религиозните лидери и другите първенци на Мека. И след като турският халифат се разпада, Хюсеин се обявява за халиф, „Крал на Хиджаз” и „Крал на всички араби” (malk bilad-al-Arab).

Обаче Хюсеин е свален и изместен от Арабия от Судитите, съпернически клан, с който Хашемитите вече са имали лоши отношения, като преди това са се борили срещу тях заради радикални религиозни различия (преди всичко доктрините на ал-Уахаб). Въпреки че британците подкрепят (и използват) Хюсеин от началото на арабското въстание, те решават да не помогнат на Хюсеин да отблъсне атаките на Саудитите, които в крайна сметка завладяват ключовите градове Мека, Медина и Джеда.

Надеждата за Арабия, управлявана от Хашемитите умира, въпреки че Хюсеин продължава да се титулова „Халиф” дори и в изгнание.

Емир Файсал бин Хюсейн, крал на Сирия и Ирак, и Т. Е. Лоурънс, вторият отдясно наляво

Като резутат от войната арабите се оказват свободни от вековното османско управление, но вместо него попадат под колониалното управление на Франция и Обединеното кралство (независимо от обещанията на британците по време на войната, че това няма да се случи). Когато тези колониални мандати най-накрая приключват,синовете на Хюсеин са направени крале на Трансйордания (по-късно Йордания), Сирия и Ирак. Обаче животът на монархията в Сирия е кратък и после синът на Хюсеин Файсал вместо това поема председателството на новоустановената държава Ирак. Но това са помирителни предложения в сравнение с това, което първоначално са искали и възнамерявали Хашемитите. Саудитите се оказват истинският победител, тъй като те са инсталирани на власт в едно силно кралство, което съществува и до днес и не показва и най-бегли признаци на отслабване.

„Спомените на м-р. Хамфър” и „Протоколите не сионските мъдреци” …

Ционизмът и уахабизмът доказуемо са разделящите и разрушителни сили в региона (и извън него). Ционизмът доведе до безкрайни беди и унижения за палестинския народ, като също така осигури изцяло негативното възприемане на съвременната израелска държава и репутацията ѝ на най-непопулярната нация в света, докато уахабизмът вдъхновява неизмеримо количество екстремистки, терористични идеологии и индоктринации, както и отровното разделение в обществото.

Можем да разгледаме влиянието на уахабизма в света на този етап и съвсем основателно да го наречем „рак”.Но кои са неговите корени? Кои са неговите източници? Като се има предвид преобладаващoто мнение в теорията на конспирациите и знанията за „ционисткия заговор“ зад Балфорската декларация и за толкова много неща, които се случиха след нея, възможно ли е уахабизмът, който започва да набира сила приблизително по същото време, да е нещо много повече от това, което изглежда че е дори и по онова време?

Възможно ли е уахабизмът да не е продукт на някакъв старомоден селски проповедник от арабската пустиня, а да е нещо много по-цинично?

„Спомените на м-р. Хамфър”, британски шпионин в Близкия Изток (известни също като „Признанията на един британски шпионин”) дълго време са били смятани за фалшификат. Документът, който претендира да представлява записките на британския агент Хамфър от XVIII в. и да свидетелства за посредническата му роля в създаването на уахабизма като част от заговор за унищожението на исляма, се появява за първи път през 1888 г. в Турция и е третиран като „англофобска вариация” на „Протоколите на сионските мъдреци”.

Мнозина изследователи на конспиративните теории знаят за скандалните „Протоколи на сионските мъдреци”, които са смятани за проект на известния „еврейски заговор”. „Протоколите на сионските мъдреци”, също както и „Признанията на един британски шпионин”, дълго време са изключени от списъка на главните източници като „фалшификати” или измислици.

Протоколите са често превеждани и разпространявани и все още се смятат за истински и исторически документ в голяма част от мюсюлманския свят, като формират в значителна степен преобладаващото мнение в Близкия Изток за „евреите” и „ционистите”. Тези, които отричат истинността на книгата обаче, я сочат като голям принос за каузата на антисемитизма и „омразата към евреите” в мюсюлманските общества и извън тях, без да споменаваме знаменитата книга, която ги споменава в нацистката антиеврейска гледна точка.За съжаление нацистите, както и мнозина в мюсюлманските общества днес, са невъздържани и неспособни да направят разлика между „ционизма” като политическа сила и „евреите” като раса. В действителност нещата стоята така – ако „Протоколоте на сионските мъдреци” е легитимен исторически документ, ционизмът, който те описват, не е много по-представителен за евреите като народ, отколкото уахабизмът е за глобалната мюсюлманска общност, което означава, че относително малък процент от мюсюлманите в света са уахабити, а същото важи и по отношение на еврейската общност и ционизма. Но конспирациите от този вид, за които говорим, действат на коварно, често невидимо ниво. Така че можем да кажем, че  количеството мюсюлмани и количеството евреи, които без да разбират действат като субекти на уахабизма и ционизма, е съответно много по-голямо.

Но какво да кажем за „Признанията на един британски шпионин”? Само чисто съвпадение ли е фактът, че тези две политически идеологии, и двете появили се приблизително по едно и също време, и дветеподсигурили за дълго време отровната атмосфера в Близкия Изток, и двете разполагащи с книги, които твърдят, че разкриват истинския им произход и истинските им цели, и двете по-късно разпространени от главните им коментатори като „фалшификати”?

Казват ли „Признанията на един британски шпионин” истината? Бил ли е уахабизмът създаден от външни агенти като дългосрочен план за разлагане на исляма? Само съвпадение ли е това, че изглежда уахабизмът прави ТОЧНО ТОВА в продължение на вече няколко столетия – разлага ислямската религия до точката, в която много немюсюлмани започват да гледат на него като източника на злото и лошото в света? Нека помним, че ислямът не винаги е бил възприеман с клеймото, което има днес, дори точно обратното. Ислямските общества исторически са възприемани като интелектуално и научно просветени по времето, когато христянството на Запад се е характеризирало с инквизиции, тормоз, масови преследвания, клади за екзекуции и доста смешни доктрини и твърдения. Историческите свидетелства ни разказват за бруталността на християнските кръстоноци в сравнение с благородството на Саладин и мюсюлманските армии. Ислямският свят изживява своето „просвещение” дълго преди християнския Запад, въпреки че е по-млада религия. По времето, когато европейците горят „вещици”, класическите ислямски градове като Дамаск, Багдад и Кайро са центрове на образованието и философията.

Бавната деградация и поляризация на ислямските общества е нещо, което започва да се случва едвапрез последните сто години (след като ръстът на уахабизма си свършва работата като бавнодействащ вирус с дълъг инкубационен период). И само през последните 10-15 години влиянието на уахабитските доктрини се превръща във важен международен въпрос.