от ляво – Добруджа, от дясно – пилотен експериментален UCG проект в Куйнсланд, Австралия

Какво представлява този метод за добиване на газ? Къде се прилага и защо е един от най-опасните наравно с хидрофракинга? Кой печели от кървавия газ добит по този експериментален метод? На тези въпроси ще опитаме да отговорим в следващите редове.

от ляво – терена на който точи зъби Овергаз, от дясно – екологична катастрофа след подземен пожар в Централия, Пенсилвания

Подземна въглищна газификация – на английски – Underground coal gasification или UCG представлява неконвенционален метод за добив на газ. Газът добит по тази технология е синтетичен – т.е. реално него го няма – получен е при подземно изгаряне на въглищни пластове. Неговата калоричност е ниска. След допълнителна обработка се получават горива или химически продукти (възможно е да се произведе и водород или синтетичен природен газ). При подземната въглищна газификация се запалват въглищни пластове, който са на голяма дълбочина и добивът им чрез открит или закрит минен способ не е финансово рентабилен. Т.е да бъдат извадени излиза много скъпо и често е невъзможно заради голямата дълбочина. Вместо обаче тази невъзможност да откаже добивните компании, те решават че е по-добре и по-евино, да се запалят в самият въглищен пласт. Запалването става с инжектиране на кислород, обогатен на кислород въздух, вода и горивни агенти под високо налягане във въглищния пласт. Получава се горим ниско калоричен газ, (състоящ се предимно от СО2 – 27%, водород – 27%, СО – 10%, метан – 6% водни пари и други газове – 30%), този газ се извлича от земята посредством сондажи. Тази технология е експериментална и е била изоставена до сега, заради мащабното замърсяване на подземните водоизточници с бензен. Единствения добре документиран експеримент е този в „Hoe Creek“ проведен в периода от 1976-1979 година. Изследванията са проведени от Lawrence Livermore National Laboratory (LLNL), след което резултатите са публикувани.

Регистрирано е пропадане на земни пластове и замърсяването на подземните водоизточници с много летливи въглеводороди, но най вече с бензен и фенол (за всички, които не знаят бензена е най-канцерогенния химикал познат на медицината, а фенола има изключително висока разтворимост във вода – той е известен и като протоплазмена отрова, предизвиква пресичане на белтъците и изгаряне, един от най-опасните замърсители на водите и околната среда) – те остават в горивните кухини и се инфилтрират от подпочвените води – така тези тежко канцерогенните вещества влизат във водния кръговрат).

След регистрираното замърсяване на подпочвените води експеримента е спрян. За отстраняване на част от пораженията от единствения опит, са изразходени около $10 милиона през 1979 г., което по днешни цени прави повече от $32 милиона. На този фон добивните компании представят тази все още експериментална технология като „изключително” чиста. Техните доводи са, че така се спестяват 25% от парниковите газове, 80% по-малко азотни и серни окиси от традиционното изгаряне на въглища. Това което пропускат да отбележат обаче е че процеса веднъж започнат т.е. запален вече е неконтролируем – т.е. няма как подземният пожар да бъде загасен.

Друг „екологичен” довод в подкрепа на Подземната въглищна газификация е идеята в празните кухини, получени след изгарянето, да бъде нагнетяван улавяния CO2. Т.е метода за съхранение на въглероден диоксид в земните недра върви ръка за ръка с UCG. Изгарянето на въглищата става при високо налягане и температура от 700-900° С (1,290-1,650° F), но може да достигне и до 1500° С (2730° F). Като дизайн съоръженията са най-различни, но общото е че при всички е необходимо да бъде осигурена така наречената пропускливост на въглищата. Това е необходимо за да може газът от изгорелите въглища да отиде до изходния сондаж. В най-простия вариант се правят два сондажа – от единия сондаж въглищата се палят, а от другия трябва да започне да се издига газът на повръхността. Отделно, за да бъде осигурена пропускливост на пластовете, въглищата отдолу се разбиват допълнително с хидравличен разрив, химически агенти или обратно горене. Различните модификации на съоръженията и производствените ямки се правят с идея процесът да бъде успешно контролиран, но това почти никога не се случва. Това е и причината до момента методът да е бил изоставян много пъти. И все още да е само в експериментална фаза.

Една от най-големите опасности за България в момента идва от възможността технологията „Подземна въглищна газификация“ да бъде приложена в Добруджа или по точно в находището Добруджанският въглищен басейн, от дъщерната фирма на руската корпорация Газпром – Овъргаз. Газпром се интересува и от добив на шистов газ в България чрез друга своя дъщерна фирма Русгеоком, която незаконно е получила четвърто удължаване на правото си да проучва за нефт и газ (при три допустими от закона). Тази концесия на Русгеоком е показана като действаща концесия за шистов газ към 2013 г. в  доклад на лобистка конференция – (виж на трета страница)

„Добруджанският въглищен басейн (ДВБ)” е разположен в североизточната част на страната в района на Добруджа. Той е най-големият басейн в България за черни въглища (дългопламъчни, газови, коксови). Открит е през 1962. Има площ от около 500 km2. Възраст – карбон. Разкрити са 68 въглищни пласта. Въглищата съдържат: 2-4 % влага, 15-40 % пепел, 12-45 % летливи вещества и 0,4-2,1 % сяра. Средна калоричност на въглищата – (31-33) MJ/kg (7600-8100 kcal/kg). Запаси – около 1500 млн. t. Не се експлоатира до момента поради голяма дълбочина на залягане (над 1200 m) и сложна хидрогеоложка обстановка.

експериментален пилотен UCG проект в Куйнсланд, Австралия

Но да се върнем на газа от въглища. Трябва да се отбележи, че в случая с Добруджа, въглищните пластове на места са в контакт с водоносния хоризонт чието замърсяване би имало катастрофален ефект върху природата в Североизточна България и върху икономиката на страната като цяло. Това е и причината до момента да не са правени опити за експоатация на въглищните пластове в Добруджа – въпреки, че са открити още през 60-те години. Още тогава изследванията показали, че водоносния хоризонт и въглищните пластове се допират и буквално водата мие въглищния пласт. Т.е ако технологията се приложи, от Малм валанжа в Добруджа няма да остане нищо. 30 млрд. кубика газ чакат в Добруджа Ако Овергаз реализира „инвестиционното” намерение и реализира пъкления проект от Добруджа ще остане горяща пустиня.

Експерименти на технологията са правени в САЩ, Китай, Австралия, Русия, до момента обаче никъде произведеният газ не е в достатъчни обеми, да задоволи изцяло енергийните нужди на страните експериментаторки. Въпреки многото експериментални изпробвания на технологията – още от 80-те години на миналият век до сега, още не са постигнати екологични стандарти необходими за комерсиализация и индустриално производство. Притеснително в случая обаче е че самата Европейска Комисия подкрепя експерименталния проект на Овергаз, цитат: „Това е първи български проект, финансиран по програма на Изследователския фонд за въглища и стомана (RFCS) на Европейската комисия. Разработването му ще бъде пилотно за цялата Общност през идната година. Проектът е на обща стойност 3,06 милиона евро, но 60% от сумата ще бъде осигурена безвъзмездно от фонда.” Европейски експерти търсят варианти за подземна въглищна газификация в България

На фона на това, че тръба с газ може да минава през България, защо е необходимо да съсипем Добруджа и да унищожим Малм валажния воден хоризонт? Няма логически смислен отговор на въпроса! Защо и самата Европейска комисия иска да ни отрови житницата, също е загадка.

В Австралия фирмата „linc energy“ иска законови промени и вадене от регулация на водоносният хоризонт от Закона за водите. Тя представи пилотен проект за UCG през октомври 2013 година и вече има глоби за над 2 милиона долара за „сериозни вреди на околната среда”. Компанията вместо да спре дейността си, обеща да се бори с обвиненията и да намери начини за „благоприятно регулиране” на нормативните уредби. Същото се случва и в различните щати в Америка, където има „условия и инвеститори” в подобни проекти. Местното население – протестира, но отново за тези протести не може да видите по новините.

още през 80-те години на миналият век е имало постоянни протести против подземнага въглищна газификация

Едно от местата където е била приложена технологията е градчето Централия в Пенсилвания, Америка. Там повече от 50 години горят въглищни пластове. Процесът е изпуснат и последиците са трагични.

Така изглежда Централия днес:

Един от основните проблеми, които се срещат при използването на технологията UCG е невъзможността обектите да бъдат изведени безопасно от експоатация и да се предотврати замърсяването на подпочвените води. Основните екологични последици от Подземната въглищна газификация са потъване на земните пластове, трайно замърсяване и изчезване на водата, както и високите емисии парникови газове – не всичкият газ получен при процеса може да бъде уловен от експоатационните съоръжения, той често излиза през пукнатини от земята.

Източници:
en.wikipedia.org
theconversation.com
stamatovia.blog.bg/technology
news.nationalgeographic.com