Неуспял да приласкае писателя Хр. Радевски към себе си, Т. Живков дава знак, че такъв творец няма. Затова, без да изоставя сатирата и преводите от руски език, поетът и общественикът посяга към домашния си дневник – от края на 1962 до 18 декември 1995 г. В този “разговор със себе си” той записва непретенциозни бележки: и за нрава и морала на управляващите, и за партията, стигнала “до стадно положение”. И най-вече за “сладкото самоубийство” на Живков, наречено всевластие. Всички 357 печатни страници на дневника (2000) носят изгаряния от изстрелите му на гняв и сарказъм. Особено спрямо партийния и държавния ръководител. “И ако за читателя се стори сурово изписаното от него за събития и хора – предупреждава в “Послепис”-а журналистката Бойка Асиова, – то тези, които го познават, ще знаят, че той е търсил точното, па било и горчиво слово”.
Ето и кратки извадки от бележките му:
1962, 13 ноември.
“Критиките, които трябваше да се направят на др. Живков и неговите помощници (на VIII партиен конгрес – б. а.), са заменени с венцехваления.
Излиза, че у нас отговорен другар може да бъде критикуван само когато бъде повален. И тогава той бива унищожен”.
1963, 13 април.
“Из всички вестници и списания се цитира – непременно! – “както е казал др. Тодор Живков”. Той е специалистът, той е компетентният по всички въпроси. Четеш и си мислиш: до каква оскърбителна уродливост достигна нашата партия! Нима ония, които цитират, вярват, че това е така? И ако не вярват – защо го цитират? Нима не е обидно, че сме партия, която е стигнала до такова стадно положение?”
1966, 10 юни.
“Тодор Живков ходи на театър. След представлението той се среща с артисти и хвали спектаклите – дори когато са много лоши. И това не е толкова осъдително – не разбира от театър човекът. Но неговото мнение се донася до редакторите и сервилните от тях не смеят да публикуват обективни рецензии за вече похвалените от “най-високо място” спектакли”.
1967, 23 март.
“Тезисите на др. Живков, утвърдени от Политбюро”. Или: “Тезисите на Политбюро, утвърдени от др. Живков”? Как е по-правилно да се каже при сегашната практика на демократически централизъм?”
1968, 1 февруари.
“Тодор Живков непрекъснато твърди – а след него и другите, че в нашия обществен живот има две правди (истини, иска да каже) – голямата правда това са строителството на социализма, нашият напредък, и малката правда – това са недостатъците.
Че защо в такъв случай да няма, да речем, и трета правда: че има държавници, които не знаят какво приказват?”
1969, 2 февруари.
“Снощи по телевизията говори Тодор Живков за последното си посещение в Индия. Не стига, че кълчи думите, но речта му беше толкова бедна, че ти става неудобно. А бедната реч говори за беден душевен живот”.
1969, 28 септември.
“В нашата социалистическа държава постепенно се възстановяват буржоазни ритуали, етиката и битът постепенно се връщат към това, против което беше и стана социалистическата революция.
И тъй като се изтъква личността на Тодор Живков от него лично и от неговите блюдолизи, не е чудно един прекрасен ден вестниците по-остро да съобщят: “Вчера се извърши коронацията на др. Тодор Живков. Това е първият социалистически Цар. Негово Величество държи добре скиптъра и се чувства отлично”.
1975, 3 декември.
“Гражданинът Тодор Живков – въпреки нескриваемата си простотия – е хитър демагог. И той знае това.
Но дали знае, че демагогията му явно се вижда? Или може би забраната да му се възразява му пречи да вижда по-далече от носа си”.
1976, 17 март.
“Тази сутрин вестниците дадоха в центъра на първите си страници съобщението на БТА: “Крупно събитие в политическия и идеологическия живот на страната!”
Какво е това “крупно събитие”? Излизат в много томове съчиненията на Тодор Живков. Досега са излезли 23 тома... Изданието продължава”.
1976, 19 юни.
“Държавният съвет – под ръководството на Тодор Живков – е учредил международни Димитровски награди “За мир и социален прогрес”.
И тази година същият този Тодор Живков скромно се самонаграждава с учредената от него награда.
Какъв висок граждански и политически морал!”
1985, декември.
“Колкото по-силно става настроението в най-широките слоеве на народа ни срещу Тодор Живков и неговото обкръжение, толкова по-нагла става пропагандата на личността му. Всички теоретически разработки за социалистическото развитие на страната се приписват нему.
Такова ярко различие между народ и управляващи е имало в страната при най-реакционните режими. Особено през времето на фашизма”.
|