Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2012 21:49 - Книгата, която всеки трябва да прочете
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 6356 Коментари: 13 Гласове:
14

Последна промяна: 23.02.2012 21:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      Достена Лаверн     Експертите на прехода   Българските think-tanks
и глобалните мрежи за демокрация
Достена Ангелова Лаверн, автор 2010 Превод от френски
Стилиян Деянов
Редактор
Вера Гьорева

Достена Лаверн
доктор на политическитеи антропологическите науки
Достена Лаверн е родена в Пловдив през 1974 г. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а с
лед това американския колеж “Гладстоун” в Портланд. Магистър е по съвременна история и доктор по политическа антропология в Академията за социални изследвания в Париж.

От Индиана Джоунс до гражданина-антрополог

Предговор от Марк Абелес

Широката публика все още възприема антрополога като един вид Индиана Джоунс, който изследва и разкрива тайните на далечни и екзотични общества. Привързаността ни към фигурата на изследователя на „другостта“ сякаш поддържа надеждата ни за съществуването на едно „другаде“ както във времето и пространството, така и в политически смисъл.Но след падането на Берлинската стена светът определено навлезе в ерата на глобализацията: радикална трансформация на икономическо, политическо и човешко (антропологично) ниво, която предизвиква скоростна еволюция на традиционните методи в социалните науки.Книгата на Достена Лаверн е пряко свидетелство за трансформацията на съвременната антропология, която безвъзвратно се прощава с идеята за противопоставяне между „тук“ и „там“, „себе си“ и „другия“, и се заема да наблюдава и анализира взаимосвързаността между локални и глобални, национални и интернационални феномени, между микро и макро нива на упражняването на властта.

Описвайки зараждането и функциите на експертните институти и мрежи за демокрация в България, така наречените think tanks, Лаверн успява не само да опише по твърде оригинален и критичен начин българския преход, но засяга и трансформацията на принципите на политическото поле в европейски и международен план.Тази книга е плод на изследване, с което авторката се занимава от 2000 г. насам като докторант в лабораторията по политическа антропология (LAIOS) на Училището за академични изследвания по социални науки в Париж (EHESS). През септември 2008 г. беше защитена като докторска дисертация, високо оценена от журито, в което наред със социолози и антрополози участваха и политолози.От 1995 г. лабораторията, на която бях директор до миналата година, асоциира учени, които индивидуално и колективно изследват терена на съвременните институции и феномените на глобализацията. Като участник в проекта „Обсерватория на европейската интеграция“, започнал през 1999 г., Лаверн прогресивно насочва и концентрира вниманието си върху ролята в българския преход на неправителствените институти за изследване и промоция на демокрацията – think tanks. По времето, когато авторката на книгата започна теренните си проучвания, терминът think tanks бе твърде малко познат във Франция. Става дума за форма на експертиза и лобиране, която за пръв път се появява в Съединените щати в края на XIX – началото на XX в., откъдето тя постепенно бива изнасяна в целия свят, най-вече по време и след неоконсервативната революция през осемдесетте. От този момент тези нови актьори на политическото поле широко присъстват и във френското публично пространство. Именно това още повече изостри любопитството ми към тази книга, която, тръгвайки от един разположен на Изток пример, ни позволява да се запознаем отблизо с един изключително актуален и набиращ все повече сила европейски и международен феномен. Впрочем констатирам също така, че авторката ни предоставя интересната възможност да отчетем общите черти, които характеризират трансформацията на посткомунистическите интелектуални елити в България, и тази на постмарскистките елити в Западна Европа.

Става дума наистина за едно от първите антропологични проучвания, които се занимават със специфичния експертен елит на тези неправителствени организации, включени в глобалните мрежи за износ на демокрация. Развиващи се на границата между политическото, икономическото и академичното поле, think tanks допринасят за размиването на тези граници и поставят въпроса за кризата на представителния модел на демокрация. Макар и пионер в своята област, Достена Лаверн споделя критичния подход на редица изследвания в областта на политическата антропология,които анализират ролята на неправителствените организации и на гражданското общество през последните двайсет години в Източна Европа и на Балканите (Pйtric, Hann et Dunn, Wedel, Sampson, Verdery и т.н.). И както антропологът Борис Петрич разкрива,множенето на неправителствени организации в Киргизстан не е синоним на автономизация и растяща обществена независимост, а говори за въвеждане на един „глобален протекторат“, така и тази книга води до извода, че българските think tanks не работят, както те твърдят, в полза на укрепването на демократичните институции.Напротив, по всичко личи, че те по-скоро участват в присаждането на нови форми на управление извън рамките на демократичната представителност и избори, в пространството на една „сива зона“,която смесва частни и обществени, национални и международниинтереси. Така авторката описва един амбивалентен процес, който превръща зависимото от чуждестранно финансиране гражданско общество в инструмент на един самопровъзгласил се елит, а не в реална обществена сила, защитаваща граждански интереси.Но да се заемеш с критическия анализ на средата на експертите, които претендират, че единствено те притежават ключовете за разбиране на собственият им хабитус, те обрича на огромен риск. Авторката се справя блестящо с това предизвикателство както посредством едно особено фино, почти литературно описание на средата, така и чрез анализ, който непрекъснато поддържа концептуална дистанция спрямо езика, практикуван от експертите. Така книгата успява да развие една неинституционална мисъл в анализа на изследваните институции. Именно там се крие огромната критическа ефикасност на текста, който, без да се произнася в името на някаква определена политическа кауза, хвърля непрестанно ръкавица на политически коректното.Дефинитивно изгубил терена на екзотиката, оттук насетне антропологът неминуемо е въвлечен в дебата за ефектите и залозите на глобализацията. Идеалът на „дистанцирания поглед“ бива заместен от този на „антрополога с гражданска позиция“ според израза,използван от американския изследовател Жорж Маркус. Участник в публичното пространство, което антропологът споделя със своите обекти на изследване, той трябва да поеме отговорност за критическата си позиция, която не е само с научна, но и с гражданска,и с политическа значимост. Именно затова се надявам, че тази книга ще предизвика многобройни и съществени реакции, както и ще успее да трансформира и продължи дебата, в който авторката вече се е ангажирала.
-------------------
Марк Абелес е водеща фигура в съвременната френска антрополо-гия. Кариерата му в областта на политическата антропология започва през седемдесетте години на XX в. под непосредственото научно ръководство на Клод Леви-Строс. Автор на книги като: „Антропология на държавата“ (1990), „Всекидневието в европейския парламент“ (1992), „Един етнолог в парламента“ (2000), „Антропология на глобализацията“ (2006). Професор в Училището за академични изследвания по социални науки в Париж. Директор на Международен институт по съвременна антропология в Париж.

      Глава1     Think tsnk: terra incognita?
     Анализираните анализатори или как да се подходи  към тема, "запазена за актьорите от средата на thInk tanks"
  Част 1

1. Антропологът в трудно положение
 Всъщност задачата става все по-трудна с приближаването на политиките и на визиите за света, който изучаваме не само до познатата ни среда, но и до центровете на реално упражняване на властта. Счита се, че антропологическият подход трябва да разкрива интимните практики, които се крият зад реторични твърдения като „винаги така сме правили“, когато те произлизат от някое село или от някое племенно общество, изучавани от антрополозите в миналото, но също и когато те принадлежат на модерния политически елит, позоваващ се постоянно на логиката и на науката. Следователно не трябва да ни учудва фактът, че хората, чийто авторитет би могъл да бъде компрометиран от подобни разкрития,не са особено очаровани да станат предмет на антропологическо из-следване. Осланяйки се на модерността, те претендират най-вече за рационалност, способна да премине отвъд културните граници.
M. Herzfeld,
 Anthropology, eoretical practice in culture and society
 , BlackwellPublishers, 2001, р. 3.

Избирането на think tanks в България като антропологически терен, разбира се, не е най-благоразумното решение за един изследовател по антропология. Спомням си предупреждението на изследователя Бернар Лори, посветил голяма част от изслед-ванията си на съвременната история на Балканите: „Вашата тема е много интересна, но е много сложна, бих казал, че е невъзможно тя да бъде разработена от млад антрополог, който едва започва изследванията си в този сложен регион“.Вярно е, че в началото не бях оценила основната трудност на това изследване: двусмислената и сложна връзка, която то създава между антрополога и обекта на изследване. Тъкмо това отношение между антрополога (субектът, който изучава) и изучавания обект непрекъснато бива обръщано, избягвано, подозирано и вземано на присмех от експертите на think tanks, които си приписват изключителност на виждането си на реалността, в която работят, още пове- че, когато те самите са изследователи по социални науки.Но как да постигнеш дистанциран поглед към реалност и спрямо залози, от които самият ти си част? Как да бъдеш в неутрална позиция, когато трябва да изучаваш практики и понятия, които сами си приписват всеобща и научна неутралност, в името на която предлагат политически решения? Как да постигнеш неутрална неутралност, а не да служиш на неутралността на доминиращия дискурс или на оспорващите дискурси? Успявах да се доближа до етнография, която съзнава залозите,в които участва, по-скоро избягвайки претенцията за неутралност на критиката. Това ме накара да анализирам в дълбочина собствената си мотивация на изследовател, за да мога да разбера по-добре гледната точка на интервюираните от мен, били те експерти на think tanks или изследователи по социални науки – но и да получа нужната критическа дистанция.

2 Солидарност с „излезлите от мода“ изследователи

Как да се запази оптимизмът за потенциалана антропологията да допринася по конструктивенначин за политическата и социалната критика.
Mайкъл Херцфелд като изследовател по социални науки, идващ от Балканите, в същото време дъщеря на преподавател по политически науки в Софийския университет, аз чувствах, че символните битки, които противопоставят „спечелилите“ и „загубилите“ от прехода интелектуалци засяга и мен. Разбира се, не става дума за противопоставяне на два напълно херметични лагера, тъй като битката за интелекту-алните и финансовите ресурси на прехода е процес, който продължава да прави така, че някои да печелят, а други да губят. Важно е да се разбере, че става дума не само за постепенна маргинализация на една група лица, но също и на един тип интелектуални и университетски занимания. Определени области на познанието „излизат от мода“

.По време на проучването открих, че не става дума само за локален залог на прехода в България, а за проблем, който засяга и полето на социалните науки във Франция, в Европа и в целиясвят, описан от Улрих Бек под наименованието „транснационално пространство на глобализацията“, в което се формират нови от-ношения на власт и конкуренция между националните и държавни организми, от една страна, и актьорите, идентичностите, социалните пространства, транснационалните ситуации и процеси, от друга.
Пак там, p. xii.
Интервю с A. PleŠu, New Europe College, Bucarest. По-подробно това е раз-гледано във втората част на книгата.
У. Бек,
Що е глобализация?
 , Критика и хуманизъм, С., 2002, стр. 46

Изследователите по социални науки в България участват в процеси и в залози, които надвишават време-пространството на националната държава и са сравними (без да бъдат идентични) с тези на колегите им във Франция и в цяла Европа. Светът на проектите, неговата реторика и неговите практики формират едно транснационално пространство: сложно взаимодействие между общите практики и залози (с които се идентифицират примерно всички изследователи по социални науки в Европа, а дори и в целия свят), и специфичните локални (регионални, национални) такива.В Европа и в Съединените щати антрополозите и специалистите по Балканите, а също и тези по Централна Азия или по други зони едни след други излизат от мода според промяната на геополитическите и интелектуалните интереси на донорите. Често те са търсени от международни организации, от правителствени агенции или от неправителствени организации, за да изработват становища по една или друга тема.В България проблемът е още по-остър. За да живеят, изследо-вателите и университетските преподаватели, чиито заплати са по-ниски от 300 евро на месец, трябва да се насочат към проекти,които смесват академичните теми с такива като демокрацията, доброто управление, гражданското общество и т.н. Бях шокирана да прочета на страниците на един от най-интелектуалните български вестници, „Култура“, че в България става все по-малко политически коректно да се наричаш ученик на Бурдийо,особено ако искаш да получаваш европейски пари. Срещах се много пъти с автора на статията, социологът Лиляна Деянова, от която научих, че дебатът за комунистическото минало, за демократичния преход, за идентичностните и културните избори на Съвременна България са подложени на цензуриране и на самоцензуриране.Това премахва всякаква възможност за съществуване на модерна и критическа публичност, анализирана в трудовете на Хабермас
Вж. J. Habermas,
 L’espace public: archйologie de la publicitй comme dimensionconstitutive de la sociйtй bourgeoise
 , Paris, 1997, Payot


Като преподавател по политически науки, майка ми също беше участвала в някои експертни проекти, но така и не беше успяла (или пък не беше поискала) да достигне до символическите и финансовите ресурси на колегите си от българските think tanks. Критичната ѝ позиция спрямо практиките на „компрадорската буржоазия“,но също и дългите ми разговори с изследователи като Лиляна Деянова, Петя Кабакчиева, Александър Кьосев и други интелектуалци, които поставят под съмнение словесния монопол на think tanks в дебата за прехода, ме направиха солидарна с тази група „нови дисиденти“ от посткомунистическата епоха. Това ново „дисидентство“не може обаче да бъде анализирано само като чисто морална пози-ция. То не е пълен отказ да се участва в полето на проектите и интелектуалното творчество, а съдържа също стратегия за оцеляване,която трябва да бъде анализирана.В главата, в която се изучава отношението между think tanks и университетския и академичния свят, ще се опитам да покажа противоречивите отношения на конфликт/сътрудничество между тези две среди, опитвайки се да направя по-прозрачни сложните отношения между мен и обекта на моето изследване.

3 Да останеш "чист изследовател“?

На изследователския терен аз се появих като докторантка по социални науки, която говори пет езика, от които два балкански(български и гръцки), два западни (френски и английски) и руски(език, който винаги има геополитическо значение), с опит на мениджър по европейски проекти в Европейския съюз и Съвета на Европа, френска журналистка, запозната с мрежите на НПО и на think tanks в Европа и на Балканите. Давах си сметка, че имам подходящ профил, за да интегрирам редиците на младите експерти на българските и дори на европейските think tanks. Всъщност многоот тях се бяха свързали с мен с тази цел. Бързото разпространение на think tanks (английският термин, използван от експертите на Световната банка, е mushrooming, израстване като гъби), паралелно с намаляването на бюджета за обществените изследвания във Франция, в действителност можеше един ден да ми отвори вратите на неправителствения сектор на експертите. Всичко изглеждаше възможно в един постмодерен свят, в който индивидът, изхвърлен извън мрежите на колективната сигурност, трябва да се възползва от всяка възможност за мобилност, за да не се нареди окончателно сред „губещите“.Обективността на чистия изследовател, чийто успех е само духовно и интелектуално постижение, ми изглеждаше все повече и повече като отминал и непопулярен идеал. Сравнявайки мотивациите и потенциалните печалби на антрополозите на развитието (development anthropologists) с тези на антрополозите, които критикуват доминиращия дискурс на развитието (anthropologistsof development), М. Херцфелд казва, че „за първите мотивациите варират от удовлетворението да получават големи хонорари на елитни консултанти до желанието да допринесат за по-добър свят, докато за антрополозите, които защитават критическа позиция,печалбата се състои в академични позиции, престиж, както и в политическата цел да допринесат за промяната на света, понякога в съюз с местни социални движения“

Т.е. занапред академичната позиция, доходите от консултантска дейност и оспорването на доминиращия дискурс не са несъвместими. Примерът на антрополози като Стивън Сампсън, който прави много прозорлив и критичен анализ на отношението между света на проектите и света на мафията на Балканите, и едновременно с това продължава дейността си на консултант и професор в Университета в Лунд, Швеция, доказва възможността да се критикува, като едновременно с това се участва в практиките, които са критикувани. Сампсън съвсем не е единичен случай.Така съвременната антропология ми се стори „рискова“ (особено по отношение на ценностите) и сложна, защото не може да претендира за неутралност, за чистота и за обективност на методите си, което до голяма степен е резултат на почти напълното из-чезване на дистанцията между антрополога и предмета на неговатадейност.
 Разочарованието от антропологическата теренна работа, чи-ито първи знаци се появиха през шестдесетте – особено що сеотнася до нейните теоретични претенции за обективна стро-гост – доведе до засилването на отхвърлянето на радикалното разделяне на наблюдаващия от наблюдавания; в резултат се съз-дадоха повече (а не по-малко) емпирически обосновани форми напознание.
Ето защо трябваше непрекъснато да анализирам съзнателноблизостта ми с обекта на изследването, опитвайки се да постигнаобективен анализ, не идеално замислен, но съзнаващ комплекснитезалози на тези отношения. Това беше от първа необходимост, за дасе преборя с усещането за безсилие, с отчаянието и изкушениетода се откажа от продължаването на изследването, които ме спохо-диха неведнъж.
M. Herzfeld,
 Anthropology
..., р. 163.
S. Sampson, „Exporting Democracy, Preventing Maa: the Rebirth of „EasternEurope“ in the Era of Post-Post-Communism“. – In: K.-G. Karlsson, B. Peterson, B.Tццrnquist-Plewa (ed.),
Collective Identities in an Era of Transformations. Analysing  Developments in East and Central Europe and the former Soviet Union
 , Lund, 1998,Lund University Press, p. 151–86.


  4 Да продължиш въпреки всичко

Контактът с някои представители на think tanks понякога беше много мъчителен, изпълнен с фрустрации, натрупани по време на срещите, някои от които пропуснати, с напрежения, породени при интервютата, често заради сблъсъци, които се опитваш да игнорираш, от афекти, които се стараеш да потиснеш и да контролираш, за да продължиш проучването.Всъщност след запознанствата и пробните интервюта, които протичаха под занака на любопитството, отношенията с експертите на think tanks ставаха по-сложни. На този етап по-често ми се случваше да отивам три или четири пъти на среща с някого, да го чакам в кабинета му и все пак да не успея да се срещна с него.Достъпът до срещите и разговорите се затрудняваше, а понякога ставаше и невъзможен. Едно от основните оправдания на представителите на think tanks беше липсата на време: непрекъснати пътувания, конференции, статии или доклади за довършване, и т.н. Понякога ме обхващаха гняв и чувство на унижение, когато дадена среща беше прекъсвана поради мотиви, които според мен имат за цел да ме обезкуражат, като ми подскажат до каква степен работата ми е маловажна в очите на интервюираните. Един кратък пример, откъс от интервю с господин Т.Б. от Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД):

Д.Л.: Мислите ли, че Центърът в настоящата си форма е постигнал този американски идеал? [Току-що бяхме говорили за създаването на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) и за американския модел, който този think tank си е определил като идеал.]Т.Б.: Другите трябва да кажат.Д.Л.: Все пак е интересно каква е гледната точка на хората, които работят в него.Т.Б.: Имам лично виждане, но то е тайна. [Тонът става присмехулен и дори саркастичен.]Д.Л.: Ако е тайна, няма да настоявам. [Тонът ми остава непроменен, с интонация, която вписва въпрос в твърдението.]Т.Б.: Не, просто това интервю започва да ме отегчава. Вече ви казах: ще има мач по телевизията и ще го изпусна. [Тонът става откровено обезкуражаващ.]
Въпросите ми, отиващи „по-далеч от предвиденото“, притесняваха някои експерти. И макар че непрекъснато искаха от мен да споделям своите впечатления и заключения, рискувах да не се харесам, ако правя твърде критични и несъобразени с очакванията им (доколкото можех да ги отгатна) анализи. Искреността на двете страни беше обречена. Ето защо беше много трудно да се постигнат близост и доверие, позволяващи да се излезе от утъпканите пътеки на представите и на дискурсите, които намирах в статиите и публикациите им. Да ги накараш да говорят за живота си, за семействата си и за личните си гледни точки често беше или невъзможно,или изискваше да се жертват много време и емоционална енергия.Решителността ми да продължа проучването, въпреки трудностите, често ме принуждаваше да се адаптирам с цената на някои компромиси или измисляйки различни прийоми: изключването на записващото устройство, воденето на бележки под масата, намирането на възможности за срещи в неформален контекст, включително и късно вечер, извън офисите, непрекъснатото внимание как да задавам въпросите си, на адаптирането и кръстосването на различните въпроси, приемането да скрия идентичността на някои лица, когато използвам интервютата, и т.н. Редувах състояния на ентусиазъм, които ми даваха усещането че напредвам бързо, и периоди на обезкуражаване, по време на които съжалявах, че съм била така наивна, за да повярвам, че бих могла да се справя с толкова сложна тема. В действителност темата ми ме сблъскваше с едно съотношение на сили, в което се чувствах изначално губеща: поставена срещу наложили се изследователи, сигурни в себе си, срещу експерти, които показват слабо уважение към „излязлата от мода“ академична работа, но също и развълнувана от една политическа и социална реалност, която често ме плашеше и пред която се чувствах безпомощна.С времето обаче успях да сдържам съмненията и емоциите си, особено разсъждавайки относно причините за трудността на проучването. Анализирах факта, че от наблюдател се превръщах в наблюдавана: експертите на think tanks се опитваха да разберат точните цели на моята работа и понякога, както казва Лоран Базен по повод на теренното си изследване в едно предприятия в Котд’Ивоар, се опитваха да контролират проучването, в това число и заемайки не позицията на интервюирани, а на изследователи, които също са работили по темата. Трудността да запазиш емоционална дистанцираност идваше и от факта, че се срещах с лица, според които аз съм част – или поне бих могла да стана – от тяхната сре-да. Намирах се в положение близко до това, което описва Базен,сблъскващ се с известна враждебност от страна на местните кадри,които го подозират, че заплашва легитимността им по отношениена компетентността.
Следва да се отбележи, че част от интервютата в тази книга са въз основа на писмени записки, а не на записани интервюта. Става въпрос, с някои малки изключения, за интервюта, преведени първо на френски от автора на книгата,а след това на български – от преводача. Няма как част от информацията, най-вече идиоматични и емоционални детайли, да не се губи след това двойно превеждане.
L. Bazin,
 Entreprise, politique, parentй. Une perspective anthropologique sur la Cфte-d’Ivoire dans le monde actuel
 , Paris-Montrйal, 1998, L’Harmaan, р. 37.

5 Изследователят и предметът на изследването: ролите понякога са разменени
Една от основните трудности на това проучване се състоеше във факта, че експертите на think tanks претендираха или имаха позицията на изследователи и дори на антрополози. Моето присъствие беше разбирано не само като символична тавтология, но и като заплаха от конкуренция, още повече, че моето схващане затова какво представлява изследователската дейност не съвпадаше непременно с начина, по който я практикуват. Например някои think tanks формираха интердисциплинарни екипи, за да извършват теренни проучвания, наречени антропологически, които имаха за цел да изследват например „дали българското общество има потенциала, ресурсите и волята да стане „западно“, отворено и пазарно общество“, постановявайки, че „тези въпроси не са плод на изследователско любопитство, тъй като от отговорите им зависи как ние ще приложим цялостния национален дневен ред“

Отношението на някои експерти от think tanks с „предмодерния български народ“ всъщност беше сравнимо с това на антрополозите на развитието от осемдесетте години спрямо населението на развиващите се страни. Тези етнолози изследваха, често като консултанти на Световната банка, приложимостта на мерките за развитие към културните и политическите структури на народите от Третия свят. Тяхната роля на „междукултурни борсови посредници“ предполагаше събиране на данни и етнография на средата чрез задълбочено описание, което да гарантира развитие „with larger gains and fewer pains“ (с повече ползи, отколкото вреди)
Е. Дайнов,
 България 21 век: накъде отиваме?
 , София, 2002, ЦСП, стр. 4.


Антропологическите методи и умения на експертите на българските think tanks, които се самоопределят ту като политолози,ту като социолози или историци, не са сравними с научния път на антрополози като Черня или Хоровиц Все пак експертите на think tanks се позиционират като експерти-изследователи на една локална реалност на базата на умения и методи (сред които е и антропологическият), които представят като универсални и научни.Така моето проучване се сблъска със ситуация, в която поради това, че те самите претендираха за ролята на изследователи, моите събеседници не искаха да се превръщат в обект на изследване.За да заема необходимата критическа дистанция спрямо техните дискурси и практики, занапред трябваше да посветя част от проучването на изследването на „специфичната логика на създаването и движението на културните блага“, с която самата аз бях свикнала в качеството ми на изследовател и мениджър на проекти. Упражнението изглеждаше почти невъзможно, още повече че изискваше да се заема с археология на понятията и със задълбочено изчитане на библиографските извори, използвани от тези, които анализирах: ерудитско начинание, което би могло да бъде обект на цял един живот. Тъкмо ерудираността беше един от инструментите за интелектуален монопол на think tanks
„Първо трябва да разберат за какво говорим, а после да ни критикуват!“ Да анализираш анализаторите беше като да приемеш предизвикателството за надиграване според балканската традиция. Поради тази причина се отказах от първоначалната си идея да се отдам на подробното изучаване на движението на понятията и на тяхната трансформация.В замяна на това си задавах въпросите, които според Херцфелдби трябвало да бъдат поставени при всяко сериозно упражняване на съвременната антропология, надмогнала мита за съществуването на девствен терен извън залозите, в които участва и самият антрополог:
 Както вече обясних, целта ни е да смутим комфорта на господстващите модели на здравия разум, което не означава нито че ще успеем да се освободим изцяло от тях, нито че трябва да се опитваме да го направим. По-скоро трябва, в епистемологически дух, уважаващ актьорите и практиките, да зададем въпроса: „Кой се възползва от даден избор и искаме ли да бъдем отъждествявани с него?“... А ако не искаме, ще имаме право да говорим на висок глас за начина, по който академичното и политическото са станали неразделни, защото вече няма да можем да твърдим,че изследването на знанието няма реални последствия върху живота на тези, за които това знание се отнася
Припокриването на академичното и на политическото, за което говори Херцфелд, е точно това, което констатирах, анализирайки библиографичните извори относно think tanks. По света, както и в България, тези, които пишеха за think tanks, бяха предимно експертите на самите think tanks.
C. Geertz,
Savoir local et savoir global. Les lieux du savoir
 , Paris 1986, PUF.

M. Cernes (Cernea), „Social organization and development anthropology“. – In:
 Malinowski Award Lecture, Society for Applied Anthropology,
Washington, 1995,e World Bank.

Антрополози, известни с ангажираността им като експерти по развитието.Вж.
 Anthropology
..., р. 152–170.

P. Bourdieu, „Les intellectuals sont-ils hors jeu?“. – In:
Questions de Sociologie
 , р.62.


Следва продължение...




Тагове:   преход,   експерти,   достен,   лаверн,


Гласувай:
16
2



Спечели и ти от своя блог!
1. анонимен - Дядо каза
24.02.2012 07:44
Радвам се , че се е намерил човек който да се осмели да напише "Царят е гол!". Благодаря и на "Захариада" , че ме запозна с книгата! За мен губителното влияние на финансирани отвън организации е видимо. Наистина се надявам истината да стигне до повече хора и да стане духовна ваксина срещу недоброжелателите ни.
цитирай
2. borjanmljakov - Струва ми се, че
24.02.2012 15:26
"Чудото на овесените трици" на Дюкан е по-добро четиво.
цитирай
3. анонимен - Следва продължение...
24.02.2012 15:42
Обещал сте. За тези от нас, които не можем да имаме книгата в ръка/дори купувана на парче:)/, но пък можем да четем и между редовете.


цитирай
4. boristodorov56 - Още един опит да се продават на краставичарите краставици!
24.02.2012 16:08
Българите я четат всеки ден тази книга!
Дълбокомъдрено преливане от пусто в празно.
Казано на западноевропейците с български тарикатлък и западна фразеология в оправдание на комун.онанизма - това е книгата за говорене на усложнен език за прости неща.
Словесна еквилибристика и алхимия.
Фабрика за добре оформени мисли.

Книгата, която съвсем малко хора ще прочетат.
цитирай
5. borjanmljakov - На борето пак му помодреха доматите.
24.02.2012 16:21
.
цитирай
6. анонимен - чичо Тиквичка
24.02.2012 16:51
Г-н Борис Тодоров е прав, само си губим времето. С малко думи трябва да се казват много неща. Браво на изследователката, че знае 5 езика, но да не се пробва никъде другаде, освен като преводачка. На техническа литература, по-добре... Циниците тук- вън от форума! Zahariada не заслужава подобни читатели...
цитирай
7. brink - Браво Захари,
24.02.2012 18:05
Наистина трябва всеки да прочете тази книга. Надявам се, вече си резистентен към дежурните атаки на агентурата :) Трябва даже да се чустваш поласкан от тяхното внимание - това означава че си попаднал в целта... Поздрави, бъди жив и здрав!
цитирай
8. watchtowerman - С всеки ден
24.02.2012 18:07
диагнозите за заболяването на обществото стават все по-прецизни и верни...И какво от това, като никой не дава терапията, лечението?! За мен ВЕЛИКИ книги и писатели, са онези, които освен диагнозата, имат смелостта да кажат и КАК да се проведе ЛЕЧЕНИЕТО. Обществото вече трябва да се КОНСОЛИДИРА не около КОНСТАТАЦИИТЕ, а около - възможностите за ТЕРАПИЯ.
цитирай
9. kykowsky - brink - блогов келеш!
24.02.2012 19:57
Келешът brink не поняся различно от неговото мнение? Де да е твоя блог с модерация и триене, умнико. Кажи си мнението за книгата що се опитваш да се правиш на отворен и да хапеш другите коментирали?
цитирай
10. kentoff - brink = kuchel
24.02.2012 20:12
brink = kuchel
цитирай
11. анонимен - Статистиката на Запада не отчита онази - реалната - на Господ.
25.02.2012 20:43
Дълбоко уважавам труда на хората, но често познанието е едно въртене вкръг, когато отговора и истината са под носа ни. Да правиш едно общество "западно", а не да оставиш да съхрани корените си и традициите си, е все едно да излюпиш от индианец, французин. Той ще бъде французин с индиански антроположки черти на черепчето, но не и това, което е. Както "изгубени в България" млади прекрасни американци ни взеха за мистиците на епохата. Неразбираемото и манджата с грозде? Уникалността може само да бъде изтърпяна, не модифицирана. Представата да сложим бога в калъпа на собстените си илюзии за Него, а не просто приемем другите, поради простия факт, че не сме експерти по божиите планове. Останалото са човешките ни илюзии за модифициракия калъп, който са си чисто умудрени планове на обожесвили себе си "мъдри човечета". Ние не се поддаваме на класификации и сме кремъклии и костеливи орехчета. Освен да ни поизтрепят с разни нови технологични хватки, които хората вече надушват като хрътки и не им пука за тях. А сме креснали, а сме им счупили яйцевидното егце. Освен сеир и детски театър на куклите на конци, друго не остана. Притиснати в кьошето? Където е Оня "крайъгълен камък" на зидарията божия? Благодаря. Притиснати? Бог е Светлина, не Черна планина.
цитирай
12. анонимен - :-)
26.02.2012 04:53
Ако не знаете кой е Бил Кристол, ето ви го:

http://www.youtube.com/watch?v=tyDx1WJiSRw

Но едва ли знаете, че неговия баща, награден с висока награда от Буш, е бил фен на Лев Троцки ;-).

"Мислещите танкове" на българска територия са далеч по-зле от него. Или пък от такъв като Карл Роув ;-):

http://www.youtube.com/watch?v=OE2ubxIHyQo
цитирай
13. abadonka - Ако беше написана и на български...
27.02.2012 12:16
Цена нямаше да има!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 25918973
Постинги: 14152
Коментари: 18293
Гласове: 24791
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031