Та този медиен ментор първо се специализирал във фотографията. За да дочака деня на призоваването му под знамената като експерт, който разбира от всичко. Днес Гошенцето не само щедро пръска във всички посоки своя чар и разчорлено изящество в стил неизживяна хард-рок младост. Той неуморно и без да се щади дава оценки, съветва и е яростен борец за свободата на словото, разбира се, с ограничена отговорност. Критиката му винаги е безадресна и правилно дозирана, съобразена с рецептурата на партийните алхимици в културната сфера. Ето как неотдавна едновременно откровено, оригинално и съвсем витиевато е отговорил на въпроса:

– Смятате ли, че реално у нас съществува свобода на словото?

– Сравнено с комунизма, отговорът е два пъти „да”. Просто защото може да се каже всичко, ако не навсякъде, то поне все някъде. А за половината от това, което се говори днес, вчера се отиваше на лагер или най-малкото се губеше работата. Нищо, че стана мода и то не само във вестник „Дума” да се прави по-самоотвержена или по-срамежлива ретропропаганда. Разбира се, прагматично това опира до политика, власт и привилегии. Но има и нещо по-дълбоко психологическо – синдромът на затворника, който не може да понесе свободата и пак извършва престъпление, за да се върне в затвора. Независимо дали то днес се нарича Путин или национализъм, ДС или унищожаване на дясното… Целта е все същата – пак да обитаваш затвор, макар и битово по-добре устроен, и друг да решава вместо теб.

В сравнение обаче с медиите в демократичните страни у нас свобода на словото естествено няма. И не само, и не толкова, защото уважението към етичните стандарти на занаята често пада под санитарния минимум и четеш откровени лъжи или слушаш коментари, платени под масата, но главно защото медиите не предлагат изход от краха на справедливостта в нашето общество. Те сякаш предпочитат да се разберат с политиците, бизнесмените и „оперативно интересните” лица и чак, ако това не стане, се сещат за критическата си функция. А да видиш на една маса медиен шеф със сенчест бос е толкова грозно, колкото и да видиш Румен Петков в същата ситуация. По-грозно е само, ако медийният шеф сам е и сенчест бос.[12]

Може да се сторя наивник някому, но продължавам да се изненадвам от лекотата, с която подобни другари сменят позицията си, нагаждат се. Допустимо ли е въобще такъв да обсъжда свободата на словото? На практика той не познава проблема отвътре – и преди, и сега. Приказва за етични стандарти, а тъкмо той и семейството му усърдно са съучаствали на другарите, докато те са вършели престъпленията си! Докато прислужваше в СЕМ, се прояви като цербер, а не като либерал. Бе медиен милиционер с присъщата за този занаят перфидност през постоталитарния период. Откъде произлиза това дебелоочие? Нали другарят Лозанов и неговата сестра – програмната директорка на Нова телевизия и снаха на бившия главен архитект на столицата от ерата Виденов–Янчулев, другаря Яким Петров, винаги са били на завет, близо до номенклатурната медийна трапеза. Ако не са лъвове, поне са пудели. Изправят се на задни крачета и след малко за тях също има по кокалче. Най-често – с нещо тлъстичко.

Тях ги нямаше, траеха си,