ЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ

Част ІІІ: Пари срещу лоялност • Грабежи, джебчийство, контрабанда,... гордост • Чрез ДС Партията създаде организираната престъпност

Продължение.

„Достойните” разузнавачи на тоталитарната държава не служеха на българския народ, а на номенклатурата на комунистическата партия. Често пъти те биваха превръщани в истински лакеи, но нито протестираха, нито оказваха каквато и да е съпротива. Просто преглъщаха и изпълняваха. В замяна на това ги изпращаха на работа в посолствата, търговските представителства, културните центрове, а от първата половина на осемдесетте години и в задграничните представителства на конкретни фирми.

Вярност и липса на милост срещу богатство

Навсякъде тайните служби са Status in statu – държава в държавата. При тоталитарните режими те се срастват с държавата, превръщат се в нейна същност. По време на държавния капитализъм у нас, кой знае защо наричан социализъм, силата на репресията бе мярката за ефективността на Държавна сигурност и Народната милиция.

Докато върхушката на БКП ръководи крупната и многопланова далавера по източването на едно предприятие, „другарките” на големците мислят преди всичко за собствените си благополучие. Типично по комунистически те всячески се стремят да не се минат. „Една от съпругите на член на Политбюро и активен участник в свалянето на Тодор Живков е питала някои от жените на високопоставените особи: „А вие колко получихте?”[1] Горката, интересувала се да не би на нейния да са отпуснали по-малко. Навярно е била готова да извади душата на мъжлето си, само и само да не бъде по-назад от останалите другарки.

Ето на коя държава служеха „достойните” офицери от Държавна сигурност. Те също не са оставяли коня си в калта. Златото бе много, а Партията бе мафия. Според неписаните правила на престъпния синдикат парите трябваше да останат във фамилията. Червената „аристокрация” бе отвикнала да си цапа ръцете. Поради липса на достатъчно на брой и качествени наследници комунистическите „благородници” от най-долен произход бяха принудени за пореден път да подирят помощ от „разузнавачите”.

През втората половина на осемдесетте години на миналия век България започва да трупа външен дълг. Ако през 1983 г. задлъжнялостта към западни кредитори е по-ниска от 3,5 милиарда долара, шест лазарника по-късно външният дълг надхвърля 10 милиарда долара. Има наивници, смятащи се за „изследователи”, които се доверяват на разказите на номенклатурата. Най-усърдно налаганият от тях твърди: „От 1987 г. комунистическото управление вече разчита само на заеми от западни банки, за да поддържа и без това ниския стандарт на живот в страната.”[2] Нищо подобно, номенклатурата никога не се е интересувала от живота на хората. Друг въпрос е от какъв зор западните капиталисти финансират своите „гробокопачи”, за каквито комунистите са прокламирани в „Манифеста на комунистическата партия”?

В следваща статия същият „изследовател” описва по-вярна картина на грабежа от онова време: „Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г. и задачите на постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажбата на задграничните ни активи. Тези средства впоследствие ще осигурят една част от началния капитал на лицата, свързани с ДС и комунистическия елит. През следващите години на прехода те ще заемат ключови позиции в различни сектори на българската икономика.”[3] Това вече отговаря на действителността.

Сполучлива е констатацията в публикация на друга медия: „Магистрати, банкери, бизнесмени, шоумени и премиер. Такива хора са завършили Академията на МВР...”[4] Едва ли ще успеете да посочите „собственик” или управител на банка, който да не е произлязъл от Държавна сигурност. Повечето от тях членуват в масонски ложи или в други тайни общества.[5] Тайни служби, тайни общества, тайно ограбване на българите... Сякаш всичко е поместата си. Само народът не е.

Партията-мафия си има държава

Държавна сигурност бе нещо повече от оръжие за тормоз на българския народ. Чрез нейната организирана мрежа, която действаше в името на Номенклатурия, както би следвало да се нарича Народната република, ръководството на БКП осъществяваше най-пъклените планове за своето обогатяване. Един от тях бе изграждането на презгранични канали за контрабанда и продажба на „чувствителни” стоки. На първо място това бяха нелегалните сделки с оръжие. За целта Партията възложи на Държавна сигурност създаването на специализирани външнотърговски предприятия. Най-известното от тях бе „Кинтекс”. Неговото название представлява съкращение от „Кинкалерия и текстил”. Само че конците и макарите на „достойните разузнавачи”, които работеха в тази фирма, гърмяха и сееха смърт по света.

Дългогодишният шеф на „Кинтекс” Антон Салджийски е офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност (ПГУ). Досега го свързват с най-висшите ръководни кръгове на ретроградната БСП. За размера на далаверата, въртяна от секретното предприятие, може да се съди по данни от „демократичните” времена. През кризисната 1997 г. „дружеството отчита 12 743 млрд. лева печалба, а финансовите му средства по баланс са 33 800 млрд. лева.”[6]

Въпреки добрите стопански резултати „демократичното” правителство на другаря Костов уволнява ченгето Салджийски. И има право. Защото по принцип печалбите на фирмите за търговия с оръжие са се вливали в специални сметки на Политбюро. По-късно – там, където е заповядал другарят Луканов. Иван Йорданович се стреми да намаже от сделката си с уж бившите комунисти. Овладява дружеството, като изхвърля червените членове на Съвета на директорите му и назначава нови, „демократични”. Никой не го пита защо запазва старите ченгета Петър Караангов и Людмил Богданов? Допълва ги със зетя на агента на Държавна сигурност Йордан Соколов Христо Михайловски,[7] също агент. И със Спас Сърачинов и Илия Чалев – новият управител на втората оръжейна компания „Тератон”.[8] Чалев е бивш футболист, известен с принадлежността си към секретните служби на Живковия режим.

Все по това време Костов изритва и Младен Мутафчийски от директорския пост в „Тератон”. Ала вместо да му извади очите, му изписва веждите. Подходящо жененият за номенклатурна щерка строителен инженер Мутафчийски се сдружава с члена на БКП и депутат от СДС Асен Мичковски. С помощта на изобщо неразградената мрежа на Държавна сигурност двамата основават стопанската империя „Селена Холдинг”. Официално тя се занимава с туризъм и търговия. Притежава хотели, а понастоящем Мутафчийски е председател на Съвета на директорите на „Слънчев бряг” АД. Заедно с потомствения комунист, съветския възпитаник и агент на Държавна сигурност Огнян Стефанов – „Академика”,[9] градят медийна мрежа. В нея оплитат наивни читатели, готови да се доверят на всяко ченге под журналистическо прикритие. Неотдавна двамата бяха обвинени за източване на „Слънчев бряг” АД през електронния сайт „Фрогнюз”.[10] Както вече отбелязахме, „достойните разузнавачи” са професионални крадци. Грабежите и измамите са техният занаят.

Обаче днес тандемът Мичковски-Мутафчийски е обвинен в контрабанда на цигари.[11] Възможно ли е това? Спомнете си кой създаде контрабандните канали и под чия егида. „Кинтекс” и „Тератон” не са търгували само с оръжие и боеприпаси. Знае се, че те са били в основата и на незаконното производство и износ на наркотици. Също така търговия с човешки органи за трансплантации; нелегален внос и износ на цигари и алкохол, на проститутки, на деца... Подобна работа „за държавата” са вършели ченгетата от „Маимекс” и повечето останали външнотърговски дружества.

Споменаването на т. нар. оръжейни фирми и на ангажираните в тях лица е прост пример. Почти цялата външна търговия на милиционер-социализЪма, барабар с нейните основни кадри, беше привързана като котва към кораба Държавна сигурност. Малко са експортно-импортните предприятия, които не са се занимавали с незаконни сделки, поне с нарушение на ембарго и пр.

Запитан: „Кой създаде контрабандните канали у нас?”, вездесъщият Жан-Виденов говорител и офицер от ПГУ Красимир Райдовски скромно отговаря: „Що се отнася до така наречените контрабандни канали, те не се контрабандни канали, а „скрит транзит”, така се наричаше това нещо тогава.”[12]

Излишно е да спорим. Нека приемем евфемизма „скрит транзит”. По-интересен е отговорът на следващия въпрос”

„– И това скрито нещо се е наблюдавало дори от Политбюро?

– Не от цялото. Само от един член. Но чрез технологията на скрития транзит в България влизаше ежегодно едно количество пари, някъде над сто милиона долара. Този скрит транзит се реализираше от държавата, от служители на ДС, които бяха на постоянно прикритие в „Кинтекс”, БГА „Балкан”, производителите на цигари, алкохол. Оръжието не се правеше по този начин. Скритият транзит на оръжие не може да се прави по този начин, както някои си мислят.”[13]

Надявам се, че вече не се съмнявате в съавторството на ДС в „скрития транзит”. Затуй няма да ви отегчавам повече с подробности за онази „дейност в полза на държавата”, извършвана от „достойните” офицери от Държавна сигурност.

Обаче едно от най-ужасните техни дела е създаването на трибуквените групировки от началото на прехода.

Мафията, която си има държава

Райдовски обяснява, че Държавна сигурност е изградила мрежа за нелегална търговия и други „услуги” из цяла Европа:

„– Нашата мрежа обаче не е на ниво изпълнителна власт и държава. Там е вече италианският контрабандист, който плаща на българския контрабандист.

– Тоест, разплащаме се с италианските мафиоти?

– Ами, да, е и така да е, там не участва държавата. Тя е до границата. А защо това се прави от ДС? Защото това бяха единствените хора, на които държавата има право да вярва. Това е истината. Не че и при нас не е имало помияри, то и сега си пролича колко много помияри е имало, мошеници, крадци и разбойници. Но тогава никой един долар не смееше да открадне.

– Тези канали ли наследиха групировките?

– Не. Ако аз съм създал този канал, аз си знам какво и как да правя, за да го използвам. Пак казвам, че правехме контрабанда, но имаше изключително честни и коректни отношения между хората, които осъществяваха контрабандата. Той знае, че няма право да те излъже с един лев, не с долар, защото утре няма да отидеш при него и той губи своята печалба. Ежегодно от това влизаха повече от сто милиона... И когато дойде демокрацията, хората, които осъществяваха „скрития транзит”, получиха по един шут отзад, оставиха ги на улицата. И оня, дето единственото качествено нещо, дето може да прави, е контрабандата, почва да я прави за себе си, да работи за себе си.

– А после и за групировките...

– Абе стига с тия групировки, бе. Групировките това нещо не можеха да го правят. Правеха го хората, които навремето са го правили, но вече го правеха не само за себе си, а и за хората, които им даваха парите, за да купят тези огромни количества цигари и пр. А групировките, щом те интересуват толкова, бяха създадени от хора като Любен Гоцев. Това е истината. Нямаше какво да се лъжем. А ние българските закони не сме ги нарушавали тогава. Нарушавали сме законите на други страни, но не нашите. А България от скрития транзит имаше огромна полза. След това обаче цялата тази технология се използваше за лично обогатяване. Има един доклад на Иван Костов, който аз съм го чел, но стига толкова, за него – следващия път.”[14]

Може би Райдовски е обиден и затова хвърля вината върху Гоцев? В такъв случай нека за пореден път да припомня пророческото „прозрение”, изречено на 10 януари 1990 г. от тогавашния първи-заместник министър на МВР ген. Любен Гоцев. На практика то представлява заповед, която трябва да се изпълнява безпрекословно от всички, подредени в алчно червените фашистки редици: „На 15 януари влиза чл. 1,[15] ние вече не сме управляваща партия, запомнете го това! И тогава няма да може другарят Петър Младенов да извика другаря Семерджиев и да му каже вземи този и този на разработка. Дайте си ясна оценка. Ние ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия[та].”[16]

Ето защо у нас се затвърди убеждението, че мафията си има държава. БКП бе мафиотска структура, изградена върху принципите на безпрекословната йерархична подчиненост, лоялността и омертата. Където има революционери и революционни движения, мафията е налице. Историкът Чарлз Хекъторн настоява, че названието „мафия” произлиза от акронима „Mazzini Autoriza Furti, Incendi, Avelenameti”, което ще рече „Мацини възлага обирите, палежите и отровителството”.[17]

Генерал Гоцев бе заместник-началник на ПГУ и доверено лице на американските специални служби. Работил в САЩ, той явно се е ползвал с тяхното одобрение. Това личи от факта, че тъкмо Любен Гоцев отговаря за тайното посещение на бившия американски президент Ричард Никсън у нас, което е включвало среща с Тодор Живков. Днес неговата подчинена и дори нещо по-интимно, както носи мълвата, другарката комунистка и депутатка от БСП Елена Поптодорова, изпълнява втори посланически мандат във Вашингтон.

Кръгът около Гоцев, условно наречен от журналистите „Банкя”, а впоследствие „Монтерей”, включваше емблематични фигури от тукашните и съветските секретни репресивни органи, като министъра на външната търговия Христо Христов, познат като Илича, Чавдар Чернев – от Второ главно и шеф на Софийско градско управление на МВР, полковника от ПГУ Георги Нанев Вутев, „дипломатът” Димитър Събев и т.н.

Когато партията-мафия изгаряше своите бушони в организираната престъпност, лъсваха техните връзки с Държавна сигурност, както и зависимостта им от „органите”. Агенти се оказаха и Иван Тодоров-Доктора, и Антон Милтенов-Клюна и Илия Павлов и Александър Тасев... А Емил Кюлев, Милчо Бонев – Бай Миле, както и доста други са били „достойни” офицери и старшини в службите за партийна сигурност... Такива са и все още живият продавач на бензин в гаража на УБО Венцислав Стефанов, както и премиерката Б.Б., която е напуснала МВР като майорка от ДС. Общо 1346 души от сегашните служители на „демократичното” МВР са били щатни или нещатни сътрудници на тайния репресивен апарат на комунистическия режим.

Те са „достойни разузнавачи”. Гордейте се с тях, ако това ви допада!

Мафиотската мрежа отдавна е излязла извън пределите на България. Христо Христов–Илича отговаря за връзките със СССР, днес Съветска Русия. „По линията на администрацията и Държавна сигурност [той] ръководеше кадрите на нашите задгранични представителства...”[18] Стоян Марков, по прякор Стенмарк, бе въдворен в Лондон, но осигуряваше контактите с Украйна.[19] Днес е съсед по жилище на Сергей Станишев и на Георг Цветански, зет на някогашния първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП Николай Дюлгеров,[20] в луксозния затворен комплекс „Магнолия” в полите на Витоша. Това номенклатурно селище е построено от оцелелия син на Огнян Дойнов – Росен.

„Стоян Марков е „мозъкът на източването на външния ни дълг”, заявява народният представител Пламен Кенаров.”[21] „Стенмарк” е тъст на Георги Велчев, брата на бившия „царски” финансов министър Милен Велчев. Като офицер от ПГУ под дипломатическо прикритие бащата на братя Велчеви е ограбвал представителството на БГА „Балкан” в Хараре, столицата на Зимбабве. Докараха го с белезници и... го освободиха.

Шпионският интернационал

Любопитен и дълбоко укриван е случаят с друго лице на тукашните комунистически шпионски служби. Според Георги Тамбуев сред получилите пари от Андрей Луканов са неговите помощници Николай Добрев, Петър Събев и Александър Мирчев. „Александър Мирчев идва в ЦК на БКП от ЦК на Комсомола. Там е завеждал международния отдел. Известно време е бил секретар на Централния комитет. Става помощник на Андрей Луканов по международните въпроси. Заминава на специализация в САЩ и не се връща. В Америка открива серия от фирми. Хора от бившия отдел „Външна политика и международни връзки” на ЦК на БКП допускат, че той е една от ключовите фигури за измъкване на пари от България. Според тях част от тези средства се е върнала у нас за създаване на фирми за социални, политически и икономически изследвания.”[22]

Днес д-р Александър Мирчев е собственик на ситуираната във Вашингтон „Крул Корпорейшън” и е уважаван член на висшето общество в американската столица. В биографията му е записано, че е „бил председател и директор на интернационални промишлени предприятия с активи от много милиони долари и директор в най-високо оценяваната вашингтонска юридическа фирма. Д-р Мирчев е работил за решаването на критични геополитически проблеми и е имал активна обществена кариера. Участвал е в изливането на основите на пазарната демокрация в България и за нейното присъединяване към НАТО и ЕС...

Д-р Мирчев е завършил магистърска степен по международно и сравнително право в Националния юридически център на Университета „Джордж Вашингтон”, във Вашингтон, федерален окръг Колумбия. И има титла д-р от Университета „Свети Климент Охридски”, България. Учил е икономика и финанси в Лондонското икономическо училище и политически науки в Бостънския университет и Харвардската бизнес школа.”[23]

Какви е деца раждала БКП – майка юнашка! От ЦК на ДКМС, през ЦК на БКП... до Белия дом във Вашингтон. Александър Мирчев бе говорител на БКП на Националната кръгла маса, проведена в началото на 1990 г. Той е живото доказателство за подчинението на „гробокопачите на капитализма” на самите капиталисти.

Професорът по право Янко Янков, който по политически причини прекарва повече от 6 години в комунистическите затвори, си спомня: „В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър. На 8 февруари 1990 г. за министър-председател бе избран Андрей Луканов, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота,... в 18 часа и 30 минути, в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тях престъпления.

Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „ЦРУ работи като филиал на КГБ”. И че само няколко месеца след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.

В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно [след срещата с Бейкър] в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”. Записал съм, че при няколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за министър-председател именно от комунистите, успява поне в очите на американските дипломати да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”[24]

Няколко месеца по-рано се е разиграла друга интересна случка: „... Когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.

Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на посланика се бяхме разминали на вратата със сина на [комунистическия поет, член на ЦК на БКП и председател на Съюза на българските писатели] Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.”[25]

Както е писал Данте Алигиери: „Надежда всяка оставете.”

Те и ние

Струва ми се излишно да досаждам с още доказателства за прякото участие на „достойните” офицери от Държавна сигурност в ликвидирането на българската нация и държава под одобрителните погледи на западните и съветско-руските ръководители и на техните истински господари от финансовия Интернанационал.

Ще речете: Нима агентите на ЦРУ са по-добри? И ще имате право. Не, не са – е моят категоричен отговор, но с някои уговорки. Защото ЦРУ не действа вътре в САЩ. То също е държава в държавата и се стреми да изсмуква колкото е възможно повече средства от американските данъкоплатци. Защото и неговите агенти работят за пари, но за разлика от нашенските не го крият. Нито лицемерно се маскират зад нищо не значещи фрази, като тази, че „служат на държавата”, на някоя партия, на президента, на... Те са високоплатени държавни служители, които ползват максимални здравни осигуровки и очакват да получат тлъсти пенсии. Наемници, които за пари са готови да убиват, да отвличат, да крадат, да организират преврати, изобщо способни са на всякакви зверства и мерзости. От известно време ги набират с конкурс. Напълно меркантилни, те не са накичени с идеологически дрешки. За тях всичко е „просто бизнес”, както се говори във филмите за мафията. А мафията също е тайна организация, нали?

Да, ЦРУ е мафиотска организация с глобални мащаби на действие. Агенцията извършва нелегални търговски сделки с оръжие, наркотици, човешки органи и т.н. Затова и американците не я обичат. Нито се гордеят с нейните агенти. Повярвайте, никъде по света не обичат ченгетата, още повече – тайните. Честният човек не може да приеме тайните дейности за почтени. Това е нормалното, а не обратното.

Кой би се гордял с това, че е слухтял, проследявал, заснемал чужди и ближни? И след това е докладвал за тях и за действията им. „Разузнавачите” често и безсрамно прекрачват границата на интимното и пъхат носа си в най-съкровените сфери на човешкия живот. Правят го за пари, а впоследствие опаковат цялата си мръсотия в някакъв „патриотичен” амбалаж. Тук искат да се гордеем с негодници, които са вършили всякакви нечистоплътни дела и са били щедро възнаградени за това. Работили са срещу свои сънародници. Отвличали са хора, убивали са. Съсипвали са съдби.[26] Изтъкнете ми поне една причина, поради която да ги тачим!

Напротив, убеден съм, че всички офицери от секретните служби на комунистическия режим следва да бъдат съдени. Те са вършили злини и са вербували агенти. Някои от агентите им са и жертви. Докато вербовчиците са престъпници и към тях не бива да бъде проявявано снизхождение и милост. Моралното осъждане е недостатъчно. Видя се, че то е и невъзможно. Изходът е в постигането на мнозинство на честните хора в Парламента. Веднага след това – приемане на Закон за декомунизация със съответните лустрационни санкции и конфискации на имущество. След незабавното му влизане в сила трябва да се престъпи към съставяне на нова Конституция, която да регламентира коренно различно държавно устройство и да отразява виждането за България в бъдещето. В нея е мястото и на правилата за произвеждане на всички видове избори, както и на редица механизми и инструменти за въвеждане на т. нар. пряка демокрация – отзоваване на народни представители и властници, провеждане на референдуми, законодателна инициатива на хората, децентрализация на властта...[27]

Без изброените и още много други мерки животът на българите клони към небитието. Имаме ли право да обричаме на изчезване най-древната нация на земята?

След изтриването на духовността на българите, най-голямата ни трагедия е, че собствеността остана в ръцете на комунистическата номенклатура и сътрудниците на репресивните тайни служби – щатни и нещатни. Това са хора, които никога не са вършили нещо смислено, творческо и градивно. Трудът им, ако техните усилия изобщо могат да бъдат определени така, бе прахосан в нищо не значеща „организационна работа”, в следене, арестуване, изтезаване и избиване на хора. И най-вече в грабене и харчене.

Каквото и образование да завършат наследниците на тези същества, те са лишени от искрата на творческото мислене и съзиданието. Никога не за измисляли нищо разумно и позитивно. Потомствено са свикнали да изпълняват заповеди. Допускате ли, че примитив като Тодор Замфиркьов–Живков е бил способен да измисли нещо извън интригите и злодейството? Вместо него мислеха съветските ръководители в Кремъл. Вместо тях, съответно онези в Белия дом. А на тях пък им спускаха разпорежданията от „Уол Стрийт”. Така е ex tunc – от тогава насам досега. Едно и също се повтаря до ден днешен.

За морала на онези, които вдигат джангър до възбога заради ченгетата под дипломатическа маска, защо извадиха списъка на дипломатите под пагон сега и за отношението на обществото към цялата пиеска, ще можете да прочетете в продължението.

Следва.

Предните две части на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”:

[1] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 308.

[2] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част 2.3: Проектът "Монблан" и "неявните фирми" на ДЗУ”, в. „Капитал”, София, 6 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/06/956524_durjavna_sigurnost_chast_23_proektut_monblan_i/

[3] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/ Подч. мое.

[4] Ива Григорова – „Академията на МВР роди премиер, магистрати и банкери”, в. „24 часа”, София, сряда, 29 септември 2010 г., online: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=625797

[5] Вж. напр. „Методи Андреев: Хора от Държавна сигурност първи станаха масони”, Snews.bg, Пловдив, 11 юли 2009 г., online: http://www.snews.bg/66758.html

[6] Галина Александрова – „Уволниха шефовете на „Кинтекс” и „Тератон”, в. „Капитал”, София, 4 юли 1998 г., online: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/07/04/245346_uvolniha_shefovete_na_kinteks_i_teraton/

[7] По време на социализЪма, като съдия по тенис, „репресираният” Христо Михайловски свободно шета по света. Свири мачове дори на турнира „Уимбълдън” в Лондон.

[8] Пак там.

[9] Огнян Борисов Стефанов. Дата на раждане: 11.05.1954 г. Място на раждане: гр. Плевен. Вербувал го служител: о. р. Владимир Груев на 19.08.1980 г., регистриран на 28.08.1980 г. Ръководил го служител: о. р. Владимир Груев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: ДС, управление II-II-I. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник: съдържател на явочна квартира. Псевдоними: Академик. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Рег. дневник; картони – обр. 4 – 2 бр. и обр. 6. Снемане от действащия оперативен отчет: ... Публична длъжност или публична дейност: Политически коментатор във в. „24 часа”.

[10] Вж. напр. Еми Мариянска – „Младен Мутафчийски източил до шушка „Слънчев бряг”, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 11 септември 2010 г., online: http://www.blitz.bg/news/article/87318

[11] Вж. напр. „Асен Мичковски ли е босът на контрабандните цигари?”, „Днес и утре”, dnesiutre.com, София, 7 юни 2010 г., online: http://dnesiutre.com/bulgarian-news/%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BB%D0%B8-%D0%B5-%D0%B1%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%BD/

[12] „Красимир Райдовски: Любен Гоцев създаде групировките?”, едно интервю на Славей Костадинов, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 11 май 2006 г., online: http://www.blitz.bg/article/2083

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Иска да каже, че пада старият Член 1 на Живковата Конституция, регламентиращ ръководната роля на БКП.

[16] Христо Христов – „Ген. Любен Гоцев: Трябва да спечелим изборите най-малко с 50 + 1 процента ”, Декомунизация, София, дата не е посочена, online: http://www.decommunization.org/Articles/Hristov91.htm Подч. мое.

[17] Вж. Paul A. Fisher – „Their God is the Devil: Papal Encyclicals And Freemasonry”, American Research Foundation, Inc., Baltimore, Maryland, 1991 г., стр. 17.

[18] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 305.

[19] Пак там, стр. 303.

[20] Георг Цветански е женен за Милена Цветанска, дъщерята на Николай Дюлгеров. Същата, която в момента е шеф на „Информация” в БНТ. Тя и Вяра Анкова, дъщеря на комунистически полковник, назначен за крупен строител, са съученички от Английската гимназия.

[21] „Милионерска компания посреща Станишев в „Магнолия”, FROG NEWS, София, петък, 21 Август 2009, online: http://frognews.bg/news_14587/Milionerska_kompaniia_posreshta_Stanishev_v_Magnoliia/

[22] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 308-309.

[23] Dr. Alexander Mirtchev, Krull Corp., Washington, DC, online: http://www.krullcorp.com/en/dr-alexander-mirtchev.html

[24] „Янко Янков: Имаше споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити”, интервю на Калоян Методиев, „Общество.нет”, София, 31 октомври 2009 г., online: http://www.obshtestvo.net/content/view/1457/3/ Подч. мое.

[25] Пак там. Подч. мое.

[26] Вж. Част І на този обзор.

[27] Вж. идеите за необходимите промени в: Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището”, ИК „Огледало”, София, 2010 г.