В увода си Кросман направо заявява, че привлекателността на марксизма е в това, че “той разрушава либералните лъжи, които наистина са лъжи”. Той представя интелектуалните основания на свободното предприемачество като вяра в “автоматичния Прогрес” и отричане на това, “че възходът и банкрутът са вътрешно присъщи на капитализма”. По-нататък Кросман твърди, че “след 1917 г. никой интелигентен човек” не би могъл да избере либералната “догма” и че, изправен пред само два избора, всеки честен ум би избрал комунизма. За щастие обаче, смята той, “две световни войни и две тоталитарни революции” са показали на западните демокрации необходимостта “да се намери алтернатива на световната революция посредством планиране на сътрудничеството между свободни народи”6.
В своето есе, включено в Провалилият се Бог, Кьостлер сравнява времето, прекарано от него в комунистическата партия, с времето, прекарано от Яков с Лия вместо с красивата и обичана Рахил. Той твърди, че комунизмът се представя под фалшиви маски и се надява, че подобно на Яков ще получи, след като положи необходимия труд, истинската Рахил7. Игнацио Силоне говори за своята “по-жива от всякога вяра в социализма”. Според него социалистическите теории са преходни и маловажни. От друга страна, “социалистическите ценности са постоянни” и въз основа на тях “могат да бъдат изградени култура, цивилизация, нов начин на съжителство между хората”8. Ричард Райт заключава относно комунистите: “Те са слепи… Враговете им са ги заслепили с прекалено потисничество.” Но, казва си той, “аз ще бъда на тяхна страна, въпреки че те не са на моята”9.
Андре Жид, чието есе, включено в антологията на Кросман, е взето от неговата книга Retour de l’USSR (1936) и Retouches a mon retour de l’ USSR (1937), е разочарован от комунизма както поради това, че последният потъпква независимото изкуство, така – и най-вече – поради това, че намира в Съветския съюз “привилегии и разлики там, където се надявах да открия равенство”. Съветските работници, отбелязва той, “не са вече експлоатирани от акционери капиталисти, но все пак са експлоатирани” и “всички буржоазни пороци и провали продължават да господстват въпреки Революцията”. За Жид сталинска Русия е “все същото старо капиталистическо общество”10.  В своето есе Луис Фишер се обръща към Ганди, а не към западния демократичен социализъм, и призовава за “двойно отхвърляне” на конкуриращите се либерална и комунистическа системи11. Стивън Спендър е настойчив в своята форма на двойно отхвърляне. Въпреки че не храни надежди относно комунизма, той смята, че “ако той би могъл да постигне интернационализъм и обобществяване на средствата за производство, той би могъл да установи свят, който не би бил сума от автоматични икономически противоречия”. Той уверява читателите си, че “никоя критика срещу комунистите не обезсилва аргументите срещу капитализма”. Всъщност, твърди той, “Америка, най-голямата капиталистическа страна, изглежда не предлага алтернатива на войната, експлоатацията и разхищение на световните ресурси”12.
Всъщност “социализмът” почти никога не е бил преценяван като цел и като ценност посредством опита на комунизма на власт. Ала – както това правят самите марксисти – Хайек правилно иска от своето време да съди за формите на човешко общество не по техните идеали, а по техните живи въплъщения. Нека направим тъкмо това. Целта на социализма беше да пожъне културните, научните, творческите и социални плодове от отхвърлянето на частната собственост и свободните пазари, както и да сложи край на човешката тирания. Използвайки властта на държавата, комунизмът искаше да построи социалистическото общество. Онова, което се случи в действителност, е овластвянето на група безчовечни деспоти: Ленин, Сталин, Мао Дзе Дун, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Пол Пот, Кастро, Менгисту, Чаушеску, Ходжа и така нататък.....

Цялата част прочетете ТУК