Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.08.2010 10:43 - Българите в Евразийската география на ноосферата.
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 1567 Коментари: 0 Гласове:
1



 БЪЛГАРИТЕ В ЕВРАЗИЙСКАТА ГЕОГРАФИЯ НА НООСФЕРАТА СПОРЕД ЛЕВ Н. ГУМИЛЬОВ

Евлоги Данков, Росина Данкова

 

1. Блгарите и българският език според  географията на ноосферата според Л. Гумильов

В своята книга "Древняя Русь и великая степь" том I, издадена през 1993 г. в Москва, на трета част Лев Гумильов дава заглавие "География ноосферы X-XII веков". В тази география намират място и древните българи като един от иманентните компоненти на етносите, създадени в евразийската култура. Той изхожда от разбирането на В. И. Вернадски за ноосферата като последен завършващ етап от историческото битие на живота върху Земята. Ноосферата се предшества от биосферата. Появата на човека се свързва със зараждането на ноосферата като сфера на използването на разума за постигането на едни или други цели.

Фактически цялата книга на Гумильов е подчинена на разбирането за влиянието на разума върху антропогенния фактор на евразийското културно пространство, в което участват и българите. На с. 273 от горепосочената книга Л. Гумильов сам привежда цитат на В.И.Вернадски, според който разумът (нус) като основополагащ фактор в ноосферата "не е форма на енергия, а произвежда действия, които като че ли съответстват на нея". Съотношението между разума и енергията в евразийското културно пространство, така както го представя Вернадски, Гумильов нарича парадокс (с.273). В действителност обаче ноосферните процеси, в контекста на които той разглежда евразийската духовна и политическа история, съответстват на психо-физическия паралелизъм. Аналогична е ситуацията и при Богочовека и човека. Божественото и телесното при Богочовека са слитно-неслитни. Но слитно-неслитно е отношението между душата и тялото у човека, тъй като душата не е протяжна.

Трудно е обаче да се състави една цялостна картина за българите като се изходи единствено от творчеството на Л. Гумильов, тъй като неговата пристрастност към създателите на каганата и тяхната религия е очевидна. Той отделя две равнища на етносите в евразийското пространство. Първите са приспособени към евразийската ойкумена като въздействат върху природата. Другият етнос, който се отнася презрително към тези етноси се е приспособил към самите етноси. Той е нещо като "златната клонка" - дърво, което смуче соковете на друго дърво. Неговите листа са зелени и свежи. Колкото повече смуче от стеблото на своя събрат, толкова по-тъмнозелени стават листата му. Но идва момент, когато соковете на дървото-носител се изчерпват, то започва да линее, листата му започват да жълтеят и окапват. Накрая жизнените сокове на "експлоатираното" дърво свършват и то изсъхва. Малко преди това "златната клонка", която не преработва веществата от почвата, а ги смучи направо, достига своя апогей на собственото си развитие. След този апогей идва взаимната смърт - умира и дървото, което извлича соковете от земята, а заедно с него умира и "златната клонка", приспособила се към дървото-донор. Това всъщност е реалистична "метафора", която най-добре описва гибелта на номадския каганат, в който нашият св. Константин-Кирил Философ е изпълнявал апостолска мисия.

Този начин на живот, който води "златната клонка", Л. Гумильов обаче не критикува. Народът, изпълняваща функцията на "златната клонка" по отношение на другите евразийски народи, Гумильов счита за по-висш от останалите. Той дори оправдава използването на лъжи, убийства и кръвни данъци като казва, че тези лъжи не се отнасят до ближния, а до гоимите. И поради това етносът (като "златна клонка") не носи вина нито пред себе си нито пред Бога. Това е висш начин на живот за Гумильов. Последният премълчава обаче обстоятелството, че в биологията златната клонка е известна като паразитно растение, което има една единствена цел да смучи соковете на дървото, в което е забило своите корени. Аналогичен начин на живот по отношение на човека имат бълхите и въшките. Тъй като те не се хранят с нищо друго, освен с човешка кръв, би следвало да ги признаем за най-висши в еволюцията на биосферата. Когато те се навъдят в по-голямо количество, дори и лисицата не може да ги търпи. Тя отива в реката и бавно се потап в реката като оставя само опашката си да стърчи. Бълхите, изплашени от нарушаването на тяхната ойкумена, бягат към опашката и се събират в нейния край. Лисицата се обръща и отскубва козината от края на опашката си като я пуска във водата, заедно с бълхите. Така обаче не могат да постъпят дърветата, в които е впила своите корени "златната клонка", а човек не може да изгори юргана си заради бълхите, а и не бива. Всъщност това е основната грешка на Гумильов, когато представя евразийските етноси в контекста на ноосферата.

Все пак той достига до правилен извод за разпадането на каганата като обяснява, че постепенно е започнало израждане на оптималния живот поради нарушаване на естествените ценностни критерии в духовния живот на обществото. Този каганат дори не е създал и култура и на неговата територия днес не се намират никакви предмети на културен живот. Това са били в истинския смисъл на думата номади. Гумильов иска да ги оправдае, тъй като според него евреите, които владеели властта в каганата, не поръчвали предмети на изкуството на майсторите и не стимулирали тази дейност. Това произлизало от религията на евреите, която не допуска правенето на нищо друго, освен правеното на богатство чрез трупането на пари. Тези пари са били необходими, за да се наемат бойци от други азиатски народи, които да защитават кръвните интереси на властимащите. Гумильов не се притеснява да пише, че евреите не воювали, а само наемали войници от другите народи, сред които били и българите. Чрез заплащане на наемните войници евреите ги хвърляли във война срещу своите собствени събратя. По такъв начин още тога започва развращаването на народите чрез пари. Вместо да служат на една или друга висша цел на разума народите започвата да служат на парите и да се избиват един друг заради парите. Този начина на живот е пренесен от евреите, образували каганата и са укрепвали неговата власт чрез Тората и Талмуда.

Гумильов обръща специално внимание на Светослав - княз на Киев и неговия брат Глеб (Улеб). Това е същият Светослав, който нарежда да се смени заглавието на "Симеоновия сборник" с "Изборник Святослава". Както се вижда от имената на пълководците във войската на Светослав - Сфенкел, Икмор, Свенелд - са от българско потекло. Тези имена обаче Гумильов нарича росомонски. За да стане по-ясна именната традиция в българските канове, ще си позволим да напомним за "Именника на българските ханове" от VII в. (Ще напомним, че от "кан" "канезъ" = княз. От корена "кан" произлиза и канцлер. Държавните титли кан и канцлер имат общ произход, което показва, че българите и сегашните немци също имат общ корен. В това отношение бихме могли да приведем и много други факти, но ще се задоволим с току-що казаното. Името на прословутия владетел Канишка също съдържа в себе си корена "кан".) Това е древнобългарски Именник. Последният е изсечен на камък. Това изисква сакралният ритуал. Този "Именник" е известен в три руски преписа от XV до XVIII в. Ето някои то тях: Авитохол (отъждествява се вожда на хуните Атила) живя 300 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена в [годината] на змията дилом, [месец] девети-твирем.

Ирник (отъждествява се със сина на Атила, Ернах) живя 150 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината] на змията - дилом, [месец] девети-твирем.

Гостун (смята се, че е идентичен с Органа). Този бе наместник две години. Родът му Ерми. А властта му е дадена [в годината] на свинята - докс, [месец] девети-твирем.

Курт (Кубрат) управлява 60 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена в [годината] на вола-шегор, [месец] трети-вечем.

Безмер (смята се, че е първородният син на Кубрат Батбаян) 3 години. Родът на този - Дуло. А властта му е дадена в [годината] на вола-шегор, [месец] трети-вечем.

Тези 5 князи управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега..." ("Именник на българските ханове")

 

Коренът "ави" в името Авитохол е свързан с произхода на трако-санскритското абии (като сакрална общност).

Името "хуни" се свързва с произхода на етнонима хо(у)нори, народите които са живели на север от Китай и които са воювали с тази държава. Не са изключение тези историци, които смятат, че българите и хонорите имат общ произход. Хонорски произход има и древнокитайският философ Лао-Дзъ, който в немалко статии на латиница се представя като българин с името Бо-ян.

Родът Дуло следва да се чете и чрез буквата "т", т.е. Туло, така както се произнася гр. Тулово в България и гр. Тула в Русия. В България и днес е известна фамилията Дулеви, произхождаща от Ловеч и свързана с Велико Търново. (Например: Дульо Дулев и Стойко Дулев, и двамата от Ловеч, Данаил Дулев (инженер), който живее на ул. "Възрожденска" във В. Търново.) За рода Дулеви може да се състави специално родословно дърво в България.

Определящ в името Ирник и коренът "ир" = "ил","ел". В санскритската традиция следва да се преведе като побеждаваща светлина. Всъщност става дума за несътворена побеждаваща светлина, т.е. светлина на разума, която изгражда корпуса на ноосферата.

По отношение на името Гостун, ще отбележим, че и днес съществува фамилият Гостилов. Тази фамилия носи покойният преподавател по физкултура във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий"

Кубрат (Курт) се свърза с фамилното име Кобург, което е включено от своя страна в името Кобурготски.

Философията на сакралните имената, които носят българските канове, все още не е разработена макар в античността Сократ и Платон да правят опити за разкриване метафизичното съдържание на дадено име. Но като систематична разработка философията на името получава относителна завършеност в съчинението на неоплатоника-християнин Дионисий (Псевдо) Ареопагит "За божествените имена". Имената на нашите прадеди-канове следва да се отнесат към философския проблем, касаещ божествените имена. Анализът на тези имена ще допринесе за разкриване мястото на българите в географията на ноосферата, за която по-горе отбелязахме, че първоначално се разглежда от Лев. Н. Гумильов.

 

2. Семиотична първооснови на българския език като предпоставка за разкриване на неговата философия

При ноосферния анализ на българските имена в евразийското културно пространство освен словосъчетанията следва да се отчитат възможностите на глаголните времена в българския език. Както е известно в своето развитие той преминава в различни фази в зависимост от начина на живот на неговите носители и средата, в която те живеят. Последните две фази от този език са синтетична и аналитична. (При синтетичната фаза синтактичните отношения и местоименията се изразяват с помощта на падежните окончания.) Те се отличават на основата на доминиращите форми на съждение: синтетични и аналитични. Тези два типа съждения се използват паралелно, но доминацията е различна в историческото време на българския език. Няма рязка граница между синтетичния и аналитичния преход, тъй като и досега в българския език са запазени падежни форми.

Специално място следва да се обърне на самостойното сегашно време в българския език. Това време в българския език е един от видовете сегашно време на глагола (предикат). Самостойното сегашно време е характерно за глаголи от несвършен вид. Този глагол в българския език осъществява несвършена предикация. Друг важен вид на глагола е свършеният вид. Той представя глаголното действие в неговата цялост. Тази цялост включва завършека, с който даденото действие се изчерпва. Сегашното глаголно време в българския език означава, че действието се извършва в момента на говоренето.

При философия на българския език важна роля играе сегашното деятелно причастие. То изразява действието като активен признак. Този активен признак се осъществява едновременно в момента, за който се говори. В това отношение е показателно, че сегашните деятелни причастия се образуват чрез глаголи от несвършен вид. Действитео, означавано от въпросното причастие, се осъществява едновременно с действието на главния глагол. Сегашното историческо време в българския език е вид сегашно време. То се използва понякога и вместо бъдеще време, за да предаде по-убедително жизнено присъствие на изказа.

За философията на българския език особено значение има понятието "сема". Според Сократ "сема" произлиза от "сома"=тяло. "Сема" същевременно е надпис върху гроб и самият гроб. Коренът "сем" се включва в названието на семиотиката като наука за знаковите системи. Днес с понятието "сема" се обозначава най-малката смислова единица в плана на съдържанието, който включва даден текст. Следва да се отчита и сигнификатът. Последният изразява минимума от най-общите и най-характерни признаци, необходими за отделяне и разпознаване на предмета. Сигнификативното значение на думите в българския език изразява отношението на съответна дума към понятието. Последното е родова форма на битие и мислене и касае разумната способност на човека, която се свързва с гореспоменатата ноосфера.

За да не получават грешки при семиотгичния анализ на българския език в процеса на неговата еволюия, следва да се има предвид и синегдохата. Последната изразява метонимия. При нея наименованието на един предмет или явление се замества с наименованието на друг предмет или явление. Но това става въз основата на някакво количествено отношение, но не и качествено. Въпросното количествено отношение би следвало да съществува между двата предмета или явления.

При словообразуването в българския език следва да се отчита и синтагмата. Тя се представя като дума или съчетание от думи, които изразяват определено смислово и интонационно единство. Ролята на синтагма може да изпълнява една дума, словосъчетание или изречение. В българсикя език границите на синтагмата са подвижни. Те зависят главно от целта на изказването и от желанието на говорещия да подчертае дадена мисъл и евентуално да й придаде експресивен оттенък.

Оттук следва, че синтагматичните отношения в българския език са дадени непосредствено чрез линейната верига на речта. Тези отношения обикновено са свързани със сингами.

Във философията на българския език следва да се отдели специално внимание на синхронното словообразуване (даден хоризонтален срез на диахронното единство). синхронното словообразуване е свързано с процеси в определен период от развитието на българския език. В това отношение приоритет придобива синхронното единство на българския език или неговата синхрония. Последната изразява състоянието на българския език като система в определен момент от неговото развитие. В това отношение следва да се има предвид, че именно описателното езикознание осъществява предимно синхронно изучаване на българския език. Семиозисът на сиенхронното състояние съдържа в сгънат вид диахронията на този език.

Сказуемото в българския език от гледна точка на неговата философия трябва да се схваща като една от главните части на простото изречение, чрез която се разкрива признак, действие или състояние на предмет, означен с подлога.

Всички тези особености на българские език биха позволили по един убедителен начин да се разкрие неговият синхронен и диахронен семиозис. Тогава би станало по-ясно, че древното езиково начало на българите предшества тюрските езици и е повлияло в значителна степен върху тях. Сиенхронният анализ в това отношение може да доведе до объркване, но диахронният подход позволява ясно да се разбере, че тюрските езици са производни на един праезик, с който и до ден днешен продължават да си служат българите и който търпи, както всички езици, диахронно развитие. Това развитие е свързано със словообразуването. Обикновено словообразуването в българския език има за своя първооснова гореспоменатото ноосферно битие. Ето защо образуването на нови думи в българския език в диахронен план обикновено се дължи на два корена и афикси морфеми. Словообразуване може да се осъществи и посредством безафиксен начин в съответствие с определени словообразувателни модели, характерни за българския език.

Като дяло от българското езикознание, словообразуването изучава структурата на думите и начините за тяхното образуване. От тази гледна точка словообразувателният речник на българския език изразява словообразувателната структура на най-употребяваните думи в него. В българската ономастика важна роля играят словообразувателните синоними. Последните са образувани със синонимни афикси (префикси и суфикси).

При философията на българския език следва да се отчита словообразувателното значение. Последното изразява значението на редица думи, образувани с помощта на едни и същи афикси, които отличавата тези думи от изходните (първоначалните) думи. Важна особеност в българския език е неговият словоред. При него определещя роля играят подлогът и сказуемото, а поясненията им се групират около тях. В логическо отношение на подлога съответства субекътът, а на сказуемото - предикатът. Сказуемото в българския език изразява различни предикации като разкрива логическите възможности на този език. Словоформите в българския език са лексеми, представени в дадена граматична форма.

По отношение на дългата история, за която българският език има памет в себе си следва да сеприложи и социолингвистиката. Тя позволява да се изучи българският език във връзка с обществените условия на неговото развитие.

Върху основата на досега представените аспекти в изучаването на българския език става ясно, че съвременният български се предшества от старобългарският език, който е един от най-старите европейски езици. Това е валидно и за думите в българския език, имащи митологичен произход. Те позволяват да се рекноструира преходът от мита към Логоса, т.е. към философията през призмата на диахранията на българския език. Старобългарският език следва да се схваща като език от периода IX-XI в. Тъй като по това време българският език е бил твърде близък до останалите славянски езици, това означава, че те имат общ народностен корен. Тук ще напомним, че славянските езици и още повече техният общ корен нямат тюркски произход.

Диахронията на българския език недвусмислено показва, че българите не могат да бъдат тюрки. Но техният език, който предшества тюркските народи, е повлиял върху техния език.

Важна характеристика на българския език е неговият стил, който представлява разновидност на книжовния език. Стилът на българския език е система от елементи, чиетго подбиране и използване зависи от такива фактори като цел и предмет на изказването, индивидуални предпочитания на този, който създава текст (писмен или устен). Думата "стил", освен литературоведско има и естетическо значение. Последното позволява да се търсят естетическите ценности, свързани с аксиологията на българския език. Последната зависи от опозицията "сакрално-профанно". По-устойчиво е сакралното словообразуване от профанното. Българските имена по правило имат сакрален произход и това ги отнася към предмета, изучаван от философия на името.

От гледна точка на ономастиката на българския език следва да се имат предвид и териториалните диалекти. В това отношение следва да се схваща типологията на българския език. Като наука типологията изучава типовете езици, а така също техните граматични и лексикални взаимовръзки. Значението на думите в българския език се свързва със съдържанието и смисъла на думите, включени в него. Смисълът на думите в българския език обикнивено отразява съзнанието на българина, съотнесено с предметите и явленията от обективния и субективния свят. Понятията в българския език са родови форми, които изразяват едновременно дадено духовно битие и мислене.

Диахронията на българския език е свързана с неговата история. Диахронията отчита постепенното изменение на езиковите явления във времето. Важно е и денотативното значение на думите в българския език. То изразява нейното отношението на думата към даден предмет или явление от обективната действителност като денотат. Последният е обект от действителността. Съдържанието на денотата е съставна част от семантиката на думите в българския език. Неговите денотати обикновено се разглеждат като звена-посредници между езика на българите и извънезиковата действителност.

 

3. Нашето виждане относно ноосферното битие на българския език

Диахронното единство на българския език е включено като памет в неговия семиозис. Последният е вплетен трайно в тъканта на ноосферното битие. В този смисъл като компонент на ноологията следва да се включи диахронията и синхронията на българския език. Показателно е, че универсалиите, с които борави българският език, са родови форми на битие и мислене. Обикновено те изразяват определени архетипове в духовната история на българина и неговото съпричастие към негеоцентричното ноосферно битие. Особено характерен в това отношение е култът към Небото и свързаната с него Небесна Йерархия. Най-високата степен в тази йерархия заема родът без вид (като Логос, Слово, Разум, Ум). По-нисшите степени от тази йерархия са заети от съответни божествени умови, които св. Евтимий Търновски нарича Божествени Имена.

Българската езикова традиция е неотделима от съвременните проблеми, включени в обхвата на философия на името.

 



Тагове:   география,


Гласувай:
2
1



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 28424954
Постинги: 16371
Коментари: 19464
Гласове: 26137
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930