Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.03.2010 10:20 - История на българите - от акад. К. Иречек - публ. 1876 г. Част 3
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 996 Коментари: 0 Гласове:
0



История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА III. Заселване на славяните на Балканския полуостров

Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни. — Първи следи от славянска колонизиция на полуострова. — Хуни, готи, българи. — Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес

 

Нов ред на работите започнал на Балканския полуостров поради преселването там на славяните. Когато всемирната римска монархия отслабнала, почнала да отпада и изнемогвала, тогава съседните народи, като нахълтали в северните ѝ предели, турили край на римското владичество, проникнали до бреговете на Средиземно море и се настанили в провинциите на империята. Германците заели двата западни полуострова, а славяните покрили със селищата си източния полуостров от Дунав до Спарта. Ала в Испания, Галия и Италия германците се смесили с туземците или били покорени от други народи, ето защо в тия страни германският елемент след време изчезнал. Славяните, напротив, и сега заемат голям дял от Балканския полуостров, на който те под домашно или чуждо владичество до такава степен се задържали, като че обитавали на него хиляди години.

 

По въпроса, кога и как се заселили славяните на Балканския полуостров, от учените са били изказани различни мнения, па и досега тоя важен въпрос не е дотолкова изяснен, щото по-нататъшното му разследване да може да се смята излишно. Издирвачите са поставяли това събитие в епохата на великото преселение на народите, ограничавайки продължителността му в твърде малко години. От мненията по тоя предмет ние тук ще посочим три.

 

Полският историк Суровецки бил на мнение, че славяните се приближили към Долния Дунав само след падането на хуните и при това твърдял, че преминаването им на десния бряг на тая река се извършило не по-рано от последната четвърт на V в. Същият възглед споделял и Шафарик; според неговите думи мирното и спокойно преселване на славянски семейства, както и закрепването им по пустинните равнини на

 

 image

93

 

двете Мизии, започнало от края на V в. и продължило през целия VI в. Начало на тия преселения турило нашествието на азиатските племена. [1] Хърватският издирвач д-р Ф. Рачки [2] отнася появата на славяните край Дунав към времето на хунското господство. Руският писател Хилфердинг мисли, че славяните са извършили две преминавания : изпърво някои славяни тръгнали след готите, когато тия подирните, бягайки от хуните (около 375 г.), преминали през Дунав; след това нападенията на Атила посочили на славяните пътя за Византия. [3]

 

Недавна българският учен Дринов в гореприведеното разсъждение отново преработи съвсем тоя въпрос. [4] Самостойни издирвания са го довели до крайно неочаквани резултати. Докато горепосочените четирима издирвачи отнасят заселването на славяните на Балканския полуостров към епохата на великото преселение на народите и мислят, че то е станало в кратък период от време (не повече от 50 години), Дринов поддържа, че тая колонизация е станала не изведнъж, а постепенно, и то в течение на 300 години най-малко, понеже тя започнала от III в., следователно преди великото преселение на народите, и завършила през VII в. Тоя възглед също и нам се струва по-верен, макар че тоя въпрос не може още да се смята решен.

 

В I в. преди Р. Хр. в днешна Трансилвания възникнала една могъща държава, страшна дори за римляните. Народът се наричал даки; така го наричали и римляните. Запазените останки от дакийския език, [5] макар и твърде оскъдни, карат да се мисли, че тоя могъщ народ принадлежал към тракийското племе. Изглежда обаче, че държавата на цар Децебал, която се простирала от Тиса до Днестър и от Дунав до глъбините на Карпатите, била населена не изключително с даки, а и с различни други племена; и може би населението на източните и северните погранични провинции се състояло от славяни. [6] Съществуват някои следи, които доказват, че славяни са живели в Маджарско през време на римското господ-

 

 

1. Šafařik, Sebranй Spisy, II, стр. 169.

 

2. В Arkiv za povjestnicu jugoslovensku, IV, стр. 241.

 

3. Гильфердинг, Собрание сочинения, СПб, 1867, I, стр. 6. [За славянското заселване на Крайдунавско доказателства у Zeuss Rцsler. Вж. цялата по-стара славистична литература, идеите за праотечеството, отношенията към сродните народи и за мнимото първожителство на полуострова : Добровски, Копитар, Шафарик (промяна на възгледите, Surowiecki и Starožitnosti). A. Rose, Kaiser Anastasius, I. Diss., Halle, 1882, стр. 22, цитира по въпроса за заселването на славяните в империята италианската история на Muratori, III, стр. 316, против Pagi.]

 

4. Дринов, Заселение Балканското полуострова Славянами, стр). 176. Срв. моята рецензия в Časopis českйho musea, 1874, стр. 501 и сл. R. Rцsler, Ьber den Zeitpunkt der slavischen Ansiedlung an der untern Donau в Sitzungsberichte der Wiener Akad., стр. 73, мисли, че славяните се преселили на полуострова едва в VII в,.; но срв. критиката на д-р Jos. Kalousek в Pamбtky archaeologickй, X, Praha, 1874, стр. 190.

 

5. Типографски и лични имена; след това особено 50 названия на растения, запазени у Диоскорид и Псевдо-Апулей (напечатано от R. Rцsler в Sitzber. der Wiener Akad., J866, Mai).

 

6. На Траяновата колона у даките се вижда разнообразно въоръжение и облекло, от което може да се заключи, че имало различни племена.

 

 image

94

 

ство. [7] Траян, който разбил войската на Децебал през 107 г., присъединил Дакия към империята. В новата провинция били преместени в грамадни количества колонисти от целия римски свят, предимно от Италия, Мала Азия и Далмация. Ала в страните на север от Дунав, постоянно безпокоени от враждебни съседи, римското господство не могло така да се укрепи, както в Испания или Африка. Още Адриан, страхувайки се от варварите, заповядал да се разруши великолепният Траянов мост. През III в., при Галиен, Дакия била изгубена; а през 271 г. Аврелиан отстъпил напълно провинцията на варварите и остатъка от римски колонисти прехвърлил от градовете и полята на Дакия в Мизия. Висшите класи между туземците, понеже се смесили със завоевателите, заедно с колонистите се преселили на полуострова; простият народ, който през 166-годишното владичество на римляните си присвоил техния език, останал и през цели векоwе продължавал да води мирен пастирски живот по карпатските височини под властта на други народи, досущ тъй, както романизираните ретийци по Тиролските Алпи. [8]

 

Римското господство в Дакия имало влияние както на славяните, които живели в съседство, тъй и на славяните, които обитавали може би в самата Дакия. [9] Името на победителя на даките придобило такава гръмка известност между славяните, че то се среща и досега още в приказките и песните на малоруси, сърби и българи. Траян бил дори причислен към славянските богове. В „Ходенето на Богородица по мъките”, фантастичен апокриф от гръцки произход, който бил приведен на български език преди XII в., се среща една важна прибавка от преводача, именно че езичниците в числото на боговете смятат и хората като Троян, Хърс, Велес и Перун. В друг един апокриф, апокалипсис на св. Апостоли (ръкопис от XVI в), също тъй преведен в България на славянски език, е казано, че по-рано се покланяли на Перун, Хорс, Дий (Ζεύς), Троян и други като на богове, при това има и забележка, че Троян бил „цар” в Рим. В староруския епос „Слово о полку Игореве” (от началото на XIII в.) Троян се споменава четири пъти. Крайно неоснователни са опитите на Тихонравов и Ербен да се замени в тая поема Троян с Боян. Там се споменава за „тропа Трояна”, т. е. за знаменития Траянов окоп в Киевската губерния, който, разбира се, съставял чудно за народа явление в южноруската плоска равнина; там също се говори за страната на Троян отвъд окопа, именно за Дакия; времената на Троян се отнасят към дълбока древност, много преди Ярослав или преди управлението на Олег Светославов. С речения окоп

 

 

7. Šafařik, пос. съч., стр. 255—302; Дринов, пос. съч., стр. 60 и сл. Балатонското езеро се наричало Пелсо, слав. плесо, езеро; градът Tsierna лежал на влашко-унгарската граница при реката, и днес още наричана Черна, и т. н. Срв. Jung, Rцmer und Romanen in den Donaulдndern, Innsbruck, 1877, стр. 262—265.

 

8. Обрисуване на културното състояние на Дакия при римляните според надписа и археологическите находки вж. у Jung, цит. съч., стр. 88—107.

 

9. [Сношения на римляните със славяните : грък — Graecus, цесар — caesar, c като τζ, а не гръцкото καῖσαρ. Други стари романски думи в славянските езици : cannabis — коноп (?); cucullus — бълг. гугла; vinum — вино. Следователно чрез романите славяните се запознали с гърците.]

 

 image

95

 

у малорусите са свързани различни приказки за Троян, цар „Ермалански”. В българските песни и сега още се възпява „цар Троян”, владетел на неизчерпаеми съкровища, на 70 извора, от които бликат разтопено злато и чисто сребро. При полите на Балкана е разположен гр. Троян с манастир; при Татар Пазарджик през Тополница води Троянов мост; недалеч оттам се намират развалини, наричани от селяните „Троянов град”, и проход — „Троянови врата” (Капуджик). Мостът над Неретва в Мостар се нарича Траянов мост; към развалините на римския Бурнум в Далмация прилагат названието Траянски град, тъй както с името на римския император се означават развалините на една старосръбска кула при Нови пазар. Ученият архиепископ Вранчич (латинизирано Verantius), родом от Далмация, отивайки през 1553 г. като имперски пратеник при Сюлейман I, слушал с учудване, че целият път от Белград за Цариград (който минавал тогава отчасти по римска настилка) се наричал „Траянов”. В XI в. един български царски син, синът на великия цар Самуил, се наричал Троян. Собственото име Троян (умалително Трайко) [10] е общоупо-

 

 

10. Ударението на първия слог Трбян. Народната етимология произвежда това име от траям (трая), duro, persevero, към което се отнася и българската поговорка. [Траян император L. Leger, L"empereur Trajan dans la mythologie slave, Revue de Fhistoire des religions, 1896 = L. Leger, La mythologie slave, Paris, 1901, стр. 124 сл. Б. Филов, Император Траян и днешните български земи, Известия на Бълг. археол. д-во, V, 1915, стр. 177—206, рисунки бр. 132—142. Върху спомените за Траян, основани от него градове, рисунки от Траяновата колона. — Сръбското предание за Трояновите козлови уши — Midas. Cf. Tzetzes, Chiliades II hist., 34. Tomaschek, Ц. Gymn., 1877, стр. 679. Вж. още Brocquiиre за Траяновите уши, при Траянополе. Трояновите восъчни крила в сръбското предание — Diadalos. Jung, стр. 261, и Иловайски сочат Трояновата повест. Cf. Rob. de Clary. — Троян — личност : прекрасната Андроникова жена,

image

Niceph. Bryennios, стр. 106. — Троян —местности : Троян албански и Троица славянски се нарича високата планина над изворите на Лим, между Албанските Алпи и Ком. Bouй, Turquie d"Europe, I, стр. 26. Троян град на върха Пещер, близо до развалините на крепостта Йелеч в Новопазарска околия. Предание и описание у Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, 1859, стр. 145. Nota bene : calea Trajanului според Olta в описанието от 1718—1737 (извл. от библиотеката в Инсбрук), там и древните castra Trajani, продължение от Дунава към Пловдив през днешния град Троян, у Theophyl. Simoc. като τρίβο Τραϊανοῦ. Nota bene : мястото за Траян у Procop., De aedificiis. — Троян другаде у славяните : Троян, син на жупан Велислав, Vincencius ad 1144, Fontes rerum boh., II, стр. 414. В Чехия според описанието на Палацки има стара крепост Trojan (adj.), Буд., стр. 328, Trojerovice, нем. Trojan в Пьлз., стр. 407, Trojanov, нем. Trojern в Буд., стр. 314. Trojanus, filius Dlugomili, nob. Mor. 1183, Trojan, filius Velizlai, nob. Boh. 1184, Troganus (Throian) nobilis 1187, 1193, 1210, 1211, Trojan de Wischezau 1239. Erben, Reg., I. В Полша Trojвn procurator, comes, nobilis, canonicus, cantor : Troiano 1065, Bielowski, Monumenta, стр. 363 = Troyano Bibl. Ossolińskich, стр. 377; Troianum 1206 Cod. dipl Mazows., I; Troian 1220 Monografia opactwa cystersуw we wsi Mogile, I, ibid., 1266, стр. 23; Troiano 1222, ibid., стр 3; Troyano 1227, ibid., стр. 6; Troianus 1236. Cod. Rzyszczewskii et Muczkowskii, стр. 41. Villa Trojanovic XIII s. Annal. Polon., стр. 606 (Troianovich). Troianov villa 1222 Cod. Rzyscz., стр. 28, Troyanowo, ibid., стр. 27. Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском языке до XIV-го столетия, Лейпциг, 1870, слов. 46. В Словения : Trojansko sedlo (ali reber 2770") на шосето от Любляна за Целье. Vojvodstvo Kranjsko (изд. на Matica slov ), Ljubljana, 1866, стр. 11. Моста през Неретва при Мостар преданието приписва на цар Троян.]

 

 image

96

 

требително и сега както в България, така и между македоно-румъните (цинцарите). В Трансилвания [11] има поле „prat de la Traian, по маджарски — „Keresztesmezц. Особено живо е запазен споменът за римския император в местността при Железни врата на Дунав, дето се намирали неговият мост и път. В Сърбия, в гората при Шабац, се намират развалините на Троянов град; ала тях отнасят към средните векове. В сръбските народни приказки Троян се явява ту с три глави и с восъчни крила, ту с кози уши; а в трета приказка — като нощно същество, което се бои от дневната светлина, за да не се разтопи. [12] По примера на жителите от римските провинции преселените славяни приписвали на Траян съграждането на много постройки на Балканския полуостров. Провинциалите смятали за виновник на всички големи здания оня император, който по броя на своите постройки надминал всичките си предшественици и приемници и толкова често навред бил споменаван по стени, паметници и камъни, щото — според свидетелството на Амиан Марцелин — наричали го на шега „лишей” (herba parietina). Още през VI в. проходът през Балкана при Троян се именувал „τρίβος Τραιανοῦ” (пътека на Траян), сегашната Троянска пътека. Че славяните впрочем се запознали с името на славния римски император не само по тоя начин, се вижда от това, че то се среща и у ония славянски народи, които никога не са дохождали в контакт с римските провинциали и никога не са обитавали в страни, подвластни по-рано на римляните. Личното име Троян често се среща и в чешките и моравските грамоти от XII и XIII в.; в Чехия и сега още съществуват местности, именувани Троян или Троянов. Също така личното име Троян от 1065 г. се среща навсякъде в Полша.

 

Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски — коледа, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — koleda, чешки — koleda). Трулският събор (691 г.) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също тъй и Καλάνδας. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някои славянски ту земен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името Коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.

 

 

11. Bдsching, Grosse Erdbeschreibung, Troppau, 1785, VI, стр. 271.

 

12. На Траяновите следи у славяните пръв обърна внимание Котляревски в „Древностях Моск. Археол. Общ.”, I, 1865 г., Материалы для археол. словаря, стр. 13. Срв. Kanitz, Trojanov grad und die serb. Trojanssage в Mitth. d. Centralcommission, Wien, 1875, стр. X. Цринов, Заселение, стр.76—81. Jireček, Heerstrasse, стр. 5—7, 158. Троян, син на цар Самуил, Niceph. Bryennios, стр. 106. Τρίβος Τραϊανοῦ. Theophylactus Simocatta, стр. 320. Verantii Opera, Budapest, 1857,1, стр. 305 сл. Името Троян в Чехия, Моравия и Полша : Erben, Regesta Bohemiae et Moraviae, I (списък), Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском языке, слов. 46.

 

 image

97

 

Първоначалният руски летопис (около 1115 г.) разказва, че славяните най-напред живели там, дето в това време лежали земите на угрите и българите; оттам те се разпръснали. „Влахомъ бо нашьдъшемъ на Словѣньі на дунайскыя, и сѣдъшемъ въ нихъ и насиляющемъ им.” [13] Тия власи в никой случай не са келти, както предполагал Шафарик, а са римляни, завоеватели на Дакия. Влах славяните наричат навред човек от романски произход — или румънец, както русите, българите и сърбите, или пък италианец, както хърватите, словенците, чехите и поляците. Появата на римски легиони в долините на Карпатите трябва да е направила дълбоко впечатление не само на населението от карпатските страни, но и на жителите от обширните равнини, що допират до тях от север и изток. Движението, което започнало в карпатската област, вероятно дало първия тласък, що накарал славяните да се мръднат на юг. [14]

 

Между народите, които през II и III в. се борили с римляните за завладяване на дунавските страни и Балканския полуостров, особено бележити са карпите, [15] от които получили името си Карпатите, и костобоките; Шафарик посочи, че техният произход е вероятно славянски. През войната против Марк Аврелий (161—180 г.), в която освен германски племена участвували даки, костобоки, алани, роксалани и язиги, костобоките ограбвали целия край до Елатея в Елада. [16] След свършването на войната много варвари били заселени в Панония, Мизия и Горна Италия. През III в. борбата край Дунава върлувала почти непрекъснато. Между северните жители, които нападали, на първи ред заедно с готите стояли карпите. Император Аврелиан, родом от Мизия, след като сключил мир с готите в 271 г., отстъпил им напълно Дакия, която вече отдавна преди това била изгубена безвъзвратно. За да запази поне предишното име, той основал в Мизия нова провинция и я нарекъл Dacia ripensis. Обаче готите, както се вижда, не заели цяла Дакия, понеже по-сетне от тая напусната провинция независимите „сарматски” племена правели често нападения на Римската империя. [17] Още през 273 г. Аврелиан, който се върнал победител от Палмира, трябвало да отблъсва карпите. Император Кар след една бляскава победа заловил в плен 200 000 варвари и ги заселил на Балканския полуостров. Енергичният далматинец Диоклетиан дарувал в 202 г. на провинциите от полуострова отделно управление с главен град Сирмиум,чиито развалини се виждат и сега още при Митровица, в Сирмия. Неговият съуправител Галерий, родом от околностите на Сердика (София), разбил сарматите; победените от него карпи и бастарни всички заедно били преселени в огромно количество в дунавските провинции (298 г.); на първите за местожителство били отре-

 

 

13. Nestor, ed. Miklosich, Vindobonae, 1860, cap. III.

 

14. Дринов, Заселение, стр. 81—83.

 

15. Καρποδακοι у Зосим — остатъци от тоя народ живели в Дакия тогава, когато той в по-голямата си част, от 100 години вече, обитавал на полуострова. Дринов. Заселение, стр. 62.

 

16. Pausanias, IX, стр. 34.

 

17. Подробности у Дринов, Заселение, стр. 53.

 

 image

98

 

дени Мизия, Тракия и Панония. През по-нататъшните войни Константин Велики преселил в империята повече от 300 000 „сармати” и им определил за местожителство Скития (Добруджа), Тракия, Македония и Италия. [18] Поради такава насилствена колонизация били внесени нови елементи на полуострова, на който северната част била повече романска, южната — гръцка, а планинската — още и трако-илирска. Между стотините хиляди военнопленници прездунавски съседи, превърнати сега в колони, според мнението на Дринов имало значителен брой славяни, например цялото племе карпи. Това било началото на славянската колонизация на Балканския полуостров. Следователно тя започнала много по-рано, отколкото обикновено мислят. Отначало в продължение на 200 години славяните живеели като римски колони в Мизия, Тракия, Дардания и Македония, макар, то се знае, разпокъсано; едва след това (около 500 г.) започнали техните самостойни походи с цел да си добият с оръжие в ръка нови местожителства.

 

Дринов посочва някои следи от славянските колонии в Тракия, запазени в два пътеводителя от средата на IV в. — в Itinerarium Hierosolymitanum и в Itinerarium Antonini : Zernae, сега Черна на Марица (Zirinae Tab. Peut., Ζεορινία y Stephanus Byz.), Cosintus на река Cossinites (срв. Косаница, Косница в Сърбия) и т. н. Ако и тия доказателства не приемем за необорими, тогава можем да намерим у Прокопий цял ред други славянски названия на градове и крепости, които били вече в развалини, когато на престола се възкачил император Юстиниан (527), например Лабуца, Мила река, Врзана, Клештевица, Дебре, Врачишта, Стреден, Кавеца и т. н. [19]

 

Още от началото на V в. срещаме славянски собствени имена сред висшите сановници на Византийската империя. Които носели тия имена, никак не са били пришълци или чуждестранни наемници, а хора, родени на римска земя, чиито бащи вече се отличили в римска военна служба. В 469 г. началниците на войските, разположени в Тракия, се наричали Оногост (Ἀναγάστος) и Оструй (Ὁστρούι). От пълководците на Юстиниан Велики мнозинството били славяни, родени повечето през втората половина на V в. Доброгост (Δαβραγέζας, Ἄντης ἀνήρ), Всеград (Ὀυςίγαρδος) [20] и Сварун (Σουρούνας Σκλάβος ἀνήρ) се отличили в 555 г. в Персийската война. Но ние не ще се осмелим да прогласим за славянин Велизарий, който се родил около 490 г. в Дардания, близо до крепостта Скаплица (Σκαπλίζιω).

 

 

18. Пак там, стр. 49 и сл.

 

19. Procopius, De aedificiis, ed. Ven., стр. 437. [Славянски колонии в Тракия : А. Rose, Kaiser Anastasius, I, 1 : Die дussere Politik des Ks. Diss., Halle, 1882, стр. 29 за славяните цитира Muratori, Hist. it., III, стр. 316 против Pagi, Šafařik; славяни към края на V в. на десния дунавски бряг — 499 г. българи, 15 000 души с 520 коли под Аристос, река Зустас, оплаквания на Марцелин; 502 г. българи, 517 г. нахлуване на славяни според Zonaras, XIV, 4 (Rose, стр. 31) чак до Термопилите и стария Епир (тъмно място у Jordanes за поражението на Помпей, внук на имп. Анастасий, при Адрианопол).]

 

20. Agathias, ed. Bonn., стр. 150, 186, 249. [Славянски собствени имена във Византийската империя : Ostrys nom., Prisc, fr. 39. Brooks, Zeno. Dabragezas у Agathias (живял е около 536—582), ed. Bonn., стр. 150, 186, неговият син Leontius, стр. 244. Vsegrd, ibid., стр. 150. Svarun, стр. 249.]

 

 image

99

 

Някои учени мислят, че император Юстин I (518—527 г.) и неговият сестрин син Юстиниан (527—565 г.) също тъй били славяни по произход. Тяхното месторождение било с. Ведериана (Βεδερίανα) близо до кулата Таврезиум в Горна Македония. [21] Жената на Юстин, варварска робиня, се наричала Lupicina — име, което в мъжки род Lupicinus често се среща в историята и в надписите от епохата на Римската империя; то е умалително от Lupus. [22] Майката на Юстиниан, сестра на Юстин, се именувала Vigilantia, баща му — Sabbatios. Така звучат тия имена според достоверни и съвременни извори. В най-ново време обаче в латинското Lupicina съзирали славянското Любкиня, в латинското Vigilantia — Виленица. Основавайки се на авторитета на някои писатели, отделени от нас само с няколко века, наричали бащата на Юстин Исток и мислели също тъй, че туземното име на Юстиниан е Управда, което Гибон, смятайки това има за германско, сравнявал с английското upright = прав, тогава когато Шафарик го изкарва от старославянското

 

 

21. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 156, по примера на генералния консул А. фон Миханович, мисли, че Ведериана и Таврезиум са днешните села Бадер и Таор, на 4 часа път южно от Скопие на Вардар. Тук ще забележим, че в грамотата на българския цар Константин Асен (1258—1277), дарувана на манастира „Св. Георги” в Скопие, се чете : „село Таворь и сь полемь, сь ливадами, сь езеромъ Елатнимъ” (Šafařik, Pamбtky, стр. 25). [Юстиниан : Върху латинската народност на Юстиниан срв. Bresslau, Urkundenlehre, I, стр. 598, nota 1 : цитира Biener, Gesch. der Nov. Just., стр. 14, собствено признание Nov. 7, 1; 13, 1; 146, 1. В гръцките новели (като тази до цариградския патриарх, новела 7; латински подпис, латински печат.— Към моите бележки за Bryce да се прибави : село Opravdić, kotar Srebrnica, okružje D. Tuzla. Против Управда е бил още Добровски, вж. цитата във 2-ро изд. на Šafařik, Gesch. d. slav. Lit., 1826, стр. 114 и 493, nota bene. Upravda в Ptiči iz Vojvodine, Rad, 77, стр. 164. — W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie. Цster. Gymn. — Zeitschrift, 1874, стр. 658 : „Vorerst etwas ьber das landlдufige Dogma, Justinianus sei slawischer Abkunft gewesen und habe Uprauda geheissen. Ich kenne keine дltere Quelle dafьr, als Luccari, welcher Annali di Rausa, p. 3 behauptet : Istok barone Slavo haveva per moglie Biglenica, sorella di Giustiniano е madre di Giustino, Imperatori Romani, i quali-com"hт veduto in un diadario (какво е diadario у Лукарич?) in Bulgaria — in lingua Slava sono chiamati Upravda, che significa Giustiniano т Giustino. Mцglich, dass bei irgend einem slaw. Chronisten diese Nachricht zu lesen war, aber sie hatte nicht mehr Werth, als das Geschwдtz der Chronisten ьber die Abstammung Nemanja"s. Uns gilt einzig als beglaubigt, dass des Kaisers Eltern Sabbatios und Vigilantia hiessen und romanisirte Dardaner ἐν Βεδεριανῆς waren.” Rцsler, Zeitpunct der slaw. Ansiedelung an der unteren Donau (Sitzber. der Wiener Akad., phil. Classe, LXXHI), стр. 115, засяга и този въпрос, обаче в смисъл, „dass Upravda gar nicht eine slawische Form ist, die dem Justus, geschweige einem Justinus oder Justinianus entsprдche, denn diese lautet pravĭdivŭ, pravĭdĭnŭ”. Procopius, Hist. arcana, ed. Par., p. 95 (notae) : „Sic Justinianus а suis gentilibus Upravda, hoc est, recta Justitia dictus est, Venetos Graeci Κυανέοις vocarunt : Biglenizam Justiniani sororem, Vigilantiam Latini vocis similitudinem secuti dixerunt.” Ibidem, p. 137 : De Theodora нta Theophilus in Vita Justiniani : „Duxit Justinianus Theodoram egregiam puellam, licet rcclamante matre Bigleniza etc.” (Само Bigleniza) . . . „Quamquam Vigilantiae nomen latine inflexum puto ex Illyrico nomine Bigleniza, quod Justiniani imp. matris vocabulum fuit.” Ibidem, p. 138. Генеалогия : „7. Sabatius Justiniani pater, cuis nomen bis legimus, semel hic apud Procopium, iterum apud Theophanem, quem paulo ante citavimus. Istokus etiam appellatus est ab Illyriensibus. Theophilus in vita Justiniani.” Justinianus. . . „Upravda а suis gentilibus dictus est. Idem Theophilus.”]

 

22. [Nota bene : Lupicinus magister equitum. Ammianus, 18, 2. Comos Thraciaer 31, 4 сл.]

 

 image

100

 

правда = iustitia; ала на тия имена липсва историческото основание. [23] И така в провинциите на полуострова през VI в. славяните били не само известни, но и вече доста многобройни, па имали и известно влияние, при всичко че, както изглежда, техните селища били доста редки. Не трябва да ни учудва, че съвременниците не споменават за тая постепенна колонизация. Аналогичен пример на това от най-нови времена представлява преселването през XVII в. на стотини хиляди сърби от Косово поле и Стара Сърбия в Банат и Южна Русия, а през нашия век стотини хиляди българи се преселили от своето отечество в Сърбия, Влашко, Молдавия и Бесарабия; при все това европейските статистици и историци не са събирали за това никакви достоверни сведения. Па и в наше време в Турция тълпи християни меняват своето местожителство и те не са скитници-овчари, а заседнали поселенци, при все това никъде за това не пишат.

 

В течение на сто години великото преселение на народите нарушавало всички съществуващи наредби на полуострова. Според свидетелството на съвременника Евнапий Тракия, Македония и Тесалия били още през IV в. цъфтящи страни с многобройно, деятелно и богато народонаселение. Поради колонизацията на огромно количество трудолюбиви и пълни с живот „варвари”, които рязко се отделяли от изнежените римляни и трако-илири, обезлюдените страни получили нови и производителни сили. Ала това именно възраждане и подбутнало „варварите” да подкачат пак нападенията. Готите и хуните отново превърнали всичко в пустиня.

 

Вестготите, притискани от хуните, си завладели жилища в Мизия (376 г.). След една страшна битка при Одрин (378 г.) те опустошили всичко от Цариград до Алпите. Когато най-сетне в 402 г. те се отдалечили в Италия, сменили ги хуните. [24] В продължение на пет години (442—447 г.) хунските орди грабили Източната империя, разрушили 70 града и се завърнали у дома си само когато им обещали ежегоден данък. Наскоро след

 

 

23. Имената Изток и Управда се срещат за пръв нът у Лукари (Лукарич), Annali di Ragusa, Venezia, 1605. Той се основава на един стар ръкопис, който имал случай да види в България; навярно една от старославянските хронографии, които съдържали в себе си преводи от гръцки хроники. От книгата на Лукари тия имена взел Nicolo Alemanni и ги турил в забележките към своето издание на Historia arcana от Прокопий, Lugduni, 1624, препечатани в парижкото издание на византийците. Той при това доста смътно се позовал на вече никому непознатата Vita Justiniani от Теофил; срв. Gibbon. History of the decline and of the roman empire, chap. XI, бел. 6; Шафарик, II, стр. 137; Дринов, Заселение, стр. 47; W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie, стр. 658. Тоя любопитен въпрос заслужава най-подробен разбор.

 

24. [Хуни : За тюркския произход на хуните и аварите Vambйry, Das Tьrkenvolk., стр. 65—66, същият за печенегите и куманите, стр. 76, 85. В съчинението Ursprung der Magyaren има списъци на имена с обяснения. Гот. huzd aurum, срв. унг. ьst ahenum, вероятно от хунски. Kuun, Rel. Hung., I, стр. 19, бел. 2 според Berger Guil., Die altnordische Attilasage, Claudiop., 1886, стр. 24 бел. — Χοῦνοι у Ptol. inter Bastarnas et Roxalanos. По-късна глоса? Защо нищо не се споменава за това у Амиан и др.? у Marinus Tyr. уж живеели в Урал, при река Daix, y Dionysius Perieg. при Каспийско море. Срв. Kuun, стр. 76, бел. 1.]

 

 image

101

 

смъртта на Атила (453 г.) хунското царство бързо се разпаднало. Множество дребни племена, подчинени по-рано на хуните, наводнили дунавските провинции. Сарматите се утвърдили в Илирия, хуните в крайбрежна Дакия и в крайния ъгъл на Добруджа, скирите, сатагите и аланите — в Долна Мизия. Ала най-зле от всички казани народи своеволничили остготите, минавайки (474 г.) през Дардания, Мизия и Македония; под техните мечове изчезвало в Тракия цялото селско население. Правителството плащало данък на всички тия пришълци, за да ги умири; ала достатъчно било и най-малкото противоречие на техните желания, за да ги накарат да грабнат оръжие. . . Народността на тия преселенци отчасти не се знае. Според Шафарик сатагите били славяни; още и сега тяхното име носят славянските сотаки в Северно Маджарско. [25]

 

Когато и остготите отишли в Италия (488 г.), тогава между славяните отвъд Дунав започнало сериозно движение. След това те продължавали своите нападения дотогава, докато не заели целия полуостров от Истрия и устията на Дунав до скалистия Тайгетски гребен. Отначало те попаднали на Долна Мизия (493 г.), дето римският пълководец Юлиан паднал в една нощна битка с тях. По-неудържимо било следното нападение в 517 г. Жестоко опустошили те Македония, Епир и Тесалия до Термопилите. [26] Заедно със славяните край Дунав се явили неславянските българи, фински или тюркски номади, които не бива да смесваме с днешните българи. Макар и да ги смятали за непобедими, ала като били повикани в 482 г. от император Зенон против готите, те били съвсем разбити от крал Теодорих (487—526 г.) някъде към Дунав. Наскоро след това българите се отказали от съюза, разбили римската войска по стръмните брегове на р. Зурта и два пъти грабили Долна Мизия, неотбранявана вече от никого (499 и 502 г.).

 

Изходен пункт на славянските нападения през VI в. били стара Дакия, днешна Трансилвания с Влашко и Молдова. Това именно било причина, дето византийските съвременници, избягвайки да употребят обикновените имена, за да могат да блеснат с познаване на старата история, наричат славяните гети. [27] Тия дакийски славяни в VI в. се делели на две племена : по-малкото източно коляно се наричало анти, по-голямото западно — словени. Тяхна граница било горното течение на Днестър; ан-

 

 

25. Šafařik, пос. съч., I, стр. 287. [Сатаги : Zeuss, стр. 704. Tomaschek, Цster. Gymn. 1877, стр. 679 : osset, satвge, part. von satun, besiege. Остатъци от готи в Крим : срв. Tomaschek, Goten in Taurien и екскурса на гр. Kuun в Codex Comanicus, гдето посочва, че образецът от песента е тюркски] Cod. Cum., стр. 243 : означава „sensim sensim impletur, haec regio tota aqua est. Navis quumillic constitit.”]

 

26. Дринов, Заселение, стр. 92. Тунман, Енгел, Шафарик и Хопф приписвали тия нападения на угорските българи. Ала у съвременника Марцелин (писал в 584 г.) славяните се наричат гети, а българите — българи. Че под гети тук се разбират славяни, се вижда от думите на друг съвременник — Теофилакт (вж. следващата бележка). Техните нападения ставали в 493, 499 и 502 години, според изворите, върху Тракия, под която тук трябва да разбираме провинциите Moesia Inferior и Scythia (Добруджа), които влизали в състава на Diocesis Thraciae (Heerstrasse nach Const., стр. 59).

 

27. Τοῖς Γέταις τοῦτο γὰρ τοῖς βαρβάροις (sc. τοῖς σκλαβήνοις) τὸ πρεσβύτερον ονομα. Theoph. Simocatta, VII, стр. 2.

 

 image

102

 

тите пък живеели отвъд долното му течение и по левия бряг на Дунав до устията на Алута. Изобщо цяла стара Дакия, както планинската страна на днешна Трансилвания, така и низината, била осеяна със славянски селища. В Трансилвания и сега още се срещат села, носещи добре познати имена, които се повтарят във всички славянски земи : Топлица, Бистра, Букова, Добра, Глимбока (Глѫбока), Глоговица, Ковашна (Квасна), Понор, Залатна (Златна), Пояна (Поляна), Пресека, Прислоп, Рибище, Ровина, Руда, Остров, Лунка Черна (старославян. Лѫка, черна ливада) и пр. Там се срещат реките : Стрела, Черна, Бистрица, Илова, Красна; р. Кокел у саксите по румънски е Тирнава. Пограничната област Бихар носи славянско име (срв. чешкото Bкchory, сръбското Бијор). Названията на планините също така са повечето славянски : Верву (връх), Деалу (дял-планина), Стина (стена), Магура (97 пъти в Трансилвания) и т. н. По същия начин и в днешна Румъния по-голямата част от местните имена са славянски, а именно названията на реките : Лъгава, Дъмбовица, Сушица и безброй други славянски названия. Сега словените са изчезнали съвсем от тия места. Те се смесили с излезлите от полуострова романизирани трако-ромъни. Румънският народ по такъв начин расъл, като поглъщал малко по малко славяните. Още преди сто години в някои седмиградски села се чувал славянски език; [28] сега там той е излязъл съв-

 

 

28. Вж. Miklosich, Die Sprache der Bulgaren in Siebenbьrgen. Други смятат, че тия трансилвански славяни са се преселили много по-късно в турско време. [Българи в Седмиградско : Archiv des Vereins fьr siebenbьrgische Landeskunde. Neue F., VIII, Kronstadt, 1867, стр. 324 сл. Verzeichniss der дltesten nachweisbaren Pfarrer des ehemaligen Decanatus de Spring (spдter Capitulum Zekas, Zeckescher Surrogatie) bis zum Ende des 16. Jahrh. zusammengestellt durch G. F. Marienburg. P. 332—334. XV und XVI Gross und Klein Schergied, Nagy —, Kis — Cserged (Csergцd). „Interessante Erscheinung die sporadischen, ursprьnglich slav. Gemeinden unserer evang. Landeskirche. Die sogen. Reussen, Bulgaren und Serben viel дltere Mitbewohner unseres Landes, als man gewцhnlich annimmt, nicht erst von der Eroberung Serbiens und Bulgariens durch die Tьrken, sondern dass schon die Ungarn und die Sachsen. slav. Elemente vorfanden, die auf hцherer Entwicklungsstufe als Blacci und Bisseni und dadurch unter den Sachsen lдngere Zeit als unter den Magyaren und Walachen ihre Nationalitдt bewahrten. Also war es der Fall auch mit den Schergiedern, die laut Aufzeichnungen im Zeckescher Kapitular-Protokolle noch in der Mitte des 17 Jahrh. ihr „bulgarisches” Wesen und „Geprцpel” behaupteten, bis sie endlich dem im Umfange des Zeckescher Kapitels sogar in den meisten sдchsischen Ortschaflen zum numer. Ьbergewichte gelangten, walach. Volksthume in sprachlicher Beziehung sich assimilirten, wдhrend sie der sдchsichen Tracht und dem „sдchsischen Glauben” treu verblieben. Eben ihr evangelisches Kirchenthum beweist es, dass diese Slaven noch vor der Reformation im Lande gewesen sein mьssen. Denn wдren sie erst in spдteren Zeiten aus dem der morgenlдnd. Kirche zugehцrigen Serbien oder Bulgarien nach Siebenbьrgen gekommen, so wьrden sie sich hier ohne Zweifel zumal in kirch. Beziehung alsogleich an die glaubensverwandten Walachen angeschlossen haben. Dass aber Schergied (welches meines Wissens zuerst in der oben bei Tцrnau angefьhrten Urkunde vom Jahre 1313 als terra Chergond erwдhnt wird), wiewohl ьber dessen Zugehцrigkeit zum Decanatus de Spring die beiden Urkunden vom 9 Jann. 1309 und aus den Jahren 1332— 1338 keinen Aufschluss geben, noch vor der Reformation einen integrirenden Bestandtheil des Zeckescher Capitels bildete, wird unzweifelhaft ersichtlich aus der II Urkunde in „Mem. Cap. Zekas”, wo es am Schlusse des Decanat — Umlaufschreibens heisst : Currat per scholares ad loca consueta Kisz-Ludas, Pokafalva, Serget utraque” etc. Lange fьr beide Orte nur 1 Pfarrer. 1865 Gross Schergied 33 Seelen nur, Klein Schergied, p. 384. 1620

 

 image

103

 

сем от употреба. Румънският език заимствувал много елементи от славянския, също както английският от латинския. Румъните усвоили от словените терминологията по домакинството, гражданския живот и християнството.

 

И така от Дакия словените преминали на Балканския полуостров, а също и в маджарските равнини и скоро настъпило време, когато на разнообразните наречия на техния език говорили от долините на Аркадия до карпатските проломи на Буковина и от бреговете на Балатонското езеро и Баконската гора до Пропонтида. Тогава те населявали Маджарско, Трансилвания, Влашко, а на юг от Дунав — Мизия, Тракия, Македония и много други области, станали отсетне пак гръцки или албански. Северните словени изчезнали между маджарите и румъните, южните и сега още живеят под (неславянско) име българи.

 

В края на V в. във Византи



Тагове:   Акад,


Гласувай:
0
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 25900846
Постинги: 14132
Коментари: 18291
Гласове: 24776
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031