Кулата на жълтия жерав

Безцелно кипарисовата лодка плава -
насам-натам се блъска из потока,
без сън съм аз и безпокоен,
като че страдам от кървяща рана.
И то не е, защото не достига вино,
а че не мога аз спокойно да се шляя.
Умът ми, знайте, не е огледало -
да отразява всичко по еднакъв начин!

Аз имам много братя - туй е вярно:
готови да ме утешат, да дават взаем;
ала от тях не искам да завися
и затова се сблъсквам често със гнева им.

Умът ми, знаете ли, не е камък
да го търкаляш - в ляво и във дясно.
Умът ми и рогозка не е даже:
да я навиеш на руло - натясно.
Осанката ми е белязана - ще кажеш -
с достойнство, непознаващо порока.
Сърцето безпокойно предусеща,
че мразен съм от стадо злобни твари.
Аз срещам не едно злочестие и удари -
измислени да помрачават дните.
Без звук премислям моя тежък случай,
в съня се сепвам и се бия във гърдите...

Луна и Слънце - нощ и ден - се сменят:
защо ли Слънцето така е намаляло?
Скръбта раздра сърцето ми смутено -
то сякаш е захвърлена непрана дреха.