Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.05.2019 09:10 - Честит 24 Май — Ден на българската просвета, култура и писменост
Автор: zahariada Категория: Новини   
Прочетен: 423 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 24.05.2019 09:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

Честит 24 Май — Ден на българската просвета, култура и писменост

Публикувано на 24.05.2019  в България    

https://bultimes.com/chestit-24-maj-den-na-balgarskata-prosveta-kultura-i-pismenost/

На този най-български и най-хубав празник се моля за осмисляне на цивилизационния избор, между неолибералното космополитно съзнание и националната идентичност и изборът на националната държава.
Денят на Българската писменост е свещен празник в календара от много столетия.
По време на борбите за църковна независимост от началото на 18-ти век историческото дело на Кирил и Методий е не само стимул, но и казус против гръцката Вселенска патриаршия. Превръща се в символ на бъдещата независимост, както отбелязва в една от статиите си Христо Ботев.
Празникът надхвърля църковно-училищните рамки на своето отбелязване и се превръща в общонароден празник.
Във възрожденската ни книжнина първите известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май, се срещат в “Христоматия славянского язъка” от 1852 г. на Неофит Рилски.
Първите факти за честването на празника са открити и в арменска летопис от 1813 г., където се споменава за честване на светите братя на 22 май 1803 г. в Шумен. За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Кирил и Методий.
През 1857 година денят на “светите братя” е почетен в българската църква “Св. Стефан” в Цариград, заедно със служба и за Св. Иван Рилски. На следващата година, 1858 г. този ден е отпразнуван и в Пловдив с тържествена служба в църквата “Света Богородица”, а след това учителят Йоаким Груев произнася вълнуващо слово за живота и делото на Кирил и Методий. Празникът започва редовно да се отбелязва в Шумен и Лом, а от 1860 г. и в Скопие. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът бил организиран от учителя Сава Филаретов.

Тенденция на днешния разпад на национална идентичност и готовност да се откажеш от държавата си и народа си, се поддържа от глуповатия наивитет на немалка част от българската хуманитарна интелигенция празнуваща днес и най-вече от политиците-“слугите на народа”.
Същите, които пееха „Времето е наше”,така и не разбраха, че сами докарват краят на тяхното време с девиза „Аз обичам Америка” и атлантическите “ценности”. Допуснаха да ги маргинализират в глобализираното пространство, което убива всичко българското и не оставя място и за България и за тях.
Поне на този български празник, държавата да спре да пропагандира глобализираният
космополитизъм, освободеният от национална идентичност капитализъм и да постави в центъра българските национални ценности и българската култура и история.
Дори в културните ни институти работят по “програми” за нов тип промиване на мозъците, чрез „социологическа пропаганда”, свързана с начина на живот и символните характеристики.
Българинът и днес е потопен във война срещу българската идентичност в един небългарски свят, със съответни ценностни йерархии, символи, значения и пропаганда на глобализираното общество, удобно за чужди интереси.
Ще видим ли отново на 24 май деца, майки и татковци с фланелка с американски надписи и дори с американско знаме?
Антибългарските атлантическо-глобални сили пробват „Прозорецът на Овертон“ срещу българската писменост, както се легализира хомосексуализмът и еднополовите бракове, както се легализира педофилията и кръвосмешението в Европа. Ето пресен пример:
„Ако изгубим езика си, губим културата си. Така губим и идентичността си“, посочват от издателство „Жанет 45″ и отпечатват романа на Иван Вазов „Под игото“ на шльокавица по случай 24 май.
Шльокавицата, известна и с други дефиниции, като маймуница, есемесица и кирливица, е неприемлив за всеки патриот начин на изписване на българския език със съчетание от латински букви, цифри и препинателни знаци.
“Прозорецът на Овертон” променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, напълно отхвърлено – до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.
Това не е просто промиване на мозъци, а особено перфидна технология. Нейната ефективност се дължи на последователната, систематична промяна и незабележимата за обществото жертва на самия акт на въздействие.

Много учени твърдят, че Кирил създава глаголицата, а самата азбука – кирилица се корени в дълбините на древна България.
И, че всъщност ученикът на Кирил и Методий – Климент Охридски има заслуга за възстановяването, популяризирането и разпространението й.
“Братята Кирил и Методий са написали глаголицата, а ние пишем на друга азбука – съвършено различна като графични очертания. Кой е създал тази, другата, азбука и къде е създадена тя?
По време на работа с учениците си, Свети Климент забелязал, че те трудно усвоявали графиката на новите букви и въвел по-простите, по-близки до живия говорим език.
Азбуката е създадена от Климент и Борис, а не от Кирил и Методий, казва дори директорът на НИМ проф. Божидар Димитров в отворено писмо до медиите.

Огромната територия и множеството различни племена, които има България в годините на управлението на Кънас Ювиги Пресиян, български владетел от Крумовата династия, внук на Кънас Ювиги Омуртаг, управлявал Първата българска държава от 836 до 852 г. ,синът му Цар Борис Покръстител и внукът му Цар Симеон Велики, изискват една религия, един език и една писменост, за да се съхрани великата държава.

imageБългария при Кънас Ювиги Пресиян, баща на Цар Борис Покръстител и дядо на Цар Симеон Велики.

Цар Борис е искал приемането на християнството и осъзнавал външнополитическото положение, съзнавал е и фундаменталното вътрешното положение, а именно – създаване на общ кодекс за различното население на народа, състоящо се от десетки етнически племена, но е съзнавал, че тази голяма амалгама от народности е могло да бъде сплотена от един закон.Цар Борис I получава възможност да създаде писменост, която да е валидна за всички, не всеки да пише на своите руни, друг – на своите резки и черти като славяните, трети – на гръцки език, а четвърти – на латински език.
Факт е, че през 855 г., със знанието на Борис I, Кирил и Методий провеждат мисия в източна Македония, по река Брегалница. Там те покръстват близо 54 хиляди славяни. Има предположения, че дори цар Борис е покръстен през тази година, защото във византийски извор, наречен „Брегалнишка легенда”, се казва, че Борис I е бил покръстен в град Равен, близо до Щип. Смятаха това за легенда, но се оказа, че не е. Македонските археолози, покрай всичките си дивотии, направиха и нещо хубаво. Преди няколко години откриха град Равен. Самият му откривател – Иван Никулчич от Скопския университет, пише: „Това е една малка Плиска”. Стигаме до фаталната 886 г. Кирил отдавна е мъртъв, Методий също умира през тази година. Учениците им са арестувани, изпратени в затвор, продадени в робство – над 200 души. Само съдбата на няколко от тях е по-необикновена – на Климент, Горазд, Наум, Ангеларий и Сава. Те са изведени от затвора, конвоирани са до българската граница при Белград и оттам са прехвърлени от другата страна на Дунав. Очевидно се е състояло следното: цар Борис I просто е „вдигнал телефона“ и е казал на немския крал , че българите няколко пъти са ги пердашили и пак ще ги напердашат, ако не пуснат поданиците му. При което немският крал правилно преценил, че за петима монаси не си струва да си разваля отношението с българската държава и ги пуснал, пише Божидар Димитров. Пристигнали в България. Цар Борис I замислил, дори за днешните мащаби, гигантска операция за въвеждането на християнството на роден език във всички църкви в България.

imageБългария при Цар Борис Покръстител и синът му Цар Симеон Велики.

Тя е била възложена на петимата ученици, които са били разпратени в различни точки на царството. Климент – в Охрид, Горазд и Ангеларий – в Берат, Албания. В Плиска е останал Наум, който е създал десетки манастира – единствените места, където е можело да бъдат правени всички тези неща в онази епоха. Работата продължила от 886-а до 893-а година. Само за седем години, Климент е подготвил 3500 ученици; ако по толкова са подготвили и Наум, и Горазд, и Ангеларий, това означава, че необходимите десетина хиляди свещеници вече сме ги имали – обучени да четат и да пишат на български език – и че са създали вероятно за тези седем години необходимите за начало двеста хиляди книги.

Все още има “историци, археолози и политици” да се опитват да внушат, че нашите деди не са оставили никакви писмени паметници и сме били “безкнижовни” до Кирил и Методи, без да се съобразяват с последните артефакти, че България е люлка на Европейската цивилизация и родно място на най-старата позната писмена система в света.
Преди 130 г. Джордж Смит, уредник в Британския музей в Лондон разчита плочките от Ниневия и ставата независимо доказателство за катастрофалните събития в Черно море с нахлуването на солена вода.
Да не забравяме, че вчера международната общност призна, че “Първият човек е от България местността Азмака край Чирпан”,а не от Африка и е напълно логично първата цивилизация, писменост и култура да произлизат от нашите земи.

Основните потоци на миграция на предците ни са на юг и изток към Азия, Месопотамия и Египет, други са към Европа, по р. Дунав, сочат разкопките на редица селища, които се намират в района на днешна Сърбия.
Главният поток на миграция се е насочил към Азия, Индия и Китай и се създават нови цивилизации, нови империи и държави, с познанията и уменията по астрономия, култура, технически и военни достижения и се разпространява първичната писменост, напълно подобна на кръглия печат от Караново, плочките от Градешница, надписите от Ситово, Езерово, петте надписа от Дуванлий ,надписите от Кьолмен, Александрово, Браничево и четиридесетте надписа от Самотраки. В различни документи от индийски, китайски, арменски, византийски и друг произход, както и от направените множество изследвания, е установено, че древните българи са минали и населявали района на планината Имеон дн. Памир и Хиндокуш, Таримската котловина и планинската верига Тян Шан. Там, след екологичната катастрофа в Черно море са развили едни от най-древните земеделски цивилизации на Изтока.
Луций Ариан разказва, че преди идването на Дионис в Индия, местното население било номади непознаващи градове. Обличали се с кожи, ядели кора от дървета и сурово месо. Тракийският бог им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да коват оръжие, дал им също закони и религия, като разбира се поставил себе си начело на новия пантеон. Според Ариан, Дионис е основателят на древната индийска цивилизация. За похода свидетелстват Филострат, Еврипид, Хигинис, Цицерон, Сенека, Аполодор, Овидий, Нонус, Плиний, Страбон.
В историята на Индия има арийско нашествие преди близо 4000 години, което преобразило езика, религията и културата на страната.
В историята на Индия има и Дионис и тракийски поход и връзка между двете събития е очевидна.
Вече две независими изследвания на немски и датски институти и учени доказаха, че първите цивилизовани хора-арийците са родени по нашите български земи на брега на Черно море, а не са родени в Иран или Анатолия. Научните открития са на университета в Копенхаген, Дания и от Йоахим Бургер (Joachim Burger) от авторитетния университет в Майнц,
Германия.
Трайно присъствие на палеобалкански народи в Индия доказва наличието на топоними и хидроними имащи паралели с тези от земите на трако-пеласгите. В самите пурани, древни индийски предания, намираме потвърждение за това. Там са споменати богоподобните бригус – бойци колесничари, а ние знаем кои са първия народ с бойни колесници.
В “Махабхарата” и “Пураните “има цели пасажи с добри думи за българите. За индуските князе е било особена чест из вените им да тече българска кръв. В Северна Индия са изградени ред държави с етнически българи като Балхара, Бактрия.
В “Рамаяна” се говори за цар Кардама от династията Кардамити – съвременен превод, чисти хора.
Луций Ариан пише, че Дионис дава религия на индийците, като поставя себе си начело на пантеона. В арийската религия Брама е създателят на света. Брама отговаря на Бромий – едно от имената на тракийския бог.
Потвърждение на факта, че българите са населявали тези места, има и в редица древни документи: индийския епос “Махабхарта” (VII – X век пр.н.е.); “Анонимен латински хронограф” (354г); арменската география “Ашхарацуйц” (VII век); трудовете византийския историк Михаил Сирийски и др.
В индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне е отнесено към VIII-VII в.пр. Хр., българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава – БАЛХАРА. Столица на БАЛХАРА е бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Също като Рим, който се слави като Вечния град. Според Махабхарата БАЛХИТЕ са били прочути с ценните си “небесни” коне.
По-късно част от дедите ни започват завръщане от Азия и Индия и от Балхара към Европа. Знаменити артефакти са открити несъмнено в Пантикапей – столицата на царство Беспор.Първите династии са на Археанактидите, последвани от 438 пр.н.е. от династията на Спартокидите.На тяхно място идва рода Дуло на Атила и след това Ирник и Стара Велика България.
В следствие заевоеванията на военачалниците от рода Дуло се стига до разпад Римска империя и нейното разделяне на две части през 395 год. В 432 год, властта преминава в децата брата на Ругил Мундзака- Атила и Блед, които присъединили към своите войски тези на много народи:хуни, други българи, славянски, германски, келтски племена, маджари и траките.
Атила скоро спира на Тиса, основава столицата си, Сюн Баил от 434 от 453 година.
Атила произхожда от рода Дуло, чиито потомци в V-VII в.са българските Кънас Ювиги и Царе. От този род произхождат Кубрат, Бат-Боян, Шамбат, Аспарух.
Те станали пазители на мощните държави включително и Велика черна България, Волжка България, Дунавска България, Киевска Рус и други държавни формирования. В пет направления водели лидерите на българския народ- към Волга, Кама, река Дунав, в Италия, до английското островче, в Северна Африка в Алано-Вандалската държава, в Панония и Македония.
Легендите, сказанията и героични песни за Атила са знаели българските певци и разказвачи. Съхранил тези песни за Атила в единайсети век -бек Елаур Риштавл от рода на черниговските ковуи, който е живял в Киев, във Велика България.

Тракийският език е бил писмен далеч преди идването на африканските нашественици гърците на Балканите.
Гърците наричат Тракийския език “Старото писмо, пеласгийските букви, пеласгикос грамата, кадмови букви, фригийско и др”. Лемноската стела, е със същото това писмо. Оказа се, че е първоизточник и от него тръгва и етруската и египетската писменост.
Дори в Уикипедия пише следното: “Гръцката азбука произлиза от финикийската азбука и няма общо с Линеар Б и Кипърското писмо – по-ранни писмени системи, използвани на териториите на Гърция.
Линеар А и Б са преди появата на ахейци и данайци, има пеласгийски надпиоси изписани чрез бустрофедон и един такъв е надпис от 6-ти век пр. Хр. до Созопол.”

Днес знаем, че България е люлка на Европейската цивилизация и родно място на най-старата позната писмена система в света, защото днес знаем за кръглия печат от Караново, плочките от Градешница, надписите от Ситово, Езерово, петте надписа от Дуванлий , знаем и за надписите от Кьолмен, Александрово, Браничево и четиридесетте надписа от Самотраки. Някои знаем, а някои българи не искат да знаят!
Уникален природен феномен пази село Ситово-надпис на датиран с възраст между 6500 и 8000 години и запазен до наши дни. Той се намира на гладка скала и е с размери 240 на 30 сантиметра. Цялата скала се крепи на 5 камъка – единият е с образ на Богинята майка от Неолита, а друг камък прилича на пясъчен часовник. Ситовския надпис е надпис от рунообразни знаци. Намира се на 50 метра над пътя за Ситово, Пловдивска област, след разклона за с. Лилково.
Надписът е открит през 1928 г. от родопски българи дървари. Надписа от с. Ситово е идентичен с надписа върху пръстена от с. Езерово.
“Надписът върху кръглия печат от Караново, който датира според българските археолози В. Минков и Г. Георгиев от края на IV-то или началото на III-то хил. пр. н. е. и представлява уникален паметник на човешката култура от оная отдалечена епоха и първа фаза на писмеността изобщо. Знаците върху печата от Караново се явяват най-старата писменост.
Тази писменост е по-стара от първата критска писменост, която датира от средата и втората половина на III-то хил. пр. н.е.. Така кръглият печат с надпис от Караново е една истинска научна находка.” Сп. Археология 1969г.
Плочките от Градешница датират от 6000 години. Върху плочки и пинтадери се срещат ранни пиктографски знаци,които се смятат за начало на най-старата писменост.
Култура Градешница е идентифицирана през 1974г. от археолога Богдан Николов.

Приемането на натрапваното на християнство на траките създало проблем на властта и църквата в Източната Римска империя, която си поставила за цел на мястото на старите светилища да издигне християнски храмове.
Тракийските плочи вграждани в раннохристиянските църкви по нашите земи са много по-стари от параклисите и църквите, в които се намират в момента.

imageПлочата от с. Драгойново, открита в тракийската Петелова могила.

Редица особености на буквите и изписването, както и фактът, че старините се съхраняват в храмове, издигнати на местата на тракийски светилища дават основание на всеки непредубеден и подвластен на здравата логика изследовател да заключи, че това са древни надписи, полагани в олтарите като светини.

imageПлоча от с.Гела.

Очевидно е, че поне три от родопските плочи (Солища, Гела и една от широколъшките) са изписани преди IX-и век, когато Кирил и Методий “създават” българската азбука. Те са единствените засега известни ни и неоспорвани паметници, изписани на Кирилица от онази далечна епоха – безценно свидетелство за хилядолетната писмена традиция на българите тук, в нашата Прародина на Балканите.

imageПлоча от Широка лъка.

Българският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език е наричан ѧзыкъ блъгарьскъ /іензыкъ блъгарьскъ/. Извън България този език е известен с различни наименования като старочерковнославянски, старославянски и др.
Първоначално използваните от източните славяни книги са писани в България на български език, което оказва силно влияние върху староруския език. Като писмена норма в религиозната литература се налага руската редакция на старобългарския.
Понеже при приемане на християнството в Стара Рус през 10 век за богослужение се използват книги, написани на български, този език оказва значително влияние върху староруския език, особено чрез руската редакция на старобългарския.
Руският църковнославянски почти изцяло наследява морфологичните черти на българския език.
Езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език.
Старобългарският, с малки изменения във вековете, и до днес е каноничният език на православните славянски черкви (и в Румъния до към 1865 г.), наричан още черковнославянски или църковнославянски.
Около 1820 г. в имперска Русия се налага термина „старославянски език“, който по разбираеми велико-националистични причини замества истинското име ѧзыкъ блъгарьскъ и до днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература.
Но още в средата на 19 век Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер преоткриват, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат отново термина „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България.

Най-широко разпространен и нормативно установен е руският църковнославянски, началото, на чието съществуване може да се търси в Киевска Рус през 11 век, когато възниква и руската редакция на старобългарския език. Първоначално руският църковнославянски е стил в руската редакция на българския, но постепенно се обособява до известна степен, като отделен книжовен език, поради неподатливостта си към промени.
В периода на късното средновековие руският църковнославянски език, тогава наричан все още славянски език, се налага като книжовен език в Русия и остава като такъв до края на 18 век, когато е изместен окончателно от съвременния руски език. Успоредно с него се използват староруски език и руската редакция на българския, които претърпяват големи промени, за разлика от църковнославянския, и се развиват естествено до съвременния руски език.
Кирилицата е в основата на официалната писменост на Монголия и в някои републики от бившия Съветски съюз, а до края на 70-те години на ХІХ век се е ползвала и в Румъния.
На базата на литература, внесена в Русия предимно от България след завладяването на България от османците, от ХV век писмеността се развива в Русия като писменост на литургичния църковнославянския език с употреба и в административния, държавен език.
След буквите Ѩ, Ѭ ,отпаднали на руска почва още през ХІІ в., отпада буквата Ѫ ,която в руски звучи и се записва като „у“. Изчезват йотираните Ѥ и iA, а буквата Ѧ обозначава звукосъчетанието „я“.

През 16.-17. век има оживена издателска дейност на кирилска литература във Венеция от страна на францискански книжовници. В средата на 16. век в Урах, Германия работи хърватска протестантска печатница, която печата на кирилица и глаголица.
През 1708 г. руският цар Петър I провежда реформа на писмената система, целяща улесняване на книгопечатането. Много от буквите са заменени механично с подобни на тях от латиницата. Премахнати са писането на ударения и тилди, както и различните изписвания на букви в началото и средата на думите.

По време на Възраждането, през 18 – 19 в., като противостоене на засилената елинизация на българите, провеждана от гръцкото духовенство, влиянието на вече руския църковнославянски език в България се засилва и заедно с гореописаните особености започва да се използва по-широко.
Кирилицата е в редовна употреба в Хърватско и Босна през този период, заедно с глаголицата. Основните средища за развитието на кирилицата са Дубровник (15.-16. век) и централна Далмация.
Азбуката, традиционно използвана в България до първата четвърт на ХІХ в., е старата форма на кирилицата, като в нея спорадично се използват и буквите Ћ и Џ, изобретени в Западна България и Сърбия през ХІV-ХV в. Гражданската азбука е усвоена първо в Сърбия, а след това и в България (около 1830-те). Преминаването от старата кирилица към руската гражданска азбука е улеснено от материалното превъзходство на руската литература и от разпространените тогава панславянски идеи. Българската гражданска азбука взема обратно от старата кирилица и буквата Ѫ, която липсва в руската, за сметка на това Ы и Э липсват в сравнение с руската версия.
В началото на ХХ в. е създаден стандартен украински и беларуски правопис, базиран на тогавашната руска азбука. През 1945 г. е създаден изкуствено и стандартен македонски език с писмена система, базирана на сръбската система, с цел да се разграничи и отдели от българския.

Проф. Геза Фехер,Унгария:“Българите бяха онзи народ, който допринесе най-много за оформянето на цивилизацията на цяла Източна Европа й въвеждането и в културния свят.”
Шигьоши Мацуяма – Япония:“Българската средновековна култура е сред седемте цивилизации в историята на човечеството, играли отговорна роля заради мисията си на свързващо звено между Изтока и Запада.”

Отрежете на едно дърво корените и то ще изсъхне, вземете на една нация историята и тя ще изчезне безследно.
Само в разкопките около град Биляр, втората столица на Волжко-Камска България има 623 рунически знака.
Руните намерени във Волжска България до голяма степен съвпадат с тези от Северен Кавказ, Дунавска България и с Балхара. Те съвпадат с древните знаци на Линеар А и Линеар Б от Магурата, Градешница и неолитните гробници край Варна и Дуранкулак.
Най-разпространеният знак-тамга в биляр, писмеността на Котраговите Българи, е този разчетен като буква Б и това не е никак чудно. Според Волжко-българският историк Халиков, знакът е герб на първите български владетели, а в Башкирия бяха открити печати със същия знак. Според руския археолог Белавин, разновидности на същия знак се срещат и на съкровището от Наги-Сент Миклош, а гербът на Аршакидите е абсолютно идентичен.

imageКарта на Св. Йероним от 4 век: “Mesia hec et Bulgaria”.

 В т. І на сборника „Латински извори за българската история”:,  „Inter vero Tratiam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex super scripta maiore Scythia egressi sunt.”
Превод: „А между Тракия и Македония и Долна Мизия живеят отскоро българи, които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития.”

imageНа карта на света от края на 6 век е отбелязано името “Bulgare” и текст: “В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят”. (‘Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant’. Ravennati Cosmographus).

Автор: Йордан Халачев 
Източник: ПРЕГЛЕД




Гласувай:
2



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39738077
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031