Напусна ни още една ярка звезда на "Сатирата"

 АВТОР: ЕМИ МАРИЯНСКА / 7 ЯНУАРИ 2018 / 09:34     3861 ПРОЧИТА     0 КОМЕНТАРА

https://impressio.dir.bg/portret/veli-chaushev-aktyorat-prezhivyava-smartta-desetki-pati
Богоявление ни напусна един от доайените на Сатиричния театър - актьорът Вели Чаушев. Той играеше там от далечната 1961-ва и почти до последния си дъх. Много успешни бяха последните му моноспектакли по стихове на Валери Петров - "Разтворен прозорец" и "Сърцето е заложна къща". Актьорът остави множество роли не само на театрална сцена, но и в много филми, телевизионни постановки и радиозаписи.

Снимка: BulFoto

Вели Чаушев е автор и на няколко книги: "Сламчо", "Трънчо", "Белият чудак", Хей" и "Амбалаж", които му отвориха достойно място сред членовете на писателския съюз. Многостранно развит интелектуалец и "родопчанин до мозъка на костите" - така го характеризират колегите му от театъра. На театрална сцена Вели Чаушев направи забележителни роли, с ярко актьорско присъствие, като Младия в пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват", Петров в "Островът" на Борис Априлов, Фенерджията в "Мистерия Буф" на Маяковски, Ковчегофобът в "Седмо, кради по-малко" на Дарио Фо и мн. др.

Снимка: Сатиричен театър

Вели Чаушев е роден на 11 септември 1934 г. в Златоград. Учи за педагог и учителства, когато съдбовна среща с Апостол Карамитев променя професионалната и житейската му посока. Завършва някогашния ВИТИЗ и постъпва по разпределение в Хасковския театър. Яркият му талант е забелязан скоро и му отваря вратите към столицата. Извикан е да работи на сцената на любимия на поколения зрители Сатиричен театър.

С Енчо Багаров и Георги Парцалев в "Михал Мишкоед" (Снимка: Сатиричен театър)

Този много известен, но много скромен в живота си човек, не се изтъкваше и не смяташе себе си за звезда. В едно интервю за "Словеса" отпреди доста години разказва за пръв път повече за себе си: как придобива интереса си към литературата - главно към автори като Атанас Далчев и Богомил Райнов, как като млад актьор е запленен от поемата на Валери Петров "В меката есен", и оттам нататък - изцяло от творчеството на Валери Петров и от цялостната личност на поета.

Вели Чаушев (вляво) и Ицхак Финци в "Когато розите танцуват" (1961) на режисьора Гриша Островски (Снимка: Сатиричен театър)

На 70-годишнината си актьорът говори не толкова за себе си, колкото за Валери Петров: "Искам да отбележа, каза Вели Чаушев, че аз не съжалявам, че посветих по-голямата си част от рецитирането на стиховете на Валери Петров, защото той никъде не излъга хората. А това на мен ми допада като актьорско кредо и аз заставам пред тези стихове, изповядвайки себе си!.." На такъв искрен поклон пред чуждия талант са способни малцина. Актьорите по правило са суетни хора и рядко отдават приоритетно място на авторите на творбите, в които играят. При Вели Чаушев беше тъкмо обратното. "Като душевност, аз намерих във Валери Петров своя изповедален поет. Така, както вярващият намира в евангелието своя текст пред всевишния!", признаваше актьорът.

В "Когато розите танцуват" (1961) на режисьора Гриша Островски на сцената на Сатирата (Снимка: Сатиричен театър)

Всъщност, шансът му да дойде от провинциална на софийска сцена, е пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват". В столицата, обаче, не го чакат само "рози": "Седем години чаках за софийско жителство, разказваше актьорът. Но пък си струваше - много ухажван и обичан актьор бях, съдбата беше благосклонна към мен!"

"Играл съм и крале, и хора пред разстрел..." (Снимка: Сатиричен театър)

Вели Чаушев ни остави интересни разсъждения за "втората реалност" в живота на актьора:

"Пред огледалото в гримьорната един актьор се преправя и на крал, и на обречен на разстрел. Играл съм безкрайно честен човек и безкрайно мръсен тип. Тези хиляди преправяния, или "преструвания", както ги наричат някои хора, са актьорският ни занаят. Но това огледало в гримьорната, то знае всичко - и сълзите, и смехът пред него са били истински!.."

С Лео Конфорти и Татяна Лолова (Снимка: Сатиричен театър)

Вели Чаушев бе достъпен като човек. Беше склонен да говори с всеки непознат от улицата и сам казваше за себе си: "Такъв съм роден - притежавам езика на непознатия. Мен винаги ме е зареждало това общуване - да се пошегувам с дете, с пътник в трамвая, със старец на улицата. Само пред жени трудно се изповядвам!..", шегуваше се актьорът приживе.

Беше ли щастлив и удовлетворен този любим български актьор?

В последните години той направи няколко доста многозначителни изказвания, в които се усещаше тъга: "Човешкият дух е велик, но живеем в дни, в които го усещам унизен, дори разстрелян!.."

Снимка: Сатиричен театър

Мислеше ли за смъртта? - В едно интервю казва в прав текст:

"Искам да си отида от света с някои мои малки тайни... Не искам да занимавам с тях обществото. Всеки човешки миг е пълен с Хамлетовски въпроси... А е трудно всеки миг да се чувстваш много умен. Понякога е полезно да "изглупееш" и да се почувстваш свободен от ограниченията на ума. Срещнах ценни хора в живота си: Валери Петров, Радой Ралин, Мирон Иванов, Георги Мишев, Станислав Стратиев - поети и сатирици, които правеха "смешки", а познаваха до болка тъгата в човешката душа. И аз така!.. Сигурно съм се метнал на майка ми - тя беше лиричен и сантиментален човек. Баща ми беше друг - такъв дето предпочита да е ясно, че "1 и 1 е 2". Като почнах да остарявам, взех да усещам в себе си, че и аз заприличвам на него - обичам да си варя кафето, да тътрузя чехлите и да си угаждам!..Но отвътре не престава да ме гложди. Иисус уж е изкупил цялата ни човешка мъка, а пък бая е оставил и за нас, хората!.."

Ноември 1984 г. Петър Пейков, Димитър Манчев, Хиндо Касимов, Васил Попов и Вели Чаушев (Снимка: Сатиричен театър)

Така говореше в изключително редките си интервюта през годините актьорът Вели Чаушев. И сега, от Оня свят, сигурно ще се сърди, че му цитираме думите ей-така - "на вятъра", както казваше приживе, когато някой искаше да го поразпита за живота му. Едно е сигурно - че ако има "виждане" и "среща" Там Горе, те сигурно вече са заедно и си хортуват - актьорите, поетите и сатириците, които ни напуснаха през годините, и българската сцена осиротя без тях. Сигурно Там Горе имат много за разказване - за тъгата, която беше повече от хумора в живота им, за сцената и огледалото в гримьорната; за тайните копнежи, с които си отидоха от този свят.

Снимка: BulFoto

Еми МАРИЯНСКА