Мили майко и татко; скъпи наши бабо и дядо! Роднини и сродници, тълпи от безродници!
29.09.2016 – Ето, че днес, съвсем ненадейно в гъстото ми като паяжина работно време се появи една малка цепнатина, която сега ще използвам най-рационално за началото на моята следваща изповед. Свърших си служебната работа и понеже в момента шефът няма възможността да се видим за уговаряне на следващите ни ходове по проекта, аз пък от своя страна ще запълня тази временна празнина с встъпителните си редове на вероятно последното за тази година мое писание. Като гледам с каква страшна скорост и “интензивност” пиша напоследък своите мемоари, никак не е изключено продължението и вероятно краят на това ми писмо да бъдат списвани дори и от пределите на България, когато вече ще сме пристигнали точно след два месеца, считано от днешният нищо и никакъв четвъртъчен ден. Сутринта Ванеса замина в училището за целодневните си репетиции на оперетата, която ще поставят в началото на учебния срок, а Даниела е на работа и ще си дойде след малко. Неничко от вчера вече си е у дома и постоянно щъкат с Меган нагоре-надолу като улави в издирването на подходяща къща, с оглед да я и закупят, колкото се може по-скоро. С него почнахме да правим и първите си съвместни уговорки около предстоящото им сватбено тържество, което се очаква да се случи по някое време догодина. Ние с тях и този път ще се разминем с виждането си, защото те през почивните дни имали разни ангажименти покрай рождения ден на някакъв техен приятел, докато в същото време пък аз и Даниела за уикенда отиваме на една вила – нещо като селски туризъм, ама в малко по-градски и цивилизовани условия. Заедно с приятелския кръг от постоянното присъствие по сбирки и моабети сме си запазили няколко колиби в едно Бризбънско село, където ще изкараме почивните дни чак до понеделник включително, след като последният също се явява неприсъствен под формата на официален празник (а аз вече даже и не знам какво точно празнуваме, след като моите празници и делници се сляха в едно безкрайно дълго и щастливо еднообразие; “Като сме безделници, да не би пък да сме и без празници?”, както обичаше да казва нашият непрежалим приятел, Сашо – Бог да го прости). Селото, където отиваме утре, с огромна доза мъка и носталгия ми напомня за едновремешните ни съвместни и строго секретни акции по контрабандно варене на ракия – именно с въпросният Сашо, когото загубихме преди години съвсем внезапно и далеч не навреме. Там живееше един велик българин (той също се казваше бай Сашо, за когото обаче много отдавна нищо не знам…), който в плевнята си под сайванта имаше истински меден казан – тонове каша от сливи и грозде са минали през тънката му тръбичка. Аз специално съм участвал в няколко подобни манипулации и дестилационни процеси, извършвали се някога из тоя вилает в потайните и предимно по тъмните часове на денонощието. Дали е жив още въпросният байно на мен не ми е известно, но пък спомени от тези славни времена имам из главата си бол. Наред с всички останали земеделски култури, този район е много популярен и с ананасовите си насаждения - един път бай ти Сашо беше пуснал и такава реколта; ракия от ананаси, демек. А това пък какъв еликсир е - думи нямам, за да го опиша! Тази плодова разновидност единствено пред сливовицата може да отстъпи, но не повече от една крачка назад. Мисълта ми беше, че ние заминаваме нататък, докато малкото ще бъде заето с други обществени мероприятия и няма да идва с нас. Утре през деня ще ходят с няколко други момета до столичния град, за да търсят разни гиздосии из дюкяните за абитуриентския си бал, а в събота и неделя Ванеса ще бъде плътно заета с репетиции на музикалната им продукция. В това представление участват и двете с Мария, така че за една-две вечери нашата ще им бъде гостенка с преспиване у тях, докато нас ни няма. Много често в последно време почнахме да се разминаваме с нея, та да видим на къде ще избие всичкото това хайманосване. Обаче като я натиря догодина да върви в Мелбърн да учи наука, тогава най-после ще разбере на кой господ по-напред трябва да се кланя.
Опитвам се да си припомня фактите и информацията, с които завърших предишното си послание към вас – искам да направя плавно преливане от едното писмо в другото, но явно няма да се сетя за нищо; не изключвам вероятността и да затъпявам с времето и годините. Уговорката ни, мисля беше уж да започна новото, докато бяхме за няколко дни на почивка. Добре де, ама там пък се увъртях с всякакви други странични дейности и търговски похождения, като за писане на писма хептен не ми остана време – т.е., аз пак писах, само че по малко по-различни теми и развивах други въпроси.
Всъщност за морето тръгнахме в четвъртък (ние и тук си го имаме, хем водата му е досущ същата, само че не ходим често по нашенските плажове и прилежащата им брегова ивица; все ни тегли нагоре, в северна посока, където се намира вторият по големина курортен център на щата (а вероятно и в цялата държава) – Sunshine Coast, за който вече нееднократно е ставало дума и преди в настоящите ми писмени материали. На всичкото отгоре аз миналата седмица трябваше да се явя и на едно интервю за работа – подадох си документите в една фабрика, съвсем несериозно и почти на шега, а хората взеха, че ме извикаха и на интервю (на каквото не бях ходил вече две поредни години, ако не и повече – нали съм малко “негоден”, та никой не ме търсеше до сега…). Искаха ме да се явя още във вторник, но аз ги помолих да го отложим за четвъртък – точно преди една седмица, много рано сутринта предвид отпътуването ни. И действително, че се срещнахме със собственика на компанията още в 07:00, когато им беше началото на работната смяна. Поприказвахме си надълго и нашироко, от който разговор аз останах с впечатлението на възникнала голяма взаимна симпатия (е, нищо чудно и погрешно да е било – барем вече знам какви лицемери са тукашните). Ако не бях зает с настоящата си работа, със сигурност щях да започна в този малък цех за преработка на стари товарни и лекотоварни автомобили и превръщането им в каравани и мобилни жилища за почивка, пътуване, къмпинг и т.н.; много интересна щеше да ми е дейността, но пък изобщо нямаше как да понеса и двете дини под едната си мишница. Разделихме се с потенциалния ми работодател, с оглед да му се обадя веднага, щом се освободя от настоящия си ангажимент с рафинерията.
Прибрах се веднага в къщи и в рамките на следващия половин час вече бяхме поели пътя за Sunshine Coast – отбихме се само да вземем Мария от тях. На няколко места спирахме с цел търговски проучвания на бутикова стока, понакупихме още някой и друг подарък (наред с парцалите за лично ползване…) и в ранния следобед пристигнахме в хотела. Настанихме се в апартамента, нахвърляхме дисагите, заредихме хладилника и пак излязохме – този път пеша обаче; момите в една посока, ние с бабата в друга. След около час и половина/два безцелно обикаляне из улиците се завърнахме в хотела, за да започне подготовката на вечерното тържество, начало на което беше дадено почти с прибирането ни. Времето се улучи топло и приятно, въпреки че предните дни поваля и малко дъждец – специално при нас, у наше село.
На другия ден, докато всички станат от сън и закусят, часовникът удари почти обяд - но така или иначе, едва към 11:00 най-после се измъкнахме от комплекса. Децата искаха да видят едни рокли в някакъв магазин за булчински одежди, който също търгува с официални облекла и тоалети за балове и други строго официални поводи. Отново се разделихме на групи по интереси и ние с Даниела се отправихме към нашите търговски вериги, предназначени само за уникални стоки в единични екземпляри (в тези магазини всеки артикул се намира в състояние на една единствена мярка и разцветка - повторение няма, което създава илюзията за огромно изобилие и по своему пък прави изборът доволно труден). На нас по принцип не ни е необходимо повече нищо, но все пак продължаваме упорито да хвърляме по някой влажен поглед през витрините за обща култура. От един такъв щанд купих радиочасовника на майка; в друг пък намерих телефон – търговските ни набези дадоха добри резултати, въпреки че лично за мен нямаше нищо (освен един пуловер, който Даниела ми купи за България). Аз самият обаче бях много доволен от покупките си, защото напълно изпълних вашите скромни поръчки и сега дори шеметно се впускам в изпълнението на най-новите - за които все още няма направена и съответната официална заявка даже, но пък от тук нататък аз поемам инициатива за тяхната доставка; вече в собствените си ръце, така да се каже. Защото за всичко до сега, Даниелчето ми беше много верен консултант и мъдър ръководител – за останалото обаче я освобождавам от заеманата длъжност и със задълженията ѝ се нагърбвам лично…
Вечерта се прибрахме каталясали в хотела и до настъпването на вечерта се занимавахме със свободни дейности от най-общ характер. По-нататък, вече в съботния ден ние отново уплътнихме времето си в разходки по плажа и други мероприятия, докато децата кръстосваха като малоумни улици и магазини - га че при нас не бяха виждали такива и сме ги държали през цялото време вързани на синджир. Докато малките кокони обикаляха модните бутици, ние с Даниелчето пък се впуснахме по корекомите за стоки с намалени цени. Останах безкрайно щастлив, след като предния ден успях да намеря часовниковото радио на майка, на което да си слуша сутрешните новинарски блокове, докато все още се излежава в леглото. От една друга подобна търговска “палата” намерих и заветният ѝ телефон. Апаратът не е нещо кой знае какво творение на телекомуникационната техника, но пък ще ви върши добра работа с по-големичките си бутони. Веднага щом се прибрахме обратно в хотела, аз започнах да се занимавам с часовника – зор видях, дорде му налучкам функциите на управлението, но на края всичко заработи безупречно. Краткото ни екскурзионно летуване завърши с една бърза и съдържателна вечеринка, когато доядохме и допихме всички хранителни и питейни остатъци от рафтовете на хладилника и долапите.
В неделя тръгнахме по обходния път към дома, който почти винаги минава през разни планински селца и криви паланки. Спирахме на няколко места, обядвахме и следобеда вече се отправихме по финалната отсечка за вкъщи. У нас последваха обичайните за едно прибиране от някъде мероприятия по пране на мръсни дрехи, разпределяне на багаж, подаръци и т.н. Къщата утихна едва с лягането и мирясването на всички нейни обитатели.
Новата седмица започна с бясната си надпревара още от понеделник – Ванеса продължава да е във ваканция, но дори и тогава, през деня децата имаха някакви последни репетиции преди официалната премиера на постановката. Още сутринта я оставих в училището, а аз от там отидох на срещата си с моя човек, с когото планирахме нашите следващи ходове по развитието на проекта. След нея закарах колата на сервиз, защото докато се прибирахме предишния ден, почна да издава някакви много странни звуци и да се държи доста обезпокоително на пътя. Причината се оказа в някакъв маркуч, който не си е бил съвсем на мястото според предписанието и от тям тягата на турбокомпресора се губеше из въздуха, вместо да се концентрира в ускорението и мощността на двигателя. Монтьорът излезе много арабия, та ме прие веднага. Докато аз се разходих из улиците в околовръст за около час и нещо, той вече беше оправил повредата срещу един бърз и еднократен масраф от $88 (1 час труд = $80 + 10% ДДС, както любезно и гальовно му викат финансистите)…
През седмицата се занимавах изцяло със своята служебна дейност, за да стигнем и до днешния ден, когато приключих със заниманията си преждевременно (поради изчерпване на материала). Това пък ми даде възможността да нахвърлям този кратък разказ, с който успях да свържа събития и факти, случили се между предишното и настоящото ми писмо. Утре, понеже е петък, а следващият понеделник отново е почивен ден, ние отиваме на излет до едно село на 90 км от Бризбън, намиращо се в чудна планинска местност, подобна на нашенската Родопа планина. Е, ако с това последното съобщение аз малко съм се повторил – ами прощавайте пък, ако има нещо…
01.10.2016 – Събота е, а ние сме се разхвърляли по стаите из къщите, които сме окупирали за почивните дни. Тъй като все още е 16:00, всички пият кафета и замезват с курабии, в настървеното си и трепетно очакване изсвирването на тръбата за общия вечерен сбор. Аз съм се усамотил в една таванска стаичка под формата на мансарда, от където предавам репортажа си на живо – по възможно най-живия начин, ако мога така да се изразя. Част от нас пристигнахме още снощи, докато остатъкът от групата се присъедини към основното ни ядро едва в днешния съботен ден. Янкови дойдоха сутринта, а Иван и Люси – в ранния следобед, че той работи нощни смени и не можаха да тръгнат по-рано. Сега обаче, аз за съвсем кратко ще се върна на вчерашния ден, за да стане по-плавното преливане по предаване на информационния ми поток.
Сутринта закарах Ванеса у Мария, защото предвид нейните училищни и обществени ангажименти, тя нямаше да идва с нас на тази екскурзия. Вместо това този път родителите на Мария са им подготвили известно разнообразие за времето, когато няма да са заети с репетициите си. От там отидох да се срещна с моя бос, който ми даде известни напътствия по предстоящите следващи етапи на разработката. На връщане към нас минах през виетнамските касапи, та взех по 4 кила месо за мелене на кайма и свински врат за пържоли. Разбрали се бяхме с нашите приятели да купим обща мръвка, вместо всяка домакиня да се занимава с индивидуални приготовления. Месото ми го минаха по $7, но за вратовете се изръсих с $10.50 (нека това тук да се разбира като цена за килограм от дадената продуктова разфасовка – както е видно от статистиката, в Австралия цените на стоките също хвърчат нагоре с главоломна скорост; до скоро за упоменатите в текста артикули плащах по 5-6 долара за кило свински изрезки и съответно 8-9 долара за вратните пържолки, но напоследък се забелязва една ясна и стремителна тенденция към значително повишаване на житейския ни стандарт: т.е., за същите пари ядем по-малко, което пък е сигурна предпоставка и за по-здравословен начин на живот – нъл’ тъй)...
Докато се прибера у нас, времето беше доста напреднало и аз от 11:30 насетне не успях да отвъртя много от служебната си работа. Мелих подправки за кюфтета, багаж товарих в колата и нито се изкъпах, нито се избръснах, нито пък месото смелих. Вместо това повлякох месомелачката с мен, нахвърлях прасешките вратлета в хладилната кутия, та барем с мръвките да не губя от все повече накъсяващото ми се време. В 14:00 трябваше да изляза от нас, само да забера Даниела от работа и веднага да тръгваме. На връщане към дома се отбих и през един специализиран магазин на най-големия телефонен тръст на Австралия – TELSTRA. Те навремето се казваха “Telecom”, но поради редица техни финансови маневри и жонгльорства, свързани единствено с имотното си състояние (в размер на милиарди долари, между другото…), последните смениха името си няколко пъти, препраха паричките в центрофугата и сега нямат стигане по своята банкова мощ. Абсолютно всичко, свързано с телекомуникациите е изцяло тяхно – линии, мрежи, Интернет и т.н. От време на време подхвърлят по нещо на разни други компанийки и нароени дребни филиали, които обаче за услугите, които предлагат на простолюдието и народонаселението, в крайна сметка пак ползват техните жици. Както и да е – думата ми беше за друго. Телефонният апарат, който купих с толкова много синовна обич и признателност за цели $5 (е, онези в дюкяна искаха $10, ама аз нали съм си малко евреин, та се спазарихме с жената зад щанда за половината му цена), у нас вече се оказа, че последният не работи като хората. Имаше някакъв проблем с екрана, не му се виждаха добре знаците, като имаше и разни други технически недъзи – абе, кидерлия с една дума, а за мен такава стока е абсурдна; камо ли пък да я нося армаган на най-скъпите си родители. Хем тази женица в магазина баш пред мен изпробва въжишкия си телефон, ама аз самият не видях, че пък проклетият му дисплей не е съвсем в ред – тя само каза, че в слушалката имало съответния стандартен сигнал и за мен на момента това беше уж достатъчно (освен ниската си себестойност). Тъй като тези апарати по принцип са служебни, с които оборудват жилищата, давани под наем, въпросната телефонна компания се занимава с поддръжката им в постоянна изправност, осигуряваща всякаква и повсеместна сервизна дейност (аналогично както Mtel, Vivacom, Global, Bulsatcom и другите подобни кожодери). Като видях, че не е много читаво, аз още на мига реших, че ще си им занеса телефончето и след една-две театрални сценки ще ги помоля или да ми го отремонтират, или пък да го подменят с ново.
Добре ама пъпчивите младежи в дюкяна бяха много заети с други техни по-важни клиенти и хич нямаха завалиите време за разни тестове и проверки – направо ми подадоха изпод тезгяха един чисто нов телефон, с кабелите, инструкциите за ползването му, розетка за стената и всичко останало; включително и една пластмасова конзола за стационарното му закрепване във вертикално положение (да виси на стената прав, вместо легнал, поставен връз някоя масичка или шкаф). И всичкото това прилежно надиплено и подредено в кутия – досущ като излязло от магазина (всъщност последното твърдение хич не бе далеч от истината). А пък най-важното от всичко беше, че тази подмяна се извърши мигновено и тутакси, малко встрани от километричната опашка на чакащите за едно или друго граждани, безболезнено и естествено - напълно безплатно (което в случая пък е и най-същественият момент от моя кратък епизод). Единственото което остава е, като пристигнем в Габрово да включим телефона към линията и да му настроим показанията на дата, час и т.н.
Вчерашното ни пътуване беше малко помрачено току към своя край, защото колата пак започна да ми прави същите проблеми и да ми върти червата в своята безпомощност. Другата седмица ще се разправям с нея – дано само да ни прибере обратно у дома, че както съм ѝ вдигнал мерника, може и да я продам набързо в яда си.
Тук пристигнахме по здрач и докато нанесем дисагите с провизиите, отвън съвсем мръкна. Малко след това дойде и Дарина, с която сме в една колиба. Ние бяхме вече отпочнали празненството, когато пък Бранко и Мариана заеха съседна нам къщурка и не след дълго се присъединиха към нашето скромно тържество на верандата. Нощес беше голям студ и поради тези сурови климатични условия на местната природа, довечершното ни тържество ще се извърши под покрив, в някоя от къщурките – вероятно в Янковата. Днес през деня се размотавахме безцелно напред-назад – докато другите се наливаха с кафета, аз пък смлях месото и приготвих кайма за кюфтенца (които ще сервираме утре по разкладка и съгласно менюто на лагерниците); накълцахме и пържолите, които Даниела наръси с мерудии за довечера и общо взето не сме имали други съществени занимания. По обяд се разходихме с колите до селото, защото ние иначе се намираме в една чудна дивотия, заобиколени от гори, дървета и храсти, а до по-гъсто населеното селище има около 13-14 км разстояние, което не може да се извърви пеш. Обядвахме в една кръчма (другите, де – аз там пих само бира, защото купешка храна по принцип не ям, главно поради цената и разновидността ѝ: високи тарифи, с незадоволителен вкус съгласно моите взискателни предпочитания; основната причина обаче беше, че май не бях много гладен, защото вечерта похапнахме доста обилно на чардака, та временно бях загубил основата на иначе вълчия си апетит). След малко вече сядаме на софрата – часовникът показва 17:30, което е напълно достатъчно условие за даване на старта.
По този повод се сетих за думите на една новозеландска песен. Новозеландците се славят като големи пияници и къркачи – пият (главно бира) по всяко време на денонощието, без оглед дали това е сутрин, обед или вечер. Тъй като в географско отношение те се намират откъм най-опаката част на земята, а с това и в най-отдалечения часови пояс, техен любим лаф е: “It’s 5 o’clock somewhere”. С други думи и в буквален превод, това звучи като тяхно оправдание, ако са почнали да се наливат с бира, да речем още от сутринта: “Все някъде по света, казват, часът е 5…” – т.е., настъпило им е законното време да ударят по едно-две питиета, независимо че при тях е още 08:00 или пък 10:00 на ранина…
08.10.2016 – Отново е съботен ден - Даниела обаче днес съвсем необичайно е на работа, Ванеса уж учи в стаята си (но иначе не изпуска нищо с ушите си: де някой случаен разговор между мен и майка ѝ, де пък многократно повтарящо се телефонно обаждане от нейни съученици-безделници и т.н.), докато аз, преди да пристъпя към служебните си задания, ще нахвърлям щрихите на събитията от последната седмица. Разказът ми отново ще ви върне в таванската стаичка на къщата, която заедно с Дарина обитавахме през миналите почивни дни. Аз тогава можех да пиша доста още, че и по-дълго, но през това време жените ме повикаха да слизам за официалната гала вечеря, която организирахме с останалите ни приятели от “лагера”. Колибата на Янкови се оказа най-подходяща като размер и обстановка, заради които ѝ качества моабетите ни през целия престой се провеждаха на тяхна територия. Спретнахме набързо салатите, печивото също беше готово още от следобеда, та не сме се размотавали много-много в излишни приготовления. Аз за всеки случай носех и електрическата скара от нас, за да сме по-гъвкави в изпичането на месото. Хапнахме, сръбнахме, надвиквахме се до среднощ и на края се разхвърляхме по местоживеене във временния ни бивак.
Следващият екскурзионен ден пак беше определен за разходка – обаче не оставайте с погрешното впечатление, че до вечерта сме кръстосвали горите или пък сме направили едно дружно посещение на местните водопади; напротив – лутането ни из селцето беше изключително насочено към намирането на подходяща кръчма за обяд (зер, малко манджа имахме из долапите и по рафтовете на хладилниците, но като се е рекло веднъж, че ще ядем купешка храна в заведение за обществено хранене, значи точно така си и стана). След като два часа се наливахме с бира и се тъпкахме с какви ли не гюзлеми (предимно другите, аз не особено…), следващият етап на “раздвижването” ни се състоя в обикаляне из уличките за откриване на перфектното кафене, където пък последваха глезотии с пасти, торти, сладоледи и други компоти. Докато си обърнем кратуните по няколко пъти насам-натам и следобедът се изтърколи – прибрахме се по къщите, за да подготвим и третата, последна вечер от пребиваването ни на това място. Аз забърках една бака кюфтенца, защото от четирите кила свински пържоли, с които се преборихме успешно предишната вечер, не остана и едно кокалче дори – всичко беше изядено до последната мръвка (което пък се яви като положителен знак за високото качество на продукцията).
Вечерта в същия състав закрихме тържествено краткото ни екскурзионно летуване, но пак окъсняхме по нощите, та едвам станахме на заранта. Натоварихме остатъците от храната и отидохме край брега на едно планинско езеро, където вече ометохме всичко до троха. Това беше в понеделник, когато в следобедните часове времето се развали, та чак заваля и дъжд на края. Тръгнахме си в мочурляка и кажи-речи до дома ни валя на пресекулки по целия път. Колата и на връщане не закъсня с номерата си, които впоследствие прераснаха в много сериозни дефекти, с почти катастрофални (от финансова гледна точка…) резултати.
Във вторник се срещнах с моя човек, за да възобновим дейността си по проекта, която за няколкото поредни почивни дни беше малко замряла. Следобеда с Даниела закарахме моята кола в същия сервиз, където предната седмица уж я бяха оправили. Добре ама сега се оказаха някакви по-страшни проблеми, породени от липсата на омасляване в лагерите на турбокомпресора. Веднъж останал на сухо (поради запушване на някакви маркучи и маслопроводи) и особено предвид свръхвисоката температура, която се развива в кожуха му по време на работния си режим, роторът на последния буквално се срива и почва да трака като тъкачен стан. Майсторът ми взе набързо мярката срещу $3500 масраф, но остана да мислим допълнително какво да предприемем за най-евтиното отстраняване на дефекта.
Изчаках два изтормозени и мъчителни дни, в които бавно започнах да възстановявам жизнените си функции след първоначалния шоков удар, събирайки хаотично разпилелите се из тиквата ми парчета мозък, сякаш бяха печени семки. През това време мъдро и отчаяно реших да проуча и други възможности за ремонт на колата, при различни монтьори и механици. След като вече имах диагнозата на заболяването ѝ от първия автомобилен фелдшер, намерих една работилница, където “реставрират” такива повредени турбокомпресори – на практика хората използват само външните им черупки (охлюва), а на мястото на износените карантии присаждат чисто нови. Добре ама тяхната вежлива услуга за този вид регенерат струва цели $895 (е, все пак това е сравнително приемливо, след като се има предвид, че за чисто нова такава част, в сервизите на моята любима марка SUBARU дерат кожи, колкото е цената на половината кола, кажи-речи – тарифата им е около $4500!). От там се засилих към един друг дюкян, който пък те ми препоръчаха. Човекът излезе много свестен и ми даде съвсем не толкова стряскащи суми, срещу които евентуално да изправим возилото да стъпи обратно на колелцата си. През цялата седмица се движихме с колата на Даниела – аз сутрин ставам рано да я карам на работа, после се връщам и чакам два часа в къщи, за да заведа Ванеса на училище. От там тичам на среща с боса и се прибирам в къщи да работя. В 14:30 пак излизам, че да прибирам Дани от смяна, а предвид представленията на Ванеса до късно вечерта, не съм имал ангажименти поне с нея. Довечера е заключителният ѝ концерт, за който ние също имаме билети - без тя да знае, че ще бъдем нейни гости в залата. Малката всячески се стремеше да ни откаже и отблъсне от това шоу, но въпреки всичко ние с майка ѝ решихме да отидем и да я гледаме, защото това ще бъде нейното последно представяне с подобна изява. Догодина децата едва ли ще имат нова постановка, а пък не се знае дали и самата Ванеса изобщо ще има време да участва в такива извънкласни форми, във връзка с голямата ѝ заетост покрай останалите учебни предмети за постигане на окончателния, колкото се може по-висок бал в дипломата.
За утре се каним да прескочим до Бризбън, където се провеждат традиционните германски празници на бирата – Oktoberfest. Обикновено вадят скари, на които пекат техните вълшебни наденички и ги сервират за мезе с пържено кисело зеле. Със сигурност ще се точат на поразия и всякакви немски бири – ще свирят оркестри, ще се пеят тиролски песни и т.н.; голяма веселба пада, с други думи. А иначе ние от понеделник подкарваме на нова сметка свирнята на живота, само че по следващата тънка струна и в по-високата му октава – тогава вече ще имам и отговорът на човека от сервиза за ремонта на нещастната ми колица. Добре е все пак, че поне сме живи и здрави – всичко останало е без съществено значение…
16.10.2016 – За разлика от разни други мои, съвсем хаотични и безразборни включвания в ефир по никое време, днес пък е неделя. Денят се намира все още в зората на своето начало, но независимо от този твърде ранен утринен час, всички в кошера вече са будни и всеки жужи и трепти по свой начин в собственото си пространство и на определената му от Всевишния честота. Тази сутрин обаче най-силно изтрептя Даниелчето, която още в 05:45 замина на работа; малко по-късно станах да трептя и аз, за да проследя последните амплитуди на аномалиите, разиграващи се специално в родния ни политически театър, от сценките на който взе да ме хваща и малко страх вече напоследък. Няколко мига след това малкото гургуличе също се излюпи – то пък за да продължи “трептенията си” пред компютъра, през който почти денонощно се провеждат безконечните ѝ разговори със себеподобни дружки и главно с разни нейни дружковци - почитатели, тайни или явни обожатели и всякаква друга неизвестна паплач. По някое време преди обяд цялата им дружинка ще се срещне за кратка седянка и разходка по крайбрежната ивица. Само че преди това ще проведем един урок по кормуване и чак тогава малкият чемер ще бъде временно освободен от наряд за градската си отпуска.
Други планове за деня нямаме – Даниела ще си дойде от смяна към 14:30 и веднага ще се залови с подреждането на багажа за пътуването ни до България. Тя онзи ден приготви едно куфарче с размерите на петокласник; вчера натъпка още едно с подобни габарити, но като гледам купчината в механата, опасявам се, че ще ѝ трябват барем още няколко такива, за да побере всичките ни парцали и армагани, предназначени за близки или пък далечни родственици и роднинки. Така, както гледам времето навън, денят се очертава подходящ за моите пешеходни и разтоварителни разходки, които от вчера възобнових с една дълга обиколка на квартала. Час и половина по-късно по табаните ми вече бяха изникнали множество мазоли, защото вместо да си обуя нарочните за целта спортни обувки (които купих онзи ден само за $4…), аз се нося из тротоарите като мълния с моите полуразпадащи се вече от прекомерно натоварване японски бегачки (джапанките си имам предвид). Е, тук не ме разбирайте погрешно – аз притежавам и нови подобни “бързоходки”, обаче първо чакам старите съвсем да се протрият, та чак тогава евентуално да пускам в обръщение и употреба по-новите. Защото все пак, ако един нормален човек се подпъти със скорост “свински тръс” от нашето мило и родно Падало до Бичкинята и обратно, обут само по едни джапанки, на финала вече кожата му ще се свлича от краката. Е, да де, ама казах “нормален” – докато аз не съм чак толкова; дори си падам малко малоумник, което пък ме прави изключителен, да не река и уникален. Така или иначе обаче, понеже си повредих ходилата на вчерашната тренировка, днес вече ще си нахлузя калеврите, та с тях по-рахат ще тъпча по грешната земя. Аз навремето така работех и с цимента, докато зидах каменните ограждения и си вдигах дуварите – ръкавици слагах едва след като ми се пробиеха пръстите на ръцете, до степен на невъзможност да пипна с тях нещо.
Обзорът ми за изтеклата седмица ще бъде малко опестен откъм вълнуваща информация и събития от глобално значение. Единственият факт, който пропуснах да отбележа в предишното си комюнике е подходящ по-скоро за колонката с черна хроника, но го споменавам като неразривна част от нашето ежедневие, наситено с емоции от всякакъв характер. Не помня вече и в кой ден точно, но една ранна вечер през миналата седмица, всички ние станахме свидетели на опустошителния пожар, който ненадейно обхвана домът на наш съсед. Вероятно си спомняте за онзи общ приятел Мал (Малколм или по-скоро Малкълм, ако това е по-правилното произношение на името му), който живееше в къщата срещу нас. Поначало откъм тази страна на улицата цялата редица от постройки е собственост на местния “жилфонд”. В тези жилища са настанени социално слаби хора, възрастни, инвалиди, пенсионери и т.н. – какъвто беше и случаят с нашия Мал, който беше инвалид в доста напреднал стадий на неговото жестоко костно-ставно заболяване. Само че преди няколко години той напусна и се засели при родителите си, докато в неговата квартира от службите настаниха друг самотен мъж – и той инвалид само с един крак, който също се движеше навред с инвалидната си количка. Въпросната вечер нещо телевизорът му се повредил, че като лумва оня ми ти огън отвътре, пламъците му излизаха чак през прозорците и стигаха до покрива. Нещастният човечец в последния момент успял да избяга през вратата и като по някакво чудо се беше спасил, но след него останаха само руини и въглени. Дорде дойдат пожарникарите с цистерните, огънят добре си беше свършил работата – тяхната роля се състоя единствено в борбата да спасят поне съседния апартамент и къщите наоколо; всичко останало беше погълнато от огнената стихия буквално за минути. Аз бях седнал в кухнята и нещо си пишех, докато Даниела беше излязла до магазините за хляб и други продукти – май тъкмо се бяхме върнали от почивката или най-много да се е случило на следващия ден. През това време Ванеса свиреше на пианото в стаята си, когато тя самата се развика, че навън нещо се е запалило и гори. Аз се ослушах и взех да чувам разни гърмежи, а през това време стъклата на прозорците в пламтящата вече къща се пръскаха от горещината като бомби. За всеобщо щастие хора вътре нямаше, защото вече ги видях да се суетят на площадката – съседката на този човек, Маргрет (името ѝ вероятно идва от нашенското Маргарита…), е също добра и отколешна позната на всички ни в махалата.
Ванеса вече се беше обадила по телефона на Противопожарната служба – надойдоха и линейки, полицейски коли; всичките сирени светят, вият - беше някаква невъобразима лудница, защото явно че и други доброжелатели бяха направили същото. Така или иначе хората потушиха огъня, обаче Питър (така се казва съседа – от Петър…) и Маргрет ги евакуираха. Откараха ги някъде и ги настаниха временно в други жилища, определени за такива и подобни бедствени случаи.
Докато се водеше битката за потушаване на огнената атака, телевизионните екипи също не се забавиха, само че за съвсем малко изтърваха истинските и критични действия на огнеборците – репортажът им хич не се получи от горещата точка на събитието, директно и “на живо” така да се каже, както им се иска винаги на журналистите, защото докато те се домъкнат и пламъците бяха угасени. Късно вечерта кварталът ни утихна, но спомените и впечатленията от видяното дълго ще останат като някакво злокобно предупреждение у всички нас.
На другата сутрин аз трябваше да се срещна с моя човек, а Ванеса започваше последният си срок в училището. Тъкмо излизахме с нея и аз видях телевизионните репортерки да се размотават покрай опожарената къща. “Закъсняхте малко, викам им на мисирките – то, снощи беше интересното за снимане; сега остана само пепелта от овъглената покъщнина на бедния чиляк!” Защо ли изобщо си отворих голямата уста да се бъзикам с тях? – ама те от майтап май хич нищо не проумяват. Като ме накачулиха и двете като хиени (от Channel 7 News и съответно Channel 9 News – общо взето най-гледаните и популярни телевизионни предавания…), че да им разказвам кое как е било по време на пожара и т.н. Забиха и две огромни черни камери в носа ми, от който момент насетне моята изява като телевизионна звезда изгря баш посред бял ден. После преместиха интереса си от мен и върху самата Ванеса, която пък най-охотно им заразказва как е видяла всичко и как първа се е обадила на пожарната команда. От близо 5-минутния репортаж, вечерта по телевизията излъчиха едва само няколко секунди на мои откъслечни изречения, но така или иначе физиономията ми беше видяна от множество народ, та се наложи да приемам и поздравленията им в продължение на дни след това. Първата стъпка вече е направена – следващата вероятно ще е в киното, което е отколешната ми детска мечта. Само дето едно не ми е много ясно: след като бате Серго и Митко Бомбата вече не са никакви положителни герои, ами едни най-обикновени терористи, на мен специално каква роля ще ми отредят? Амчи моята любов към киното започна именно с тях и техните роли – как сега да сменям целия партизански жанр, за да го превръщам в мафиотски, че той бил малко по-актуален в днешно време? Щото аз и селянинът с колелото мога да изиграя достатъчно успешно, но пък не бих отказал да им пресъздам и някой друг, по-второстепенен персонаж…
Какво обаче става през това време с нещастната ми кола? В понеделник човекът от сервиза ми се обади с обнадеждаващата цена за нейния ремонт в размер и порядък от $1455 – идеше ми да си ударя задника в тавана от щастие, все пак това “ужилване” ми звучеше значително по-благоприятно, спрямо 3500-те долара на другия кожодер. Казах му веднага да я почват, че да я изкарат барем до края на седмицата. След като дадохме ход на ремонта, ние продължихме да обслужваме семейните си нужди с нашето единствено останало на вярна служба и все още годно возило на Даниела – естествено, при познатата вече схема за разпределяне на пътникопотока в сгъстения до пръсване дневен режим на трафика.
Така мина цялата седмица, в надпревара с вятъра и преодоляване на обстоятелства и препятствия по трасето. В петък следобеда колата ми вече беше готова и отремонтирана, със сменено масло и всякакви видове филтри – но пък заради последните козметични услуги, масрафът ми беше скочил на $1680. Е, и така да е – пак се отървахме с половината от сумата на предишния майстор. Даже моето чувство на облекчение е толкова силно, че на мен сякаш ми се струва като аз самият да съм спечелил тези пари, а не че съм ги извадил от собствената си кесия и дал все едно за Бог да прости. Но както и да е – много скъп урок научих за редовната смяна на олиото в двигателя на автомобила. Опасявам се, че този дефект е бил скрит някъде под капака, не толкова силно изразен или е започнал проявите си още когато купих тази кола – за своя пробег от допълнителни 35,000 км над основните 95,000 (на каквато възраст я поех в свои ръце и които километри аз ѝ навъртях като неин втори собственик), просто каквото е било започнало да става тогава, вече се беше довършило, за да резултира в този почти катастрофален срив. Успокоителното е единствено, че последствията можеха да бъдат и още по-страшни, с непоправими вътрешни повреди на двигателя, в случай че разни метални отломки от ротора на турбокомпресора бяха попаднали из цилиндрите и покрай буталата – както казват, малкият дявол беше вилнял…
За да завърша днешният си репортаж, връщам се отново на някои факти и подробности около опожарената миналата седмица къща – почнахме с черната хроника, нека сега и да завършим с нея. Тези дни идваха разни специалисти и всякакви експертни комисии да преценят степента на разрушенията и повредите по сградата. Взеха мъдрото решение да запазят половинката на Маргрет, а пък да съборят и изградят наново съседния апартамент. За нейната част опасност няма, а и поражения не са регистрирани – разделителната стена между двата апартамента си е изиграла добре ролята. Така вчера пристигна един оръфляк с багер, представи ни се в околността на съседите и каза че е тук, за да събаря постройката (изгорялата половина само). И само като развъртя рамото на багера няколко пъти наляво-надясно и бутна оттук-оттам с кофата, след няма и минута колибата беше изравнена със земята, барабар с всичкото останало имущество на нещастния човечец: дрехи, гардероби, нощни шкафчета и книги, кухненска посуда, картинки по стените, гобленчета и ковьорчета, иконки и иконички. В момента всичко това представлява една купчина овъглени боклуци, които другата седмица ще поемат с камиона към небитието, за да бъдат завинаги погребани на градското бунище. Петното ще бъде изчистено до бетонната си основа, за да се изгради новата постройка по същия архитектурен план съгласно регулационните правила на сградостроителството. След като гътнаха стените, направи ми впечатление, че тяхната разделителна противопожарна стена стига чак горе до върха на покрива. Този именно факт спаси другата половина на строежа от разрастване на огъня и обхващането му от стихията. В нашия случай обаче, тази стена е изградена само до нивото на таваните – докато подпокривното пространство над цялата къща е общо за нас и за съседите ни. Това със сигурност мога да го твърдя за гаражите, защото спомените ми са по-пресни – скоро се качвах горе за нещо, та знам. Не мога да си спомня обаче дали тази стена е същата и над стаите ни, защото сякаш не съм виждал горе на тавана да има някаква преграда – с други думи, таванът ни е общ. А сега, понеже се амбицирах да проверя какво е положението, ще взема стълбата да погледна през капандурата – не че е толкова важно, но пък е добре да се знае. Защото пламне ли случайно тавана, изгаря целият - а не само съответната му половина…
31.10.2016 – Следейки датите на своите доста поразредили се напоследък репортажи забелязвам, че от предишното ми включване до този момент са минали съвсем неусетно цели две седмици, през които не съм занимавал аудиторията с патиланствата си. Днес е понеделник, около следобедните часове на деня и понеже напред приключих със служебните си ангажименти, сега ще се отдам на своите безцелни писмени разсъждения, без да определям конкретната им тема. Това всъщност трябваше да се случи още преди няколко дни, които бях определил за отдаване на творческия си ентусиазъм, но стичането на други обстоятелства осуетиха иначе добрите ми намерения. Завършилите вчера почивни дни ние отново изкарахме извън къщи и аз смятах да уплътня времето през кратката ни почивка именно за обобщаване на натрупания фактологически материал. Обаче в събота (че и в неделята) се ангажирахме с едни продължителни и изморителни разходки, които пък не ми позволиха да си седна на гъза, че да изложа мислите си на спокойствие и по мой собствен тертип.
В петъчния ранен следобед се отправихме в южна посока, към градчето Ballina (Балина), отстоящо спрямо нашата махала на около 140-150 км по пътя за Сидней. Това е следващото по-голямо населено място след Byron Bay, който е известен единствено с морския си фар и наркоманите в околовръст. Там сме били и друг път, но пък сега на Даниела случайно ѝ изпаднаха някакви много добри хотелски оферти, от които ние решихме своевременно да се възползваме, докато не се бяха изчерпали възможностите – това беше единствената причина за нашето извънредно пътуване нататък. Само изчакахме Ванеса да се освободи след часовете си по физическо и към 14:30 вече се движехме с пълна пара към целта. Тя кара колата през цялото време и докато пристигнем в крайната точка, аз бях отслабнал барем с едно кило и коремът ми се беше свил на топка. Напрежението покрай нейното неопитно все още шофиране ме държи постоянно нащрек, поради което ставам ужасно нервен и неспокоен. Но така или иначе тя се справя сравнително добре с управлението, само дето още я мъчат маневрите на заден ход и страничното паркиране – надявам се с повече тренировки и това да усвои.
След около 2Ѕ часа пристигнахме в мотела – нанесохме си дисагите и веднага излязохме на кратка обиколка из района. Мястото беше в непосредствена близост до плажа и устието на една голяма река, покрай която се простираше безконечна алея за пешеходци и велосипедисти. Понеже бяхме вече навлезли в съседния щат, където часовниците отчитат времето с един час назад (според тукашното лятно разписание, влязло в сила едва от онзи ден), навън все още грееше слънце – макар и вече бавно клонящо къмто своя залез, светлината му беше напълно достатъчна за една кратка променада покрай вадата (аз тук казвам “вада”, но всъщност реката е плавателна, дълбока и широка, а по размери вероятно прилича на нашенския Дунав в по-горното си течение – поне около Виена, ако не чак в Братислава и Будапеща). Ванеса тутакси залепна на безплатния Интернет, с какъвто също разполагахме в апартамента, докато ние с майка ѝ си разходихме джапанките по въпросната алея.
В това жилище нямахме кухненско оборудване, та се наложи да си сготвим мръвките отвън на общата за комплекса скара. Напекохме всичко в една тенджера и се качихме обратно за вечерното ни тържество. Цяла нощ гледахме български сериали и легнахме късно.
Офертата ни за нощувки включваше и закуски, та на заранта ходихме да си получим полагаемото. Аз изядох само две препечени филийки, но пък обилно натрупани отгоре с краве масло, защото другите храни не бяха твърде подходящи за диетата ми – разни плодове, всякакви прясно изцедени сокове, чайове, кафета, бисквити, курабета, сламки и талаш, но пък без любимите ми пържени яйца, бекон, салами, шунки, кашкавали и други блажни мезета, каквито са моите лични предпочитания към една такава здравословна и питателна закуска със статут на обяд в заводска столова или на празнична кьор-софра в някой тузарски ресторант от небезизвестната верига на “Балкантурист”. Независимо от известното ми разочарование заради недостатъчното разнообразие на предлаганата стока, ние все пак опитахме по нещо от всичко предлагано, колкото да не обидим любезния и грижлив персонал от сферата на обслужването, след което се отправихме на нашата голяма плажна разходка.
Трябва да сме минали няколко доста дълги километра по пясъчната ивица, защото след трите часа блъскане по брега, на края едвам се добрахме обратно до базовия лагер. Тези дни най-после се разбра, че Ванеса е удостоена с честта официално да представлява училището, като от своя страна директорът на колежа лично ѝ връчи акредитациите си за големия служебен и обществен пост. Тя много упорито и напористо се постара да завоюва това престижно място и на края трудът ѝ беше увенчан с успех. Макар и не съвсем на върха в тази толкова важна йерархия, нейната ръководна роля ще бъде насочена директно в президиума на върховното училищно командване – нещо от ранга на заместник министър по Земеделието и селското стопанство да речем, изразено с езика на политологията. По този повод и за награда ѝ бяхме обещали, че ще я водим на ресторант, та за обяд се паркирахме в местното капанче току на плажа, където коконите се лигавиха с разни специалитети от листа с купешката храна, докато аз помолих гарсонът да ми изпържат едни яйца на очи. Ама много добри хора се оказаха в този щат! – на драго сърце ми напълниха една тарелка с холестерол и пържени картофки за гарнитура, от най-диетичните. Така дори и аз задоволих своите гастрономически потребности и за 24-годишното си доброволно изгнание в тая Австралия, вече за втори път излизам от местно заведение за обществено хранене прекомерно сит и съвсем явно стомашно ощастливен като току-що онодена от коня кобила.
Предвид жегата, която ни съпътстваше неотлъчно по време на разходката и ледената бира в ресторанта, с която проведохме лечението против слънчево-топлинния си удар, следобеда пък се унесохме в сладка и безгрижна дрямка. Привечер пак излязохме на разходка – този път в противоположната посока на алеята. На мръкване се прибрахме за второто ни, прощално тържество. Доядохме и допихме остатъците, иззяпахме някоя и друга серия от българските филми и се разхвърляхме по койките.
В неделя вече си събрахме багажа и се отправихме по обратния път към дома. На връщане се отбихме до съседния градец за още една изтощителна разходка до големия морски фар – оставихме колата долу в града и дорде се качим до върха и слезем по другия му склон, пак навъртяхме сума пешеходен километраж за продължителност от 2-3 часа време. Даниела и Ванеса обядваха в една закусвалня, докато аз този път най-стоически се въздържах от злоупотреба с храната и предвидливо ги изчаках на хладно в съседния супермаркет. После купихме някои провизии за домашната трапеза и полека-лека се придвижихме към къщи.
От днес вече възобновихме съвместните си срещи с моя работодател, с когото веднага набелязахме следващите ходове по развитието на проекта. В средата на Ноември той заминава на работно посещение в Китай, където заедно с неговия ортак ще преговарят по въпросите за изработка на изделията, наред с доставка на необходимото оборудване и екипировка. За сега моето присъствие не е нужно там, но пък започне ли веднъж производството, вероятно тутакси ще ме командироват нататък като наблюдател по техническото изпълнение и в полза на манифактурния състав, разположен по тяхната необятна територия.
15.11.2016 – Изниза се още една дълга серия от няколко поредни дни, през които шансовете ми за писане бяха силно ограничени – почти до невъзможност. То не бяха скандални избори и потресаващи изборни резултати в България (при това на два пъти, за още по-сигурно утвърждаване на “победата”…); та вълнения покрай изпитите на Ванеса в училище ли не щеш, та гости и тържества в къщи заради светлия празник Архангелов ден - всички те премесени в един общ мътен разтвор със служебни ангажименти от всякакво естество и какви ли не други странични ефекти. Аман от динамика и кинематика; искам малко статика вече. Едва днес, след като шефовете ми заминаха благополучно за Китай, аз от своя страна останах без конкретни задачи за изпълнение, докато самите не ми се обадят от там с някакви допълнителни изисквания, по които своевременно да взема пряко отношение. В противен случай и така, както ми изглежда лично на мен, затишието около този проект вече е настъпило – особено, след като аз излизам от строя за период от два месеца, през които смятам да си развявам пръднята по заснежените полета между Дунавската равнина и Тракийската низина. На прекият ми ръководител също му предстои едно няколкоседмично посещение на Филипините при роднините (жена му е от там, та и те решили да си направят една екскурзия с дечурлигата по време на Коледните почивни дни). Вероятно двамата с неговия ортак ще се завърнат от Великата Китайска стена с множество пресни идеи и богат информационен материал, но ние с тях буквално ще се разминем или още във въздуха, или пък на самия терминал по ръкавите на летището – те кацат обратно в Австралия точно в денят (по-скоро през нощта), когато пък ние напускаме пределите на червения континент, за да се потопим в белоснежната обстановка на стара и славна Европа. Така съвместната ни работа ще се отложи най-рано до моето завръщане в родината-мащеха, но за сега не искам да мисля и в тази посока, имайки да се вълнувам достатъчно много предимно за моите си по-лични дела, вместо да обръщам такова голямо внимание на обществените.
Та, ей в такава размирна обстановка минаха последните ни дни и седмици, през които не успях да драсна нито ред. Миналата събота ходихме на гости у Мариана и Бранко, а на другата сутрин се срещнахме с Меган и Нени – заедно с тях изкарахме целия неделен ден. Те дойдоха с лодката, та се возихме нагоре-надолу по реката. Ловихме и риба, ама този път нищо не хванахме. Вечерта се отбихме и през къщи за по една бърза вечерна закуска с разни мезета и те си тръгнаха. Вълненията ни около тях пък бяха свързани с предстоящата им покупка на къща, която към настоящия момент вече е факт, с разрешен заем от банката, направен депозит и уредени всички останали формалности около едно такова грандиозно събитие. Догодина в началото на Януари ще стане и официалното прехвърляне на имотната собственост и окончателното им преместване от квартирата в собствено жилище. Дали се радвам за тях, ли? – ще попита някой любопитен. Ами, комай не особено, разбира се; по-скоро се страхувам и ми е тревожно. Като ги знам какви са прахосници и двамата, та хич биля не ми е ясно как ще си погасяват задълженията към банката в размер на половин милион долара. Снахичката и за сватби взе да говори, да ми е жива и здрава - спряга разни куверти от по $150 на човек с 200 души гости в ресторант. Сега барем, покрай покупката на тая къща малко е мирясала и сватбеният ритуал не е залегнал в главата ѝ чак с такъв поразителен приоритет, както беше до неотдавна. Така поне каза нашият малък Неничко, който изобщо не изпада в овчи възторг от предстоящото голямо събитие (за което аз прекрасно го разбирам и дълбоко му съчувствам по съзаклятнически – миличкият ми татков той; ще да изгори детенцето, в собствените пламъци на любовта, както и където междувпрочем всички ние тлеем, пържим се, дори горим и врим в един и същ прогнил казан, до горе пълен с чер катран)...
Иначе седмиците се търкаляха една подир друга, сменяйки редовно всяка нощ с деня и съответно всеки Божи ден с нощта. Този период от време няма да има с какво да се запомни, с някаква особена значимост, освен с подготовката за голямата ни зимна авантюра в България. Дано само не настъпят някакви политически размирици от рода на Лукановите и Жан-Виденови зими, повишена улична престъпност и подобните характерни особености на анархията, породена от липсата на държавност. За момента ще бъда много пестелив в своя политически коментар и ще се въздържам от конкретни анализи, но бързам да подчертая, че хоризонтът на България е доста неясен (е, то не, че някога е бил, но все пак). Особено пък посредством този рязък завой наляво с избирането на ген. Румен Радев за неин Президент. Естествено, другата алтернатива в лицето на неговия опонент с нищо и по никакъв начин не беше по-добра, но неочакваният обрат в политическия живот на страната неминуемо ще докара повече беди и вреда, отколкото някаква полза за обикновения и прост народ. Политическите наблюдатели са категорични и единодушни, че този фарс беше добре подготвен и изигран по сценарий, от който някои ще извлекат само дивиденти – всъщност единствено тези, които сами си го подготвиха. Сега, след вчерашната оставка на Кабинета, неминуемо ще последват служебни правителства (със силно занижени правомощия); ще има промени в Конституцията и законите като цяло, а догодина пролетта не е изключено да пукне с нови избори, на които старите ще бъдат преизбрани за пореден (а може би окончателно и вече за последен…) път. Остават обаче висящи кардинални и неразрешими въпроси с бежанци и емигранти, с пенсии и медицински осигуровки, с бюджета като цяло и още редица важни проблеми, с които сега казахме, че няма да се разправяме – нека да поживеем още малко, пък тогаз ще видим какво ще става. Важното е само да се запазят мирът и спокойствието, но това последното условие също се намира под знака на известни съмнения.
В този ред на мисли, онзи ден стана ясно и кой ще бъде най-новият диктатор на света – американците си избраха мултимилиардера Доналд Тръмп, като предпочитана фигура пред кандидатурата на Хилари Клинтън. Погледнато през моите непрофесионални очи, все пак по-добре зад руля на потъващия кораб да застане някой вече съществуващ богаташ, вместо всеки друг, който тепърва ще чака обогатяването си от въпросната президентска институция. Според мен Тръмп е повечето човек на действието, докато контра персоната му си остава една чиста проба административна фигура, с някакви уж положителни позиции сред обществото, но вероятно без конкретни идеи за излизането му от кризата. За нас обаче, малките човечета, които можем да се радваме единствено на доброто си за сега здраве и наличието на поминък (пак за сега…), едва ли отзвукът на тези световни събития ще запищи в ушите ни с такава сила, че да се стреснем от това. Както е добре известно още от памтивека: кучета ще лаят, но керванът ще продължава да върви натам, за където се е запътил.
Едно от най-ярките семейни събития обаче остава посещението на майка до Божия гроб чак в далечен Йерусалим. Виж, това вече е един много радостен факт, от който аз се чувствам хем щастлив, хем и горд. С нетърпение ще очакваме подробен репортаж за цялостното пътешествие, което несъмнено ще остави у всички нас най-прекрасни спомени и благочестиви чувства. Веднъж станала вече хаджийка, баба Веска влиза във фамилната ни летопис след другата баба хаджийка в рода, за която аз само съм чувал, а пък дори името ѝ не знам, нито пък коя е била тя и откъм коя страна. Дали това не беше майката на баба Гаца? – тези родови връзки взеха да ми избледняват от съзнанието, за които аз поначало не съм и знаел много. Сега като се видим ще трябва да си ги опресня, за да не ги забравя никога повече. Комунистите така се изгавриха с живота ни, че много от истините за нашите най-скъпи и свидни близки да бъдат потулвани и крити с години – за това (а и не само…), нека бъдат трижди проклети!...
През оставащите две седмици до заминаването ни, Даниела ще работи плътно всеки ден – включително и в петък, когато късно вечерта е полета. Ние преди това ще отидем у Дарина, където ще оставим едната кола на съхранение, а пък тя ще ни закара до летището. После на връщане по същата схема ще стане и прибирането до Gold Coast, но за сега повечето мои мисли са насочени към отпътуването, отколкото към завръщането ни. Като гледам тази огромна купчина от дрехи и багаж, подаръци и армагани – а на всичкото отгоре с мен трябва да мъкна компютри, фотографска техника и други щуротии. Мераците ми за снимки са се занижили до нулевата степен, а пък филмите съм ги зарязал от години. От време на време щракваме по някое кадро с телефоните и това е всичко по въпроса за снимковия материал.
Вчера се записах за курс по една програма, с помощта на която ще мога да оформя книгата си, която през последните няколко години подготвям толкова старателно. За въпросната услуга ми искат 1000 лв., докато аз реших да изуча софтуера (само срещу такса от $435), с помощта на който се работи по такива авторски проекти, за да се занимавам сам с това – когато имам свободно време и нужния мерак, разбира се. После минах през цеха на моя предишен работодател, че още от Април има да ми дава едни пари и все отлага поради финансовата си несъстоятелност. Аз му опростих известна сума и се разбрахме да ми се издължи на ръка – в петък пак ще ходя при него, защото уж обеща, че тогава вече ще се отъкмим. Иначе неговото производство подлежи на известен подем, като дори за догодина имаме уговорката пак да заработим заедно. Аз не залагам много празни надежди нито на него, нито на сегашните си чорбаджии. Постоянно ме гризат разни вътрешни съмнения, та съм особено предпазлив в своите грандиозни планове за иначе светлото ни и сияйно бъдеще занапред. Карам ден за ден – каквото стане. Курсът ми започва на 04 Февруари и е само за 6 дни. Занятията ще се провеждат в един местен технически колеж (нещо като полувисш институт) и ще са само в сутрешните часове на съботните дни. Преди да се запиша обмених известни мисли и становища със самия преподавател, който ме увери че знанията ми след успешното завършване на това обучение ще бъдат достатъчни да си поема работата в свои ръце, а доусъвършенстването в тази посока ще става в движение – както междувпрочем е било с всичко останало до този момент на житейското ми недоразвитие.
Тези дни до седмица най-късно ще гледам да изпратя това писмо, за да мога евентуално да започна следващото си на чисто и от съвсем друг аспект (още по въздуха, докато си пренасяме със самолетите тленните и душевни мощи през далечните земи и морета)…
19.11.2016 – А днес вече, в ранните часове на съботното утро, поставям и завършека на тази своеобразна серия от факти и събития, които според ограничените си писателски способности, просто се опитах да предам в по-сбита форма - с повечето, ако не във всичките си възможни краски и нюанси. Вчера бях зает с нещо служебно, което трябваше да изпратя обратно в Китай за съгласуване – моите хора ми бяха възложили една кратка задача, която аз изпълних и сега очаквам тяхното становище и потвърждение, след внасянето на известни промени от оригинала, най-вероятно. Но до тогава имам цялата свобода на словото и печата, с достатъчно време, за да приключа това свое кратко послание към света и в частност до вас, което дори следобед и да ви изпратя, за да си имате занимавка с прочита му барем за няколко часа. Освен това чрез настоящите редове ще спестя голяма част от разказите си в момента, когато най-после се видим – точно след една седмица, считано от настоящият миг насетне.
Онази вечер ходихме на официално тържество в училището на Ванеса по случай завършването на учебната година и изпращането на децата от последния 12-ти клас. Имаше награди, част от които попаднаха и у нас, като на същото това сборище обявиха кои ще бъдат тарторите и комитите за следващата, последна учебна година. Както вече знаете, нашата малка общественичка Неси беше избрана в “щаба” и макар тя да не е в позицията си като баш войвода на четата, ролята ѝ е почти със статут на ротен ЗКПЧ или поне на комбинатски партиен секретар в рамките на СИВ. Ванеса обаче се радва много, а покрай нея и ние в качеството си на родители. Добре ама ни вкараха във физкултурния салон, защото театралната им зала не можеше да побере толкова много народ. Прозорците отстрани бяха отворени, едни огромни вентилатори ни духаха във вратовете с допълнителна сила и мощ, в резултат на което сега Даниелчето ми е малко болнаво – правете си значи сметката как ще я отоплявате като дойдем, след като тя изстива веднага, щом температурите паднат рязко под 30-те си мерни единици. Лигла ми е тя, хем голяма - расла е в парник и студът не ѝ понася твърде…
Днес Ванеса няма да има урок с учителката си по музика – вместо това ще ходи на рожден ден на някаква нейна приятелка (а пък те се раждат непрекъснато, една през друга сякаш извират от вълшебна делва и обикновено това става в събота и неделя - когато вместо да ми се шляе по пътищата, може по цял ден да свири, примерно казано). Преди това обаче ще излизаме с колата да караме и да трупаме учебни часове, а по обяд ще ги оставя на тържеството двете с Мария. Надвечер пък някоя друга майка ще ги върне обратно по къщите и с това денят ще приключи. Ние с Даниела трябва за последно да стегнем багажа, защото в петък поемаме към летището и през седмицата няма да има възможност за допълнителни корекции. Акълът ми е разпилян на 100 посоки и се страхувам да не забравя нещо важно. Уж всичко предвидих, ама от толкова много подготовка на края може и да изтървем юздите.
Както във всеки край на подобни мои творби, така и сега не прави изключение голямото ми и нескрито вълнение: един път от липсата на адекватна информация, която да предам и не на последно място - предстоящата ни среща с вас и въобще нашето цялостно пребиваване в Татковината. Делят ни точно две години и половина от последното завръщане през лятото на 2014, а имам усещането, че е минала цяла вечност от тогава. Много вода изтече за този период, промени всякакви настъпиха, паданията се редуваха със ставания като разместени тротоарни плочки. Загубихме близки и скъпи нам хора, други пък през това време се намериха за този свят наш – колкото прекрасен, толкова и грешен. Поради тези емоционални причини аз окончателно полагам края на писмото си, с пожелания за спокойствие и светли дни. Този път ще си спестя Коледните благопожелания, които ще предадем на всички близки най-лично, искрено и почтено. Бъдете здрави и ни очаквайте – обичаме ви много: Даниела, Ангел и Ванеса; Нени, Меган и Айдън…
