Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2020 23:43 - Писмо No 82 (VI-VII.2016) [#1]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 538 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 24.03.2020 23:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Мили майко и татко; скъпи наши бабо и дядо! Приятели, читатели и прочие деятели!

Като гледам днешната дата в календара установих, че двете седмици между настоящия и предишния ми репортаж отново са се изнизали през кюнеца на нафтовата печка - “яко дим”, както казват старите хора; толкова бързо и така неусетно, та дори и аз вече почнах да се страхувам и замислям заради непрекъснато отминаващото си от нас време, потъващо неизвестно къде из безкрайното пространство на Вселенското царство. А пък аз като съм се впил и вкопчил в проекта, по който усилено работя за момента, та не признавам нито съботи, нито недели и други такива почивни дни – гледам да отхвърлям колкото е възможно повече работа, а тя от своя страна сякаш пък извира из недрата, както нефтът блика от сърцето на земята. Моите шефове са спечелили още няколко подобни контракта за разработка и внедряване на инсталациите им, което само по себе си лично за мен означава даже и чувствително повече работа от досегашната ми плътна заетост. В същото време обаче аз съм доста умерено и скептично оптимистичен, поради натрупалият се в мен прекалено горчив и тъжен опит в подобни ситуации: уж бляскави и триумфални в началото, а всъщност завършващи зле и с тежки финансови неустойки (обикновено все нашият “отбор” се явява откъм губещите на скамейката, предназначена за първенците…). На този етап карам ден за ден и мисля единствено само в сегашно време, защото бъдещето се оказва много, ама чак плашещо много неясно. Даниелчето милото, за разлика от мен е значително по-веща и смела в прогнозите и насрещните си планове, които тя така смело чертае с тебешира и ги предвижда дори с месеци напред – нищо чудно в предишния си живот тя да е била мъдър плановик в социалистическо предприятие или поне в звено на някое АПК или ТКЗС...

Един такъв, най-пресен случай по чисто нейна инициатива е сдобиването ни със самолетни билети за България – при това много евтини (е, това последното е малко относително понятие, но като се вземе под внимание, че за същото наше предстоящо и толкова знаменателно пътуване, някои компании искаха по 3-4 хиляди, че и повече долара само за да ни отнесат с дисагите до пределите на Татковината, сегашната тарифа от малко над $1500 за всяка отделна глава на нашата тричленка, за нас просто беше смешно ниска и безкрайно привлекателна; дано да не е била обаче валидна единствено за отиване, а на обратната посока да поискат още толкова, изедниците). Та, така ние вече имаме осигурен самолетен транспорт за края на Ноември (мисля че пристигаме на 28-ми, но подробностите тепърва ще се изясняват), а пък връщането ни в Австралия съгласно въпросните билети е чак в средата на Януари (само че и това има да се потвърди допълнително, тъй като аз не съм запознат с подробностите от разпечатката на полета по часове и дати). В прибавка към всичко това, Даниелчето резервира и едно двустайно апартаментче в центъра на София, където всички ние, барабар с вас ще се приютим и подслоним до заминаването ни на Боровец. От там се прибираме директно в Габрово и ще останем там до няколко дни преди окончателното ни отпътуване обратно за Австралия. Всичко останало помежду и което ще се случва в този кратък отрязък от време, ще планираме вече на място и според конкретната пътна, метеорологична и въобще житейска ситуация. За разглеждания период смея да твърдя, че това беше единственото вълнуващо събитие, подготовката на което завърши с нужния успех и без особени сътресения.

Наред с нашите проблеми, като дерт на душата ми тегнеше и работата на моят малък Неничко, който беше почти пред приключване на ангажиментите си с техния специализиран екип. Той постоянно очаква резултати от разни други негови кандидатствания в Перт и Дарвин, но за сега няма нужния успех, завалията. За сметка на това пък обаче, в същото време Нени си намерил подобна служба по същия проект, само че в различно негово подразделение – сега ще бъде някакъв инспектор по качеството и контрольор по изпълнението на документацията. От траповете и каналите, от жегата и от студа, от този миг насетне го настаняват в нарочен офис с климатична инсталация, преместили са го да спи и в по-луксозна барака, в стаята на която дори имало двойно легло (вероятно в “пакета” предвиждат и доставката на някоя цицеста любовница – подчертавам с известна доза благородна завист…) – той вчера ми изпрати снимка от обстановката, за да се похвали с повишението си. За сега това ще бъде неговото най-ново амплоа и въпреки, че трудът му няма да бъде особено високо заплатен, тя толкова ще му е и работата. Сменният режим също ще бъде по-облекчен, чиновнически вече и съгласно плановете той ще си идва на всеки две седмици за други две като полагаема почивка. Даже Нени още вчера замина към обекта за инструктаж и запознаване с характера на новата му работа – Good Luck!, както се изразяват англосаксонците.

От плещите ми падна още едно бреме, решавайки аламинут въпроса с вашия компютър. Добрият мой стар другар Митко Пенджерков и този път откликна на зовът ми за помощ и съдействие. Наш малък Божи пък ще го прибере от София и ще ви го донесе на крака до няколко дни, съгласно взаимните ни уговорки.

Започнаха изпитните блокове (сесии…) в училището на Ванеса и тя напоследък се подготвя много усърдно за получаването на отлични крайни резултати. На нея много ѝ се иска в края на учебната година да я удостоят със званието “Капитан” на школото, което пък щяло да ѝ подсигури стипендия за нейното по-нататъшно обучение в Университета. Цялата офанзива сега се върти около тези наши общи мераци и намерения. Учителката ѝ по музика в момента е на турне в Америка и уроците по пиано отидоха на малко по-заден план. Ванеса продължава да свири и да се подготвя, защото тестовете в нейната задължителна учебна програма също включват композиране, теоретични познания и редица други мероприятия, свързани с музикалното изкуство.

Напоследък не сме ходили никъде – аз по цял ден се човъркам с моите служебни задачи, които продължавам да изпълнявам от къщи, намирайки по този начин недвусмислено професионално удовлетворение и заслужена душевна наслада. Хората, за които работя са много доволни от развитието на нашия проект, докато другият човек с бояджийските камери продължава да мълчи като бит гъз, че и да ми дължи пари на всичкото отгоре – аман вече от несъстоятелни работодатели. Уж всичко вървеше толкова добре, толкова успешно и сякаш едва ли не пред нас се беше лъснало сияйното бъдеще на капитализма като някой ръждив тиган на месечина - а пък то, какво стана на края и къде на майната си отидоха нещата, че сега така дълбоко да ни потънат в тинята гемиите? Моята тревога в случая се свежда единствено до и около средствата, които тези хора ми дължат. Преди време изплатиха от немай къде си една заплата от $900, обаче на мен зорът ми е за останалите $5000, които в никой случай не мога да прежаля, както погребах онези $10000, с които пък другият италиански мошеник ме завлече, та ме прееба толкова дълбоко и жестоко не само във финансово отношение, но и в морално като цяло. Още като се сетя за унижението, на което тоя шибан жабар ме подложи, та цял се разтрепервам като пожълтял лист на топола, падащ през есента.

Миналата събота Цецо ни беше на гости. Аз през деня ходих с Николайчо да търсим евтини мръвки по касапите, че в понеделника пък му ходихме на рождения ден. Той дойде с колата си да ме вземе от нас и малко по-надолу из улицата, гледам една голяма жълта пластмасова лодка – за продан, $195. “Спирай, рекох му на Ники а’тунобела, че отървахме кораба за едната бройка!” Заковахме колата мигновено и отидохме на оглед. Аз още от първия си поглед разбрах, че ще се прибирам към нас “по вода” - с лодката, демек. Веднага последваха едни много експресни пазарлъци – вадя от джоба $50 капаро и си стискаме ръцете с търгашина за крайна сума на покупката от $150. Брей-й, какво нещо е на човек да му се понамирват дребни парици из дрешките, а? – действа смело и безотговорно; тутакси и със замах. Вече знаех, че Цецо ще идва вечерта у дома и че не си носи лодката – тъкмо си викам, ще отидем да караме новата, която и без друго е за двама души. Така след сценката покрай пазарлъка, ние с Николай си продължихме по пътя, а аз се обадих на Цецо да си събира такъмите (беше тръгнал за риба тъдява по нашия край…) и най-скоропостижно да пристига с неговия пикап, че да товарим кораба отгоре на багажника. Така до вечерта вече бяхме приключили и с тези търговски дела, след което седнахме да се почерпим за хубавата работа.

На другия ден Ванеса имаше някакви обществени мероприятия, организирани отново от нейното училище, в които тя взе дейно участие; майка ѝ през това време ходи на работа, а ние с Цецо обикаляхме из водните пътеки на квартала, за да изпробваме кораба при истински плавателни условия. Три часа гребахме из реката и изживяването ни беше доста приятно – следващия път ще вземем въдиците с нас, че да напълним лодката и с риба, докато ни траят физическите упражнения. После с Цецо свършихме още една полезна работа - повечето с домакински характер и значение, отколкото за удоволствие. Двамата с него най-после качихме във фургона стария електронен орган на Ванеса, който от няколко години стоеше неизползваем в коридора и го изхвърлихме на бунището. От прекомерното си бездействие последният беше спрял да работи, та нямаше как и да го подаря дори на някой по-запален музикален мераклия. Неотдавна предишната учителка на Ванеса ни изпрати едни хора, на които казах че ще го дам безвъзмездно – стига детето им да иска да свири на него. Добре ама за всеки случай реших да го изпробвам първо, за да не се излагам пред клиентите си, когато именно установих, че в него вече имаше някаква повреда. Развалихме пазарлъка с хората, а самият орган онзи ден потъна в един огромен метален контейнер, погребан завинаги в купища от битови отпадъци, пръст, клони и други боклуци. Това беше една доста тъжна гледка, свързана с множество спомени и отрицателни емоции. За този орган издраскахме земята, докато го купим навремето за $2500. Докарахме го с татко от Бризбън, вързан отгоре на ремаркето като кон. Ванеса свири на него дълги години, но на края съдбата му се оказа много нелепа – жалко за потъналите ми амбиции, за пропилените надежди, а пък за средствата пропилени подире им, да не говорим; майната му, ще си пак речем и ще вървим напред. Следобеда Цецо си замина, а ние с Даниела веднага поехме нашите рутинни домашни задължения – всеки сам със своя активен принос към тях.

Както вече казах, в понеделник вечерта ходихме на рожден ден. Днес пък събираме циганския табор по случай празненството на Даниелчето. Денят е мрачен, мокър и противен – един истински зимен Австралийски ден, независимо че е събота – 04.06.2016 (за протокола). Снощи с нея правихме любимата на всички ни торта “Гараш”, джуркахме майонези и руски салати, а аз след малко ще ставам да меля месо за кайма, че в довечершното ни меню са включени неизменните кюфтета на скара. Служебна работа нямам барем до понеделник, защото едва тогава ще се срещнем с моя човек, с когото пък ще обмислим и решим нашите следващи ходове по прогреса на проекта. Утрешният неделен ден ще бъде с неясни очертания – в зависимост от среднощните ни изпълнения. Така или иначе на следващото ми включване ще стане дума и за този наш двоен празник. А защо двоен ли? – ами защото пък утре аз вече ще бъда помъдрял точно с още една календарна година…

12.06.2016 – Използвам временното затишие, възцарило се незнайно как под покрива на кошера, през който тъй кратък миг на измамно и частично “щастие” ще се опитам да нахвърля обобщителните си мисли за почти изтеклата вече седемдневка. Аз преди малко се прибрах от битака – ама преди това ходих на черква да запаля някоя и друга свещ. Помолих се за всички живи, почетох паметта и на починалите – нещо, което би трябвало да правим едва ли не всеки Божи ден, но поради усложнените ни условия и начин на живот в чужбина, това не винаги е възможно или изобщо осъществимо. Единственото място, където можем да изпълним подобен религиозен ритуал е сръбската църква, която обаче отваря портите си за служба само в неделен ден. На територията на града имаме и гръцка, която като отстояние до нас се намира все едно между Габрово, та чак оттатък Севлиево; на подобно разстояние от дома има и македонска черква, където пък ние хептен не ходим поради същата въпросна отдалеченост. Независимо от всичко, аз винаги когато ми прилегне време и сгода прескачам с колата до нашия махленски храм Господен. От битака си купих една найлонова торба с кибрити и едно дървено чукало за чесън – последното ще бъде ценен аксесоар за механата, докато кибритите вече ги купувам по инерция и дори не знам къде какво имам и в коя дупка какво съм скрил, след като и без друго нямам къде да ги съхранявам. Събрал съм вече стотици екземпляри, ако не и хиляди, но са разпилени безразборно навред из къщата - за ужас и жалост на “икономката” в очите на Даниелчето. Повече от ясно е, че колекцията, която събирах толкова много години в България няма физически начин да бъде прехвърлена при мен в Австралия; тези кибрити там просто един ден ще потънат в небитието, заедно с всичко останало. Когато пристигнах в тази точка на Планетата, аз продължих най-страстно колекционерската си дейност, обаче тук също няма кой знае колко подходящи условия за съхранение на подобни екземпляри. Сега където видя кибрит купувам всичко наред и с тях запълвам разни ниши, чекмеджета и долапи. Е, те вече ще си отидат с мен завинаги, когато дойде времето да се сбогувам със света – дано да е малко по-нататък, все пак…

Времето навън е доста противно и съвсем типично за сезона. Нали от началото на месеца влезе зимата, та сега е облачно, духа вятър и въобще не е за излизане от топлата хижа (остава само и сняг да забръска, че картината съвсем да се оформи като зимна). За днес бяхме планирали да отидем с Неничко за риба, обаче поради повишената скорост на вятъра, това мероприятие отпадна. Той обаче вчера пак беше излизал с лодката и заедно с един негов приятел бяха напълнили кутията с разни парчета от рибни деликатеси. Аз не се впечатлявам особено много от тези му риболовни подвизи понеже риба не ям, но той специално се чувства подчертано щастлив и горд, когато занесе някой по-внушителен обитател на морското дъно и безбрежната океанска шир за сготвяне в тиганите на Меган. Иначе първата седмица на новата му работа приключи успешно и сега той е в двуседмичен отпуск съгласно графика на смените им. Надявам се другата седмица и да се видим, ако не му се променят нещо плановете и подредбите.

Моята служебна дейност продължава да напредва и аз усилено работя по поставените задачи. Подобни петролни инсталации се очакват да ударят пазарите и тържищата на страни като Япония, Южна Африка и да навлязат в бита и икономиката дори на някои държави от Европейската общност – стига разбира се всичко да върви така добре, както е започнало и както е замислено. За сега две такива съоръжения ще бъдат построени на Австралийска територия (по едно в Аделаида и Тасмания), като за себе си се надявам да имам доста пътувания нататък, докато един път нафтата не потече окончателно през тръбите. Имам и известни хабери от предишния си работодател, който вече се е отделил от ортаците си за самостоятелно участие в производствения цикъл. Увери ме, че до края на другата седмица ще ми се и издължи във финансов смисъл – е, хб дано, ама тоз път без “надали” ако може…

Връщайки се бавно по дните от седмицата, стигам до празничната съботна вечер, когато у нас проведохме голямо тържество по случай рождения ден на Дани. И понеже осъмнахме по масите, така в моабета сляхме и моята годишнина, която пък беше само на следващия ден. Правихме много снимки, веселихме се, играхме и така отчетохме поредните, тазгодишни чествания по този повод. Следващото ни голямо събитие от подобно естество и значение ще бъде чак за Архангелов ден – до тогава не искам да виждам никой в къщата си (шегувам се, естествено). Последното пък ще ни се яви и като едно малко “изпращане”, защото само 2-3 седмици по-късно излитаме за България – с Божията воля и благоразположение.

Като споменах за излитане, че се сетих и за още нещо: амчи ние на 01 Юли сме щели да ходим на о-в Фиджи, ама аз понеже не отдавам голяма значимост на подобни слухове, та изглежда съм пропуснал да го спомена като някакво предстоящо и неотложно събитие. В момента дори нашите приятели Иван и Люси са там и ние с подчертан интерес ги очакваме да се завърнат, че да разказват кое как е било и да споделят впечатленията си от тази част на света. За сега първите ми и най-бегли сведения за тая островна държава не са никак обнадеждаващи и фанфарни: там хората се хранели предимно с морски храни и деликатеси (които аз презирам…) и вместо хляб, набивали ориз (е, с това пък вече ме довършиха, но както и да е). Така или иначе, за тази наша поредна екскурзия по паралелите и меридианите на земното кълбо ще има отделен репортаж, най-вероятно под формата на пътепис – а пък като гледам и колко бързо се сменят една подир друга датите в календара, няма да има нищо чудно, ако настоящото ми писъмце се разходи и до Фиджи даже, па чак тогава да пристигне при вас на Падалото. Много ми се разредиха писанията напоследък, но то съвсем не е от липса на желание – причината е повече в настройката и особено след като от толкова дълго време съм си из дома. Знаете, че в къщи нямам време за абсолютно нищо (понеже и абсолютно нищо не правя…) – а откакто съм се хванал и с тая надомна работа пък, хептен…

25.06.2016 – Днес на ранина правя последното си обобщение на събития и факти, защото по всичко изглежда, че финалните си редове ще полагам в самолета и някъде из въздушното пространство между Австралия и о-в Фиджи. Времето напредна доста и според предварителните разчети на мероприятието, ние в петък трябва да излетим от по-голямата земя, за да кацнем връз нещо като малък оазис сред водите на огромния световен океан. След като към настоящият момент вече е събота, макар и в много ранния си зародиш като показания на часовника, излиза че до потеглянето ни остава по-малко от седмица, през които дни трябва да се и подготвим за това пътуване: фотоапарати, видеокамери, батерии, компютри, маски, шнорхели, плавници и прочие инвентар. На всичкото отгоре до излитането ни аз трябва да съм и гласувал за светлото бъдеще на родината-мащеха, защото федералните избори са определени за следващата събота, а не мисля, че във Фиджи ще има избирателна секция за временно пребиваващите там австралийски поданици. Даниела още вчера подаде своя вот, докато беше на работа – специално за хората на възраст и които не са в състояние самостоятелно да си пуснат бюлетинката, има организирани временни и предварителни избирателни секции, разхвърляни по съответните лечебници, лазарети и други болнични заведения. По този начин тя гласува на работното си място като аз също бях поканен да участвам във “форума”, само че служебно бях ангажиран толкова много, че просто забравих да отида. Сега трябва да се разправям с пощите – там евентуално да ме посъветват как да подам безценния си глас за запазване синята идея на демокрацията. А пък като споменах “демокрация”, та се сетих да обърна внимание на четеца - колко демократично са измислени изборите в големите демократични общества.

Поради небезизвестния факт, че средностатистическият австралийски гласоподавател по принцип не се откроява със своята блестяща мозъчна дейност и за да го улеснят в “демократичния” си избор, всички борещи се за тлъстия кокал на властта са му напечатали отделни цветни и много луксозни диплянки, указващи най-точно и подробно: кои именно номерца да задраска лумпенизирания демократ в тъмната стаичка, за да си нямаме после разни недоразумения и да не се налага да си “сменяме шапките”, както другарят Цанев искаше да сменя навремето татковата в добрата стара “Електроника”. Така вече бъдещият демократ, най-демонстративно и демократично попълва на сляпо кутийките зад паравана съгласно предварително подадените му в диплянката инструкции, сгъва старателно бюлетината (която пък е с размер на долен чаршаф за легло персон и половина) и самодоволен излиза от избирателната секция, чувствайки се най-свободен и горд от своя собствен принос за списването на историята. По този благороден и толкова “демократичен” начин всички членове на обществото са доволни – онези отгоре потриват ръце, че ще управляват (разбирай скубят и грабят…) поне още един мандат от 3 години, а другите отдолу се радват, че и занапред ще има хляб и бира, че не се знае като/ако дойдат другите, дали няма да стане и по-лошо. Всичко това обаче идва, за да хвърли една съвсем друга светлина върху поставената малко по-горе изборна тема: за най-голяма радост и щастие на всички, в тази държава по никакъв начин не се сменя политическия строй, при който собственият ѝ народ си я е създал от години и доразвивал с времето и еволюцията; връз таз земя руски (по подразбиране съветски…) ботуш никога не е стъпвал, освен в ролята си на емигрант и съответен данъкоплатец на онези, които гостоприемно са го приели на трапезата си. На необятната им територия не са се водили кръвопролитни битки и военни действия, освен в случаите от по-тъмните петна на локалната история, когато още в началото аборигените са изтребени почти до крак, за да не се набъркват излишно в процеса на националното си развитие. Така че, както и много пъти вече съм подчертавал: обикновеният австралийски гражданин изобщо не се интересува кой ще върти кормилото на държавата му, след като общо взето всички са относително задоволени (та чак преситени, бих добавил аз…), спокойни са децата си и за утрешния ден и единственото, за което имат да се грижат е как да работят повече, та по-скоро да си върнат борчовете към банките и да плащат по-малко данъци на хазната (което пък изобщо не им се отдава). Това бяха политическите ми анализи по темата, в тази иначе ранна и мразовита, независимо че слънчева съботна утрин – благодаря за вниманието и отделеното време за изслушване на моя тъй актуален коментар…

Докато съм все още включен и настроен на политическа вълна, с няколко думи ще спомена за еуфорията по преминалият вече вчера референдум на Обединеното Кралство (Англия, Шотландия, Ирландия и околните сателити, влизащи в територията под властващата корона на тяхната любима Кралица Elizabeth II) за излизането му от Европейския съюз. Коментарите по темата и разсъжденията на всички са много противоречиви, естествено граничещи с двата крайни полюса на “ЗА” и “ПРОТИВ”. Определено това е акт, добре замислен и режисиран, чрез който отново някой си прави своите тънки сметки за сметка на оглупелият от прекомерна “демокрация” народ, само дето още е малко раничко да се разбере – аджеба, кой точно ще има честта и щастието да опере пешкира на края. Поначало настроенията на човечеството не се намират в положителна позиция и одобрение в полза на тази новоизмислена и изкуствено създадена политическа, икономическа и военна структура, наречена Европейски съюз – логично е всеки свободолюбив и независим народ да негодува пред алтернативата някой отгоре да му спуска неговите си правила, закони и да го учи как да живее. И ако сега Англия се опълчи срещу въпросната организация, повличайки крак неминуемо ще я последват и други държави, които и без членството си в Съюза винаги са били и ще си останат добре сложени на политическата и търговска сцена на стария континент. Да му мислят обаче младите “демокрации”, като балканските (в това число България, Гърция, Албания, Македония и околните вилаети) – затворят ли веднъж кранчето с помощите от Запад, гладните, бедни и мързеливи веднага ще се обърнат отново на Изток с надеждата, че рублите ще потекат като пълноводен поток; а дали пък Путин не иска точно това? – поживём-увидим, нали така казват неговите хора…

След като завърших с вътрешният си и външен политически обзор, вече мога да премина на социални теми от домашно естество. На първо място пред мен продължава да стои работата ми, която става все повече и повече, с надежди тази дейност да се разшири и разгърне в още по-големи мащаби. Почти всяка сутрин се срещам с моя човек в баничарницата на дебелия мазен клоун McDonald, за да трасираме предстоящите задачи за деня, след което аз се прибирам в къщи и продължавам заниманията си до вечерта. Ако докараме нещата до тяхното производство (абе то уж неминуемо щяло да се стигне и до там, ама аз нали съм малко недоверчив, та винаги си слагам и по едно “ако” отпред – нещо като едното наум в аритметиката), като своя лична перспектива ми се очертава един сравнително дългосрочен престой в някоя Китайска провинция, в чиито фабрики цялото това съоръжение ще се изработи и чертежите му ще навлекат стоманените си одежди. Разбира се такива все още няма, но когато се стигне и до този етап, аз ще бъда единственият “наблюдаващ” процеса на изработката, нанасяйки на място всички възможни корекции в документацията, възникнали волно или неволно по време на подготовката ѝ. По принцип в това сдружение участваме трима души: моят човек, който отговаря за всички химически и технологични процедури в глобален мащаб; след него в йерархията стои неговият партньор, който е натоварен повечето във финансовия и административен аспект на проекта и чак на края идва моята скромна милост, отговаряща за цялостния дизайн и конструкторската документация – плод на нашите съвместни усилия с въпросния главен “архитект” на техническото съоръжение. Така че ролите са вече разпределени – чакаме последните одобрения за светването на зеления семафор. Мисълта ми беше, че след като се изготвят чертежите на местна почва, някой ще трябва да движи и тяхното изпълнение – а понеже няма кой друг, този някой по всяка вероятност ще бъда аз. Но нека да не избързваме излишно с прогнозите и да не се изтирваме като “куцо пиле на лайно”, както много обичаше да казва моя добър приятел и съученик, Герасим – Бог да го прости…

В края на миналата седмица (в петък) имахме уговорка с Неничко да се срещнем при едни негови апапи, които се занимават с ремонти на коли, правят подобрения и разни модификации на двигатели, както и други подобни подривни авто-механични дейности. В този дюкян ще осъществим известни корекции и по моята кола, които са извън заводските стандарти на фирмата производител - конете нещо са ѝ недостатъчни, та искам малко да ги попришпорим. За целта трябва да сменим цялата изпускателна система – ауспуховите тръби барабар с гърнето, разните му там катализатори и подобрители на въздуха, както да се направят и редица промени в режима на двигателя, което става на компютърен стенд. Всички автомобили напоследък ги правят леко “удушени” и умишлено не излъчват вложената в тях мощност – с малко машинации обаче можем да изцедим и сетните им силици, за което те поначало са предназначени.

След сервиза с Нени минахме през магазина на един гръцки търговец. Преди време от него съм купувал българско сирене, та рекох да го проверя да не би да има още от онова хубавото, на фирмите “Сердика” и “Kebia” (вторите са местните вносители на продукта), а не фалшивото на някои си “Rodini Nominees Pty Ltd”, с което гърците ни заливат напоследък. Понеже ме познава вече (що за мющерия пък съм аз…), та човекът него ден излезе баят харен и ларж – вместо да ми го продава сиренето, той направо ми даде (по смисъла на подари…) половин тенекия с някакво отдавна изостанало, доволно вмирисано и мухлясало, което докато ми го подаваше през тезгяха, последното му умириса целия магазин. Клиентите от своя страна взеха да си шушукат, да се споглеждат помежду си и един по един да се изнизват през портата на дюкяна, докато през това време аз самодоволно душех въздуха с наслада и си завирах главата в тенекията, за да се уверя в действителност, че това е истинският продукт на моите мечти. Като вкарах тенекията в купето на колата, трябваше да си отворя прозорците, за да не се задуша от острата воня, която се разнасяше навред из атмосферата...

След тази малка сценка, с Неничко ходихме да изпием по едно кафе и да си побъбрим за коли, жени и тъй нататък. После минахме през официалния гръцки магазин, от където купихме някои продукти за дома и се разделихме – той си отиде у тях, аз у нас и така приключихме срещата. Следобеда се залових с моите служебни дела, та чак до вечерта. В съботата през целия ден Ванеса беше на репетиции в училището, а ние с майка ѝ се мотахме в къщи като мухи без глави - един друг пречейки си чрез нашата взаимна, изпепеляваща любов. В неделя пък ходихме на урок по музика и общо взето не сме излизали или ходили никъде - събираме сили и потенциал за екскурзията ни до Фиджи; други надежди и перспективи за сега нямаме, освен съкровените ми и най-лични мисли за нашето съвместно посещение в България. Даниела е пощуряла от там да прескочат с Ванеса и до Виена - малко на Коледен и предновогодишен пазар, докато моите мечти се свеждат единствено до посещение на долните кръчми и механи в старославно Габрово, Етъра, Боженци и околностите, както разбира се и до насладата от съвместните ни срещи - на първо място с вас, с приятели и други общи близки. Специално моите Виенски “бутици” са обединени и изобилието им е изсипано на битака, както и по отделните дюкяни на престижните вехтошарски търговски вериги.

Посланието ми върви към своя неизбежен край, защото двете мои кокони вече станаха от сън и докато едната (голямата…) си пие кафето, четейки своите нескончаеми книжлета, ровейки се същевременно из Интернетните сайтове в търсене на екскурзии и евтини самолетни билети, другата пък (малката…) отдавна е болна на тема “Бални рокли и абитуриентски балове”, ведно със свързаните покрай тях щуротии и идиотщина – аз лично стоя малко по-встрани от кръга на този светски парад на суетата и потенциално зараждащ се снобизъм (забелязващ се вече и у двете)…

01.06.2016 - Международно летище Бризбън, в близост до ръкав № 76B, от където буквално няма и няколко минути по-късно излитаме за островната група под общото наименование Фиджи (или Fiji - в оригинал, съгласно световните карти и атласи). След кратка справка с географията се оказа, че въпросните парчета суша, намиращи се баш по средата на Тихия океан са всъщност едно множество от 333 на брой, кои по-малки, кои по-големи острови и островчета, които са приютили на сборната си територия около 880,000 души народ. Там където отиваме ние, островът е голям колкото Червения площад на Москва (образно казано...) и представлява неправилна заоблена форма с по-големия си диаметър, колкото е разстоянието от Габрово до София, а в другата посока – между Габрово и Пловдив. Вероятно това е един от най-големите им и често посещавани острови от целия архипелаг, с население едва от 200,000 обитатели - по останалите също живеят разни туземци, човекоядци и всякаква друга племенна маса, но не са така гъсто населени. Разбира се, това са само моите предварителни данни за пътуването ни и поднесена по този директен начин, информацията ми може да ви се стори недостатъчна и дори безинтересна. Но пък в процеса на почивката ще гледам да събера максимално количество любопитни факти за тази островна държава, които ще прибавям в хода на този мой пореден пътепис от въпросната, иначе нищожна географска точка спрямо глобалните размери на останалия свят.

Преди малко излетяхме и вече се намираме на доволно голяма височина из въздуха, обаче авионът се отлепи от бетонната полоса на Бризбънската писта с известно закъснение от половин час. Последното пък ще резултира в по-късното ни пристигане на крайната спирка. Предвид часовата разлика от 3 часа (заради географското разположение на материка по отношение на острова, към който сме се запътили), след трите часа и половина полет на място ще пристигнем едва чак в късния следобед, съгласно местното разписание - очаква се това да стане около 16:30 по техните часовници (ако разбира се, туземците имат и носят такива уреди и съоръжения по тях - единственото, което знаем за сега е, че там хората били изключително бедни, но пък иначе много лъчезарни, гостоприемни и дружелюбни; по този благороден начин пък те предразполагат себеподобните, преди последните да бъдат разфасовани и съответно изядени). Така че реалното ни запознаване с обстановката ще може да започне най-рано утре сутринта, за да продължи от там нататък, защото ние имаме и един допълнителен час на пътуване по сушата - от летището, където кацаме до курортния комплекс ще се придвижим с някакво местно такси (не е изключено това да е нещо като рикша, каруца, конски вагон или подобен животински впряг).

Пуснах най-после в експлоатация новата батерия за лаптопа на Даниела, на който пиша в момента. Решихме да не вземаме моят на това пътуване, защото той е много голям, тежък, а пък и отдавна вече не работи на батерия. Все се каня да се изръся с 50-60 долара за една нова, обаче като преценявам, че не ми е изтрябвала особено, та ми досвидяват средствата, които мога да похарча за нещо друго и по-смислено (а като най-смислено, обикновено си ги спестявам). Та, тази батерия на Даниелчето се оказа значително по-мощна от оригиналната и сега съм екипиран за списване на свободното си творчество барем за 6 часа напред, макар че като конструкция новата е по-обемиста от старата и малко стърчи извън габаритите на иначе малкия ѝ лаптоп. Онази вехтата ще я подложа на известни тестове и ако не задържа капацитета си достатъчно продължително време, просто ще я зарежа на острова - няма да се товаря и с нея барабар за обратния ни полет на връщане.

Вчера работих до последния възможен миг, когато привечер вече изпратих всичко на моя шеф - след седмица продължаваме на нова сметка активните си проектантски занимания. Моите квитанции обаче станаха по-обемисти, предвид времето, което влагам в това начинание и от тук нататък хората не ще са в състояние да ми плащат на ръка, както това се случи на няколко пъти в началото на проекта. Занапред вече ще следва по-стриктно водене на официалното счетоводство, издаване на фактури, сметки и документи, които автоматично ме поставят в положение на длъжник пред финансовите институции на държавата, със съответното плащане на данъци и прочие формалности - нещо, което е неизбежно в цивилизования свят. Но пък от друга страна - нека само да сме живи и здрави, за да печелим и по-добре. А че после ще им платим данъците на тези средства - е, просто такива са правилата на играта и който не скача според пръчката, на края шайбата неминуемо и безусловно го изплюва.

Нашият малък Неничко от онзи ден си е вече в къщи, след като официално напусна своята сегашна работа. Той вчера трябваше да се яви на контролни медицински прегледи, резултатите от които ще са му необходими за започване на новата, бленувана и мечтана от толкова много време насам работа в Дарвин. Онзи ден е получил потвърждение от тях да си подготви докторските сертификати, защото уж от другия четвъртък щял да почва там. Аз пак казвам “уж”, защото нашият малък дявол до този момент не е получил абсолютно никакви писмени потвърждения от онези негови немокаяни - нито договор, нито някакви оферти, клаузи, условия на труд и т.н. Заради явяването си на тези тестове той е трябвало да напусне службата, на която се беше закачил съвсем наскоро - сега ни остава само целокупно всички много горещо да се молим на Бога, да не би да му извъртят някой номер, че тогаз да видиш безработица бако, немотия и беднотия до шия. Нени ме увери, че дори и с нещо да му се провали работата в Дарвин, неговите началници щели пак да го вземат обратно, защото били много доволни от уменията и качествата му, само че той не искал да си губи времето с тях заради пустите опустели пари, които му се стрували недостатъчно. Дано го вземат в Дарвин, калпазанина, че и ние да мирясаме поне временно покрай неговите трудови борби и неволи.

След малко ще раздават закуската - ще има бъркани яйца (омлет) с домат и препечена филийка; как да се овладея, че да се въздържа от ядене? Амчи това е абсурд, бре! А бях се зарекъл на тази екскурзия да гладувам, че да сваля някое и друго кило от живото си тегло. Снощи сложих нови батерии и на кантара, че да мерим куфарите на него. Като рекох да стъпя и аз, та направо се втрещих от показанията му - качил съм грамажа на 106 кг, а преди време бях едва някакви си 102-103 кг. Ама и аз усещам по себе си и по колана, че постоянно и прогресивно наддавам, защото напоследък не извършвам никакви движения и физически упражнения. Цял ден натискам стола у нас в кухнята, защото работя по всяко време - отделно дето и вечер взех да се отпускам, похапвайки и попийвайки си най-благочестиво и охолно; ето, че и резултатите не закъсняха. Но сега ще се мобилизирам и ще гледам да отслабна за посещението си в България с едно 10-15 кила минимум (да не вярваш - ама какви ли врели-некипели ги приказвам и аз; сигурно защото тези смели и налудничави решения ги взех на пълен вече с омлети тумбак - отиде ми пак диетата, но пък след тази обилна закуска, довечера няма да хапна нищичко)…

Часът е вече 11:30 - това е времето, което показва часовника на компютъра. Остават ни още точно два часа, докато кацнем на Фиджийска територия. Аз започнах вече да се поизчерпвам откъм информация, която бих могъл да предам сега и в този си телеграфен вид. Надявам се, че утре, когато започне същинската част на екскурзионното ни летуване, ще възникнат значително повече случки за описване и поводи за размисъл. Междувременно аз успях и да гласувам онзи ден, защото пък нашите официални избори са утре - битката между политическите сили и претенденти за държавното кормило и министерските кресла е много оспорвана, а резултатите им са почти еднакви - висят “на кантар”, разпределени в опасно близко равенство за двете основни бандитски групировки на сини и респективно червени. Дори не знам дали докато ние се завърнем в Австралия ще научим крайните резултати - едва ли по Фиджийската телевизия ще ги съобщят като някаква голяма новина от международно значение. Всъщност доколкото знаем от една колежка на Даниела, във Фиджи имало някакво телевизионно излъчване, но само на един единствен канал, който им бил за всичко - като пристигнем и това ще разберем със сигурност.

Последните няколко дни не се отличиха от останалите с нещо особено, заслужаващо внимание. Аз бях изключително зает с моите служебни дела и с друго не съм се занимавал. Даниела беше на работа, а малкото е във ваканция и само се чуди къде да се завлече и с коя приятелчица да се види. Балните рокли не им излизат от главите и всички момета от нейния випуск са пощръклели на тази идиотска тема. Само се мъкнат като банда повлекани из магазините, мерят и пробват модели и се надлъгват една друга - кое на коя колко добре (или респективно зле…) ѝ стояло на тялото. Казах ви аз още навремето, че от толкова богат избор на бебета в родилния дом, женското отроче не ни беше най-добрата опция, ама какво да се прави - карай да върви, тя се свършила вече; нека сега чемерът да ни върти червата, както си иска…

Ох, моето шкембе ли е толкова голямо или пък седалката е много тясна, обаче доста ми е некомфортно тук, в тая опестена каюта. Всички ме бутат, ръчкат и ми пречат да излея свободно мъдростта на мислите си. Отделно дето и самолетът малко се позаклаща, докато преминава през въздушните канали и течения. Иначе времето навън, погледнато през илюминатора ми се вижда прекрасно - слънчево и топло (определено ще бъде такова и на острова), независимо че зад нас останаха австралийските мразове от по 5°C-6°C, особено рано сутрин. Иначе през деня като се стопли от слънцето, температурите стигат едвам-едвам до 20-те си градуса, но общо взето вече е студено. Не знам обаче какво ще правим в тая България, след като сме се изнежили толкова много - сякаш сме расли само на централно парно отопление и отрицателни студове хич биля не помним. А аз много добре си спомням времената, когато съм си лягал в стаята, лете и по-специално през зимата, вратата на терасата винаги е била леко открехната и като дишах дълбоко, дъхът ми чак се виждаше на лампата. Но това отдавна е само една далечна история и няма никакво реално покритие с действителността…

Вече сме в мотела – часът е 18:15 местно време; ние тъкмо се настанихме в стаята (в малката мизерна дупка трябваше само да допълня, но от снизходителни съображения, последното определение великодушно го преглъщам и затискам под езика си, докато отново не отворя дума за това...) и всеки най-усърдно се е заел с разпределянето на своя собствен инвентар: Ванеса залепна на електронните игрички в телефона си, аз подготвям своят пряк репортаж, а Даниелчето снове с денковете и пръска парцалите из цялата одая. Докато не съм забравил уточнявам, че часовата разлика на Фиджи с Австралия е само 2 часа, а не 3, както бях споменал някъде по-горе из писанията си - т.е., ако у нас е все още следобед, то тук на острова вече е тъмна и влажна вечер, след като напред съвсем изневиделица се изля и един изненадващо освежителен дъжд.

Пристъпвайки бавно към по-съществената част на днешното описание, за миг се връщам при момента на излитането ни от Бризбън. Сутринта станахме рано и потеглихме с колата на Даниела. Тя има нарочна резервация за няколкодневен платен паркинг в околностите на летището и за една нашенска банкнота от $50, автомобилът ще остане на съхранение цяла седмица, до завръщането ни от странство. Сутринта заключихме колата там, нарамихме си куфарите, като с микробуса на паркинга ни закараха и оставиха току пред входа на аерогарата. По същия цивилизован начин хората ще ни и приберат обратно до мястото на временния гараж, за да си вземем колата и се откараме сами в къщи.

След като предадохме багажа на лентата по възможния най-безболезнен и необезпокояващ начин (по какъвто аз никой друг път не съм поминавал – в смисъл толкова лесно, независимо чия държавна граница в дадения момент съм пресичал и без значение, дали това е било на влизане или пък на излизане от съответната страна...), пътят ни към отбелязания в самолетния билет ръкав задължително беше трасиран през т.нар., “Duty Free Shop” - подобен дюкян на безмитните магазини в Димитровград, Кулата, Свиленград, Калотина и другите гранични пунктове от времето на социализма, само че този си е чисто наш, локален, макар да е звено от едноименната световна марка. В тези търговски вериги обикновено предварително са се изсипали няколко рога от нечие изобилие, но определението, че в тях имало от пиле мляко комай не важи с особена сила, специално за тукашните. Иначе цените вътре са доста поносими, да не река привлекателни - особено на алкохолните напитки, към които ние проявяваме по-оживен интерес. В момента “прИмоцията” вървеше за две големи боци питие (по 1.125 л - независимо в каква комбинация между водка, уиски, ром и другите подобни), а цената им беше само $55, която всяка средностатистическа австралянска пияница би платила само за едното шише, ако трябваше да си ги купува в града от редовния магазин. На нас, като на възрастни граждани и съвестни данъкоплатци се полагат по два литра такъв алкохол (2.250 л ако трябва да съм и математически точен), който да изнесем за времетраенето на пътуването ни, както и да внесем същото количество на всяко влизане в страната. Естествено, че подобни индустриални пратки са твърде големи и ние се задоволихме само със закупуването на по едно шишенце уиски - не за друго, ами да имаме за порязано, навехнат кокал, охлузена кожа и обща дезинфекция, евентуално необходима в по-нататъшния процес на нашето екскурзионно летуване. За да излезе масрафа още по-тънък, взехме (по смисъла на “купихме си”...) и полагащите ни се бутилки за връщане, които обаче оставихме на митницата - с обратното кацване на “родна” земя, хората ще ни ги дадат. Мисълта обаче и думата ми беше съвсем за друго нещо, имайки предвид млякото на пилето, за което също споменах няколко реда по-нагоре, докато аз в същото време без да искам се отплеснах в малко по-странична посока. Когато попитах серванта дали случайно нямат сръбска дюлева ракия или пък дали не разполагат с известни количества сливов екстракт от Троянския балкан, Македония, Хърватия и околностите, онзи голобрад сополанко ме заведе само при щанда с мастиките и вместо изброените артикули ми предложи едно единствено гръцко “Ούζο” (иначе го харчеха евтино, по $30 килото, като онзи се одума да ми направи и допълнителни 10% отстъпка, в случай че съм мераклия и му стана мющерия; в този момент буквално се разтреперах от търговско вълнение и душевна наслада, но хладнокръвно се овладях). Добре ама аз мастика си правя – хем такава, каквато дори и по гръцките острови не пият византийците; аз просто исках да си купя ракия, която в редовните магазини “на сушата” я раздават срещу 50-60 долара литъра. Както и да е - пазарлъкът ни не се курдиса в правилните форми на взаимно надлъгване и ние се задоволихме само със стандартните покупки; качихме се на самолета и отлетяхме...



Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344997
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031