Вдигне ли Слънцето градусите – селото опустява – младите са на работа, старите знаят наизуст и спазват часовете, в които трябва да се крият от жегата по къщите.

И в тази сънлива и напечена обстановка се чу странен удар, сякаш камък с камък се удариха. Все едно някой нещо си работеше в съседния гараж с широко отворените врати.

Погледнах по инерция по посока на звука и о, ужас:

Възрастният ми съсед беше паднал по очи. Широката гаражна врата закриваше тялото му, само главата стърчеше и се виждаше. И добре че беше така, защото през ум нямаше да ми мине, ако беше паднал по-навътре, че този ужасен звук е от удар на череп върху цимент.

Хукнах към него. Опитвам се да го вдигна да седне или поне да го обърна – цялата тежест на главата му беше върху носа и челото. Не успях. Не е никак дебел, но ако ви се е налагало да вдигате припаднал човек, знаете колко неестествено тежък става.

И сега поредните доказателства за това колко свестни са българите:

Възрастна съседка над 70 години на връщане от магазина видяла отдалече, че тичам и хукнала и тя да тича. В далечината – на отсрещния край на улицата съсед видял възрастната съседка да тича – наистина необичайна гледка, и той започнал да тича. И докато се опитвах безуспешно да сложа пострадалия поне да седне, докато го питах за името, а той не отговаряше и долната му устна започна да посинява, появиха се яки мъже и го обърнаха и подпряха от двете му страни с телата си.

И се започна – един звъни на 112, втори отива за чаша вода, трети тича до вкъщи за валидол, четвърти скача в колата и отпрашва да чака в центъра на селото линейката, защото в ерата на джипиесите, такива лиготии в нашенските линейки няма. Кола трябва да чака в центъра на селото линейката, след което като полицейска пилотка да я приведе до точния адрес.

Линейката дойде бързо. Дежурният лекар прегледа от а до я 79-годишния Тоньо И. Провери да не е направил инсулт, за сътресение на мозъка, за счупено, направи му кардиограма. Докато не му нормализира отскочилото от шока кръвно, не си тръгна. Естествено, почистването на кръвта и раните, превръзките си бяха в реда на нещата.

Толкова беше старателен докторът, че накрая го питахме за името, за да не благодарим ей така автоматично, както често правим. А да кажем: благодарим ви д-р Йовчев.

Бат Тончо бързо се съвзе, макар докато дойде линейката да изгуби и връща съзнание още два пъти. Докторът предвидливо забрани на овдовелия на връх Новогодишната нощ преди година самотен мъж да се навежда из дворчето.

Двама мъже съпроводиха бат Тончо до леглото му, няколко пъти ходиха да го наглеждат, а в продължение на два-три дни всички го прозвънявахме по различно време, да се уверим, че лошото окончателно си е отишло.

Няколко дни поред тази случка в Ново село – Пловдивско, се коментираше от съседите и с най-дребните детайли. Най-напред се започваше с  късмета на Бат Тончо някой да го види точно докато пробваше силата на земното притегляне. А той пък да избере да падне на видимо място, защото входът на къщата му е доста навътре в двора. Както и за хората, които изведнъж се появиха сякаш от нищото и се струпаха не за да гледат сеир, а за да помагат кой с каквото може.

Това са същите хора, които без да им трепне окото могат да те изклюкарят ей така, от скука или от любов към спорта. Могат и да те наплюят, ако с нещо ги ядосаш.

Но забравят всичко, в това число, че последно са тичали за каквото и да е било преди десетилетия, за да са в помощ секунда по-скоро.

Нищо не служи за по-добър финал на тази иначе не някаква епохална, но показателна история, от думите на незабравимия Джоко Росич:

„Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично!

България се пука по шевовете от добри хора…”

Елена Емануилова, Snaiperbgnet