ПУСТАТА ЗЕМЯ на Елиът  

Т.С. ЕЛИЪТ     ПУСТАТА ЗЕМЯ  
  (1922)
 
  “Nam Sibyllam quidem Cumis ego ipse oculis meis vidi in ampulla pendere, et cum illi pueri dicerent: :Σιβυλλα τι θελεις; respondebat illa:αποθανειν θελω.”                                                   На Езра Паунд                                                   Il miglior fabbro.       I. ПОГРЕБЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ      Април е най-жестокият месец, поражда Люляци от мъртвата земя, размесва Спомени и желания, разбърква Потъмнели корени с пролетен дъжд. Зимата ни топлеше, покриваше Земята с безпаметен сняг, захранваше Малък живот с изсъхнали грудки. Лятото ни изненада, дойде над Щарнбергерзее С дъждовен порив; спряхме под колонадата, И продъжихме в слънце през парка Хофгартен, Пихме кафе и си говорихме цял час. Bin gar keine Russin, stamm’ aus Litauen, echt deutsch. И като деца, когато бяхме при ерцхерцога, При братовчед ми, той ме изведе с една шейна, А аз се изплаших. Но той ми каза, Мари, Мари, дръж се здраво. И се спуснахме. В планините, там се чувстваш свободен. Аз чета почти цялата нощ, и отивам на юг през зимата.             Какви са вкопчените корени, какви клони израстват От този каменист боклук? Сине човешки, Ти не можеш да кажеш, или предвидиш, защото познаваш само Куп строшени идоли, където слънцето бие И мъртвото дърво не подслонява, и щурецът не облегчава, И по сухия камък не звънти вода. И има Сянка само под тази червена скала, (Влез в сянката под тази червена скала) И аз ще ти покажа нещо различно От твоята сянка, която крачи след теб всяка сутрин Или твоята сянка, която се вдига вечер да те посрещне; Ще ти покажа страха в шепа прах.                              Frisch weht der Wind                              Der Heimat zu                              Mein Irisch Kind                              Wo weilest du? “Ти за първи път ми подари зюмбюли преди година; Нарекоха ме зюмбюленото момиче.“ –       Но когато се върнахме, закъснели, от зюмбюлената градина, Ръцете ти пълни, косата ти мокра, не можех Да говоря и очите ми примираха, не бях Ни жив ни мъртъв и не знаех нищо Втренчен в сърцето на светлината, в мълчанието. Oed’ und leer das Meer.             Мадам Созострис, известна гадателка, Имаше лоша настинка, но все пак Е позната като най-мъдрата жена в Европа, Със злокобната колода карти. Ето я, каза тя, Вашата карта, Финикийският Моряк удавник, (Тези перли са били очите му. Вижте!) Тук е Беладона, Дамата на Скалите, Дамата на ситуациите. А това е човекът с трите пръта, ето го и Колелото, Ето го и едноокият търговец, а тази карта, Която е празна, е нещо което той носи на гърба си, Но ми е забранено да го видя. Не откривам Обесеният. Внимавайте за смърт от вода. Виждам тълпи от хора, които се въртят в кръг. Благодаря. Ако видите скъпата госпожа Еквитон, Кажете й, че сама ще й занеса хороскопа: В наше време човек трябва да е внимателен.             Нереален град, В кафявата мъгла на зимна утрин, Тълпа се стичаше по Лондонския мост, толкова много, Не знаех, че смъртта е погубила толкова много. Въздишки, кратки и редки, се издишваха, Всеки човек вторачен пред краката си. Изтичаха нагоре и после надолу по Кинг Уилиъм, Където „Света Мария Улнот“ отмерва часовете С глух звук при последния звън на девет. Там срещнах един познат и го спрях като го повиках: „Стетсън! Ти, който беше с мен на корабите при Миле! Трупът, дето беше посадил в градината си миналата година, Поникна ли? Ще разцъфти ли тази година? Или внезапен скреж смути лехата му? Пази го от кучето, нали е приятел на човека, С ноктите си да не го изрови пак! „ Ти! Лицемерни читателю! – mon semblable, – mon frиre!”     II. ПАРТИЯ  ШАХ       Креслото й като полиран трон Лъщеше върху мрамора, стъклото От рамката си с гроздове ковани С надникнал златен Купидон сред тях (и друг прикрил очите си с крилата) Множеше пламъка на седмостеблен свещник С отблясък върху масата, където Сияние от гривната й срещаще Положена в атлаз, в кутия пищна. Шишенца от стъкло и слонова кост Отпушени таяха синтетичните й Парфюми, пудри, кремове – объркващи И давещи в ухания сетивата, Смутили свежия въздух от прозореца, Захранващ дългите пламъци на свещите Хвърлили пушек към тавана дървен, Смущаващ лъскавите орнаменти. Дърво средморско там пламтеше в мед, Оранжево и зелено в рамка от камък, С делфин изваян в светлината тъжна. Над старата камина се разкриваше, Като в прозорец хванал горска сцена, Метаморфозата на Филомела Жестоко изнасилена от царя, Но вече с глас неуязвим на славей; И още плаче и светът я гони, Чирика и възбужда мръсния слух. И други вехти  късове от времето Бяха разказани върху стените. Втренчени форми вътре се навеждаха Смълчавайки затворената стая. По стълбите прокрадваха се стъпки. Под свещите и гребена косите й Се разпиляваха в пламтящи точки, В тлеещи думи, после зверски стихваше.      „Зле съм с нервите. Да, зле съм.Стой при мен!    Говори ми. Защо не говориш никога. Говори! Какво мислиш? За какво си мислиш? Какво?     Не знам никога какво си мислиш. Мисли!“       Мисля, че сме в алеята на плъховете, Където мъртвите си загубиха костите.      „Какъв е тоя шум?                    Вятърът под вратата.  „ Какъв е сега този шум? Какво прави вятърът?“                    Нищо, пак нищо.                                                                    „Ти Не знаеш ли нищо? Не виждаш ли нищо? Не помниш ли Нищо?“           Помня Че тези перли са били очите му. „Жив ли си изобщо или не си? Нищо ли няма в главата ти?“                                                                              Но О О О О тази Шекспирова забава – Така елегантна Така импозантна   „Какво да правя сега? Какво да правя? Ще хукна както съм, навън, по улицата С пусната коса, така. Какво ще правим утре? Какво изобщо ще правим?“                                                 Топлата баня в десет. И ако вали колата в четири. И ще изиграем партия шах, Притискайки очи без клепачи в очакване да се почука на вратата.             Когато мъжът на Лил се връщаше от войната, аз казах Аз не се превземам, когато говоря, казах й го, МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е Сега Алберт си идва, прояви малко разум. Той ще те пита какво си направила с парите които ти даде Да си направиш зъби. Даде ти ги, там бях. Извади си ги всичките, Лил, и си направи една хубава протеза, Каза ти го, кълна се, не издържам да те гледам така. И аз не издържам, й казах, помисли за бедния Алберт, Бил е в армията четири години, иска да му е хубаво, И ако с теб не може, други ще го дадат, казах й го. А, така ли, каза тя. Ами нещо такова ще стане, казах аз. Тогава ще знам на кого да благодаря, каза тя и ме погледна остро. МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е И да не ти харесва, ще свикнеш, й казах. Други могат да направят правилния избор ако ти не можеш. Но ако Алберт си отиде няма да е да не съм ти казала. Трябва да се срамуваш, че изглежда така повяхнала. ( А е само на трийсет и една.) Не зависи от мен, ми каза тя, с мрачна физиономия, То е от хапчетат дето ги взимах, за да ги махна. (Имала е вече пет и почти умря от малкия Джордж.) Аптекаря каза, че няма да е проблем, но вече не съм същата. Ти си истинска глупачка, й казах. Е, ако Алберт не те оставя на мира, нали за това е то, й казах, За какво се жениш, ако не искаш деца? МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е Е,следващата неделя Алберт се върна, имаха топъл пушен бут И ме поканиха на обед да го опитам докато е топъл – МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е Лека нощ,Бил. Лека, Лу. Лека, Мей. Лека! Та-та. Лека. Лека на всички. Лека нощ, дами, лека нощ, скъпи дами, лека нощ, лека нощ.       III. ОГНЕНАТА ПРОПОВЕД             Шатърът на реката е скъсан; последните пръсти на листата Се вкопчват и потъват в мокрия бряг. Вятърът Пресича кафявата земя, нечут. Отишли са си нимфите. Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си. Реката носи празни бутилки и опаковки от сандвичи, Копринени кърпички, кашони и фасове И други свидетелства за летните нощи. Отишли са си нимфите. И техните приятели, шляещите се наследници на директори от Ситито; Отишли са си без да оставят адрес. При реките Лемански – там седяхме и плачехме... Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си. Сладка Темза, тихо протичай,а аз ще говоря кратко и без патос. Но зад гърба си чувам сред студения порив