Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.07.2010 23:27 - Из Приказен свят, том първи от Ангел Каралийчев
Автор: goran Категория: Лични дневници   
Прочетен: 11216 Коментари: 0 Гласове:
14

Последна промяна: 05.04.2012 17:37


Слепият гъдулар
image
    Името му беше Тилилей, а селяните от делиорманското село Орлица му думах Талей. Талей имаше една орехова гъдулка, една дарена ръка, която с лък цели пет години радва душите на орличани, но той си нямаше очи. Дочуваше шума от крилата на орел, кога се вие на витло във вишното небе, а какво е орел не знаеше.
    ...
    - Какво гледаш нагоре, Талей?
    - Звездите.
    - Че ти виждаш ли ги!
    - Не ги видя, но ги чувам. Цяла нощ те плуват и пеят, но техният глас не е като човешкият.
    - Ами какъв е?
    - Не го зная – чуден. Сърцето ми се топи, като ги слушам. Казват, че звездите падали от небето тъй, както падали узрелите круши, когато лъхне вятър. Аз не ги виждам, но чувам как падат. И щом някоя тупне на земята – другите охкат. Да видиш как охкат и плачат! Не мога да заспя цяла нощ.
    - Не можеш, Талей, защото не ти е уморена душицата. Я да си вързал като мене от тъмно до тъмно снопи, че да си объхтан и грохнал от работа – какъв сън ще спиш!
   
...
    - И да дойда на нивата – отвръщаше слепият, - какво ще правя, когато не виждам ръкойките? Само ще преча на жътварите и ще тъпча храницата.
    - Кой ти дума? Ти си гледай гъдулката.
    Но Талей жадуваше да види бял свят.
    Никой от орлица не знаеше от къде е дошъл слепият гъдулар.
   
...
    - Кой си ти, човече?
    - Аз съм Тилилей.
    - Кой Тилилей?
    - Тилилей слепият.
    - Откъде идеш?
    - Ида от тъмнината.
   
...
    Първата нощ нощува под тежко наведените клони. Малките щръкчета от горното гнездо до тъмна доба жумоляха на своя пилешки език, като дъждовни капки в утаен вир, и му вълнува сърцето. На другият ден, когато росата пороси гнездото и слънцето окъпа черното му чело, той извади от кожената торба гъдулката си и потегли лъка по жиците. Тогава щръкчетата замълчаха. Орличани се задава с коля, някои от тях спираха да го прослушат и сетне потегляха надоле в златната далечина, като се чудеха от къде им е дошъл. А слепият нареждаше, но то не беше песен, а душа, която се бие в мрака и жадува да види бял ден.
    Вечерта добрата шътачка баба Тиша му донесе в пола порязаници, една питка и малко жито със захарче върху питката. Даде му да хапне, па го попита:       
    - Къде ще легнеш?
    - Тука ми е добре.
    - Недей тъй ами ела подире ми
... Хубаво е човек да има подслон. Утричком, поглеж, паднал дъжд. Като те намокри на кое огнище ще стоплиш кокалите си?
    Талей се обърна:
    - Моята кожа е обръгнала. Но щом като ме каниш
...
    И тръгна подире й ...
    ...
    Кога влязоха, Талей взе да пипа окъртените белосани стени.
    - Ти не гледай стените – рече старата, - тука е топло
... А сега почакай да ти донеса – една вехта чергица имам. Нея съм намислил да ти дам. Нямам друга. Остарях не мога вече да тъча.
    И заживя Талей в пустата воденица, под бабината Тишина чергица нощем, а денем под кривата върба с щърковото гнездо в клонето, прегърнал гъдулката си. Ръката на слепия, която знаеше тъй хубаво да свири, никога не отваряше шепа за милостиня. Ако сутрин някой орличанин, когато отиваше на работа, му отчупеше къшей хляб от прясна пита, огъната в шарена кърпа в торбата, и го сложеше напреде му – вземаше къшея.
... Полека-лека орличани свикнаха с него, поеха песента му и я отнасяха всеки ден по нивите като благодарност ... 
  
...
    Тъй минаха четири лета.
    На петото земята даде небивал род на орличани.
... Но то не било на добро. ... Падна една градушка и очука хубавият плод до зрънце. ... Нямаше ги житата. Но Талилей не беше видял поразията.           
     Той засвири една кръшна песен и се ослуша дали щръкчетата над главата му ще разтворят крила.
  
...
    - Хей, неблагодарнико, ние тук пет години те храним като наше куче, а ти ей какъв си бил. Когато сърцата ни плачат от мъка, ти се радваш, свириш ръченица, ай!
   
...  
     И разлютеният старец, като грабна гъдулката на слепия, с всичката си сила я прасна върху кривата върба.
Талей онемя. До вечерта стоя без да мръдне, а когато падна нощ над Орлица, той стана и взе да пипа земята.
... и като пипаше, той напипа нещо меко, едното обито от градушката щърче.
    ...
     Насред мегдана, където го беше намерила баба Тиша на задушница, той насипа всичкото, което му бяха дарили орличани през най-радостните си дни. Паричките пламнаха на месечината като сълзи. ... Стежко наранено сърце гъдуларят я напусна и без гъдулка потъна в оная тъмнина, от която беше дошъл преди пет години.        
 

Другари

    Когато влезе в учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше къде да седне. Срам го беше от другите премени момчета, защото и двата ръкава на палтенцето му бяха закърпени. Колко се труди майка му, дано сбере някоя и друга пара, че да мо купи плат за ново палтенце, ала не смогна. Лятото мина много тежко.
    - Ех, чедо, да беше жив баща ти, сега нямаше да тръгнеш окърпен на училище! – въздъхна тя на вратнята.
    - Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старите хора казват, че кърпежът крепи света.   
    Матейчо остана сирак. Неговият баща беше зидар. Ходеше по градовете да прави къщи на хората. Веднъж, като носел тухли на гърба си, той се подхлъзнал и паднал заедно с тухлите от петият етаж. Паднал и не станал. Тъмно стана в сиромашката къща където живееше Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очите. Веднъж през пролетта у тях се отби дядо Петко, кметът.
    - Стига – викна той, - стига, невясто, си плакала, ами се запретни, че тръгвай по къра на работа. Гледай да събереш зимнина.
    - Ами на кого ще оставя момчето? – попита Матейчовата майка.
    - Дай го на мене, да ми стане ратай. Ще носи вода на жетварите, а подир вършитба ще видя там нещо да му дам.
    - Вземи го дядо Петко – съгласи се Матейчовата майка.
    Цяло лято малкият ратай тича с две стомни по нивята – от кладенеца до жътварките.
... Подир харман, когато дядо Петко насипа новото жито в житницата, повика Матейчовата майка и отдели един шиник зърно. (* около 8 – 10 кг)               
    - Туй жито – рече той – се пада на твоят син.
    - Не е ли малко? – боязливо попита сиромахкинята.
    - Малко ли? – сопна се дядо Петко. – Как тъй малко?
... Взимай го докато не съм го прибрал! Ще останеш и без него.
    - Ох, на мама момчето! – помилва чедото си сиромашката жена.    
    – То ми е още малко, ала стана печеловник!
    ...
    Щом удари барабанът и барабанчикът съобщи, че учебната година почва, малкият ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влезе в стаята не посмя да седне. Срам го беше.
    - Хей, Матейчо, ела тук, при мене има място! – извика някой от най-последният чин.
    Матейчо тръгна и щом видя, че го вика Димчо, синът на въглищаря Вълко, затече се към него. Димчо беше много добро момче. И в тяхната къща немотията беше свила гнездо.
... През лятото Димчо, наместо да скита по улиците, тръгна с една кошничка по къра да събира узрели круши и сливи. Всеки ден продаваше на гарата по една кошница плод. Събра цяла шепа левове и си ги скри на едно потулено място.
    Минаха две седмици. Беше топъл есенен ден.
... Влезе учителят. Поздрави децата. Те скокнаха на крака и му отвърнаха. Врата скръцна. Показа се училищният слуга дядо Продан. Той внесе цял куп нови учебници. Учениците почнаха да викат от радост. Учителят раздаде на всички, които бяха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена с чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нямаше пари за учебници.
    - Дай и аз да разгърна твоята читанка – рече той на Димча и като се наведе, ръцете му се разтрепериха и очите му се наляха със сълзи.
    - Защо плачеш? – попита го Димчо.
    - Мъчно ми е – отвърна Матейчо.
    - Кажи, нали си ми приятел!
    - Нищо – отвърна Матейчо, избърса си очите и тръгна с наведена глава.
   
...
    Димчо се прибра в къщи, седна да обядва, ала не можа да преглътне първият къшей хляб. Тежко му беше за Матейча. Дълго мисли как да му помогне. Най-сетне одари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно.
    Същата вечер той отиде в къщата на своя учител. Завари го в пчелника, ходи между кошерите. Димчо каза: Добър вечер, учителю!” – и изкара от пазвата си един вързоп левове, всичките, които беше изкарал през лятото.
    - Учителю – рече той, - тези пари са мои.
    - От къде ги имаш? – попита учителят.
    - Аз през лятото носех на гарата узрели круши в една кошница и ги продавах на пътниците. Парите скътах. Смятах да си купя с тях една орехова гъдулка с четири жички и лък от конска опашка. Много искам да стана цигулар.
... Но сега като видях, че Матейчо си няма учебници, реших да дам моите пари. Аз догодина пак ще си спечеля пари, тогава ще си купя гъдулка. Вземи ги, учителю!
    Но учителят не взе парите. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:
    - Прибери си парите. Аз вече съм поръчал за Матейча учебници по бедност. Но ти имаш добро сърце и ще станеш достоен гражданин. Ела сега да ти сипя малко мед в една паничка. Не се срамувай. През лятото ти си се трудил като малка работна пела!


Една малка душа иска да лети
image
         Писмо от Груйчо Тухларчето
         до неговия дядо Грую в село
         Каменец

       Мили ми дядо, днес е неделен ден и аз нямам работа. Оставиха ме да вардя тухларницата и да паса магарето на циганина, дето кара вода от реката с едно буре. Най-напред аз си постегнах гъдулката и почнах да свиря. Щом дръпнах лъка на жицата, сърцето ми взе да тупка. Много ми стана мило за село, за мама и за тебе. Затуй седнах да ти напиша едно писмо. Тука няма нито маса, нито стол, ама аз обърнах едно газево тенеке и пиша върху дъното му. Дядо, аз работя, нося тухли и печеля вече. Ще ми плащат по осем лева на ден и хляба. През зимата, когато отидох в София, ръгнах да свиря по улиците и по кръчмите. Някои хора се спираха да ме слушат и ми даваха пари, пък други ми думаха „марш”!
      ...
       Много е далеч нашето село оттук. Вчера с циганина Яшар водоносеца на тухларницата, отидохме насреща в едно балканско село за дърва. Покачихме се на самият Балкан. От най-високият връх аз започнах да търся нашето село. Гледах, гледах, очите ми се изгледаха. Че къде сте вие? Дощя ми се да стана птичка, да хвръкна към вас и да кацна на мамино рамо, между класовете. А пък София, дядо, голям град. Цял ден край мене фучаха автомобили и трамваи. Къщите високи като планини. Погледнеш ли някоя, докато видиш стряхата й – шапката ти пада. Да ти се оплача, дядо: цяла зима с едно друго сиромашко момче сме спали в един сандък за смет.
... А за гладуването – сетне ще ти разправям.
За мене, дядо, ако питаш много съм добре. Тука отсреща, на сто крачки от тухларницата, е Божурище. Дядо, да видиш самолетите! Ох, че хубаво нещо! Сутрин се дигат нагоре и крилете им лъщят. Когато отидат много високо – там, където нощем светят звездите, - бръмченето им утихва. Сякаш пчели пеят в градина. Лятно време летците ходят с бели дрехи.
... Като спечеля много пари, ще отида се уча и ще стана летец. ... Ще имам самолет и с него ще летя където си ща. ... Дигаш ръка над очите си и гледаш: да е птица не е птица. Нещо крилато слиза от небето, върти се над ливадата и колкото наближава все по-голямо става. Пада в косеното сено. Ти ставаш и не вярваш на очите си: самолет. Моторът млъква. От корема на самолета излиза летецът с кожени дрехи и очила. Пляскаш с ръце: летецът съм аз, твоят внук Груйчо.
       - Хайде, дядо – казвам ти, - качвай се на самолета ми! Искам да те поразходя на стари години. Най-напред ще идем да видим Европа.
... Ще наберем от Палестина мандарини и ще донесем армаган з всички деца от нашето село. Намислил съм да вземеме и мама в самолета. Стига е прала вретена за чужди хора и стига е събирала лятно време забравени класове по нивята.
        Много ми е мъчно дето съм сираче и няма кой да ме издържа в прогимназията. Ти само потрай. Сега аз нося тухли, а подир години ще стана голям човек.
        Дядо, да ми напишеш едно писмо в плик.
        Много здраве на мама, на тебе и на цялото село!

         Целувам ти ръка твоят внук  Г р у й ч о.


Малкият беломорец


    В Тракия върху брега на Марица се намира живописното село Войводене. То се гуши, потънало в зелената шума на овощните дървета, а край него се ширят просторни житни ниви и ниски хълмове засадени с лозя. В туй село подир войните се настани бежанецът Костадин Вълков с жена си и малкото си момче Влади. Костадин Вълков пристигна от беломорския бряг. В своя роден край той ловеше риба с мрежа, караше я на пазара в близкия град и със спечелените пари хранеше семейството си.
    ...
    Бежанецът спря каруцата пред старата запустяла воденица край Войводене, разпрегна коня и стовари покъщнината си на полянката. Запретнаха се и тримата, преградиха една стаичка под стряхата на воденицата, измазаха я и се наредиха. Тръгна рибарят Костадин отново да лови риба по Марица. Влади се записа в селското училище, запозна се с новите си другарчета и те го обикнаха, защото беше весело и смело момче. Владевата майка шъташе в къщи, събираше зимнина, кърпеше рибарската мрежа.
    - Мамо – думаше й Влади, - и днес видях една девойка, че носи на кобилица две кошници с жълто грозде. Много ми се яде грозде, ние кога ще имаме?
    - Потрай, чедо – отвръщаше майката. – Тези дни, когато баща ти тръгне на пазар да продава риба, ти му заръчай да ти купи едно гроздче.
    Заваляха поройни есени дъждове. Марица препълни бреговете си и нейните мътни води повлякоха надолу дървета, жълти тикви, цели купи сено. Забуча като градоносен облак.
    Един ден, когато удари училищният звънец на обед и децата като шумен поток се втурнаха навън, Влади се промъкна между навалицата. Той бързаше да се прибере в къщи да помогне на майка си, която плетеше нова мрежа. Като наближи реката, малкият беломорец забеляза голямо вълнение на крайбрежната селска улица. Цяла тълпа от хора се трупаше на едно място и викове, пълни с ужас, цепеха въздуха. Какво има, какво се е случило?
    Влади се втурна. И щом надникна през навалицата, страшна картина се разкри пред очите му: сред широката река повлечено от бурното течение, се давеше едно малко дете. Никой не смееше да се хвърли в мътната дълбока вода, за да го спаси. Нещастното паднало дете ту потъваше, ту се показваше отново, а край него плаваше калпачето му.          
    Без да мисли много, Влади смъкна от гърба си торбата с книгите, разбута тълпата и се хвърли във водата.
    Всички хора наоколо ахнаха. Не се мина дори и една минута, и малкият рибарски син, който беше пораснал на беломорският бряг и знаеше да плува като риба, наближи мястото, гдето се мяташе удавничето. То се беше загубило под водата и само по едни мехури, които излизаха един след друг, Влади разбра къде е. Почна да го търси. И защото се страхуваше да не би удавничето да го хване за крака и да го повлече надолу, смелият плувец се гмурка под водата. Приповдигна с гръб потъналото момче, извърна се ловко, хвана го за дрехата с една ръка, а с другата заплува към брега. ... Когато – измокрен до кости – той се изправи на брега, радостта на селяните избухна. Всички започнаха да викат. Мъжете го тупаха по рамото, жените го прегръщаха и целуваха по челото. Старците му думаха „юначина”. Няколко опитни стари жени се заеха с удавничето, почнаха да го разтриват чевръсто, раздвижиха ръцете и нозете му. Детето повърна погълната вода и отвори очи.
    Влади, като видя, че момчето е живо, грабна торбичката си, измъкна се от навалицата и се затече към вкъщи. От крачолите му шуртеше вода...
    На другия ден във воденицата, гдето се беше настанило сиромашкото семейство на рибаря, пристигнаха двама души: мъж и жена – бащата и майката на спасеното дете.
    Бащата дълго милва Влади и рече на Владовата майка:
    - Цяла нощ мислихме с жената как да ви се отплатиме. Ние имаме на тоя свят само една радост – нашето дете. То е вече в първо отделение. Ако го бяхме загубили живота ни щеше да стане страшен. Не сме богати хора, за да наградим Влади, както трябва, ала имаме три декара хубаво лозе на Белия бряг. Решихме да дадем единия декар за спасителя на нашия син. Гледайте лозето, грижете се за него, копайте го, пръскайте го, берете му гроздето – то е вече ваше.
    Владевата майка заплака от радост.
    Същата вечер след училище Влади и майка му заминаха към Белия бряг, който е на юг от Войводене. Майката носеше една празна кошница за грозде.


Есенна приказка

    - Славенце – рече болната птичка, като се надигна от гнездото и погледна със светлото си око надоле към пилето, което шумолеше в тревата и миеше с росни капки перцата на крилцата си, - иди, маминото, в лозята да ми намериш едно зрънце от жълт грозд, че ми е изгоряла душицата за сладко нещо!
    - Отивам, мамо. Додето се дигне росата от жълтите листа на брезовата горичка, ще дойда.
    ...   
    Славейчето кацна на едно клонче над дядовата Радойкова глава и почна тънко да чурулика.
    - Дядо Радойко – думаше то, - ще ми позволиш ли да откъсна едно зрънце грозде за болната си майка. Тя лежи в гнездото и чака. Може ли?
    Но старецът не му отвърна нищо защото не разбираше славеев език. Молбата на славейчето му стори песен.
    - Брей, че хубаво пее крилатичкото! – въздъхна той, бутна си калпака на темето и посегна да откъсне още една праскова.
    Птичето пръпна нагоре, побягна към долния край на лозето и рече да открадне едно зърно.
... намери едно зърно, Туй зърно беше паднало от високо и тъй силно се ударило, че се беше пукнало. Протегна шия нашето пиле и разтвори човка. Но щом докосна плода за кожицата, над главата му изгърмя дядо Радойко с празната тенекия. Разтреперано от ужас, славейчето остави зърното и хвръкна да бяга с всички сили. Върна се при болната си майка и почна да и разравя премеждието си.
    - Нищо – въздъхна майка му и почна да го милва нежно с крилото по главата, - нищо, пиленце, друг път ще ми донесеш грозде.
   
...
    Славейчето се нажали, хвръкна навътре в гората и кацна на една лешникова вейка над горският път.
... Мъката, която се беше натрупала в душата му, натежа и почна да напира навън. То отвори уста и запя, но песента му беше толкова жална, че разплака белят камък, който стоеше забит край пътя с едно черно число на челото. Едри каменни сълзи затупкаха в праха и без малко щяха да удавят една мравка, която случайно минаваше край камъка.
    Мравката побягна настрана и погледна учудено с големите си очи.
    - Защо плачеш, камъко? – попита тя.
    - Славейчето ме разплака. Песента му е тъй жална, че не мога да сдържам сълзите си. Питай него.
    Мравката дигна очи нагоре към лешника.
    - Хей, песнопоецо – провикна се тя, защо разплакваш камъните? Ела тук да ми разкажеш!
    Славейчето слезе, кацна на пътя до мравката и всичко й разказа.
    - Само за едно гроздово зърно ли ти е мъката
... тръгвай тогава на кладенчето с мъхнатата коруба, дето е под синура на дядовото Радойкино лозе. На пътеката под самото кладенче ще намериш не едно, а две жълти гроздови зърна. ... Аз като ги видях, очите ми останаха в тях. Помислих си: „Ех да мога някак да търкулна едното до дома!” Но няма как. Зърното е тежко, пък аз съм слаба. Не мога го мръдна. Иди поне ти. Клъвни едното, а другото занеси в гнездото на майка си.
    Славейчето се втурна към кладенчето и намери гроздовите зърна, зарадва се, припна с криле, грабна ги лакомо с човка и литна назад. Когато мина край жилището на мравката, то пусна пред вратата й едното зърно, а другото отнесе на болната си майка.    

Послепис:
Още няколко творби на други прекрасни български автори, който прочетох през последните три години:


Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева

Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.

Из поредица „Галактика”, книга 61 – „Белият гущер”, автор Павел Вежинов

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Антарктида и един детски спомен

Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето

Старите хора и младежта

Родови сънища

Гатанките на баба

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)











Гласувай:
14



Няма коментари
Търсене