Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.06.2019 09:15 - ИЗПОВЕД
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 256 Коментари: 0 Гласове:
1



 ИЗПОВЕД

 

В квартирата на Николай Драгостинов – учител по български език и литература, влиза мъж - висок, прясно избръснат, на неразгадаема възраст. Като онези мъченици от планината, за които годините нямат значение. Те са на толкова, колкото им дадеш. С хлътнали бузи и зачервени очи, с лепенка отдясно на шията, той се покланя смирено, чеше мустак във вадичката под носа и чака даскалът да го покани да седне. Драгостинов затваря книгата, която прелиства в момента, става от леглото и завързвайки колана на халата си, подава ръка на непознатия мъж, изпепелен от жарките му очи. Срещата е неочаквана и от това малко смущаваща.

-Даскале, ако си каил мога да седна – връща го в действителността селянинът с печалния поглед.

-Заповядайте – казва неловко Драгостинов и му предлага единствения стол в стаята.

-Не съм тукашен, даскале, не те знам, не ме знаеш. Казвам се Вълко. За друго, славни човече, не питай. Обадиха ми, че си списовател. Везиш на книга хорската мъка. Затова ида. Да запишеш и моята. Белким се отпусне вюмручената ми душа, та и аз да повидя хубавко. Чуй, после смятай що за човек съм.

Нашенци не сме люде от сой. През смутното време гладувахме и въшки сме имали, и бой сме яли за влизане в ТКЗС-то, и баща ми във Втората световна е воювал… Там също имаме грях. На връщане, старият събул два чифта ботуши от немски пленници. Едните обува, другите разменя за радио – такава една думлива кутия – нищо и половина. Цяло Медино се извървя да я види. Той седи върху миндера, смуче ябанджийския си тютюн, оглежда и тегли хората до най-голяма подробност. След няколко дена, щом се разтъжи, викна ме при себе си, стисна ме за врата и възкликна:

-Виж, какъв тосун* си станал, само за женене! Курдисал съм ти една въргулата женица – кибрит. Обълките и по характер са по-каматни.

В петък доведе у дома Стойкина Лалка. Понеже нямах мнение за женилката, захванах да правя деца. Ката година издувах Лалкиния корем, а тя, милата, раждаше като свинка. Оказа се, че Господ не е каил и си ги прибираше преди да закръглят четиридесет дни. От шест ни останаха две. Можехме още да се напънем, но жената се наслаби в кръста. Приехме, че ще са две и заживяхме с грижа за тях. Сеем тютюн – юначетата край нас, копаем патато - те пак в пръстта. От нива на нива,

израснаха два ясни сокола. А ние с жената връзвахме гащите на живота, карахме я, без да се лъчим от хората. Децата приимаха в училище – огън и пламен. На кого мязаха, не знам. Плюя си в пазвата, даскале и моля Онзи над нас – дано е за хубаво. Да са ми живи и здрави, кучите синове! Аз зная какво да направя за тях… Те растяха, младо момче, ние стареехме...

Големият – до сущ като майка си - кахърен, срамежлив, все едно е женско. Възмургавичък, но хубавец... Малкият – татралка и половина. Върви по петите ми и все дума. Беше нисък, набит, с червеникава косица, напърчена по главата и луници край носа. Дете-фишек. Както се казва, грозното е хубаво, ала хубавото е още по-хубаво. Приличаше на мен. Много бе оживотено. Тръгне майка му да дои кравата, той пред нея. Сяда на столче встрани, чеше кобилата, дразни ягнетата… Те, нали са добичета, вървят му по гайдата. Когато кобилата се ожреби, замръкваше и осъмваше в подника. Га че бяха еднокръвни братя с жребчето.

И култура имаха, даскале и уважаваха по-старите, и на летен лагер ги пращах… Значи познаваха и други краища по света. Изобщо, бях ги курдисал. По едно време ме доби страх – ще ги стъпче животът, диванета са, започнах да ги подучвам: синчета мои, човек трябва да прави от време на време по някой малък грях, инак ще помисли, че е светец. Ще се възгордее. Онзи на небето, не обича горделивите. И хората не ги щат. Те ме гледаха с почуда, присмиваха се на старческия ми акъл. Мислех за греха, даскале, а той бе грабнал вече душите им. Малкият тарикат иде един следобед при мен в работилницата и дума:

-Тате, ние с батко ще си сменим имената.

Бях чувал за таквоз прекръщаване, ала сега копойчето ме ухапа с такъв зъб, че ме преряза в кръста. Вкара ме в миша дупка.

-Какво ви е на имената, та ще ги сменяте? – попитах го още на себе си.

-Не са български – отвръща ми хитро като магазинер. – И учителката тъй каза. Пък и да не е казала, ние си знаем – турски са. Кобилата не е човек, но й викаме Мица. Цяло Медино знае, че кандурското куче е Ангел, а Санковият петел – Борчо… Защо българските животни могат да имат български имена, а българските хора не могат?

Подучен, седи хубавецът пред мен и ме кези право в очите. Чака благословия, даскале. Какво да му кажа? Гледах го и отвътре ми се залюляваха бърчините. Силомка озаптих нервата. Уж на шега го попитах:

-А ти как ще се казваш?

-Карамфил - отвърна малкият ми хитряга.

-Бре сине, майчин - набузи ме смях, – с тоя акъл, магарешки трън не става от теб! Като те опаля една тояга, не карамфил, ами лайкучка ще станеш!

Заболя ме главата. Сърбяха ме ръцете да го пилосам, но ми домиля, отсунах крамолата за друг ден. По Цветница го пердаших заради дивия голуб, дето донесе отнякъде и строши полюлея в гостната стая. Тогава ми рече право в очите:

-Бий ме, бий! Ако искаш да знаеш, ние с бате подписахме декларации. Сменихме си имената. Аз вече съм Симеон, батко е Георги, а теб кръстихме Вълк… Баба също ни каза, че не сме турци, за да имаме турски имена.

Капят му сълзите, даскале, бузите му пламтят от шамара, а той на всичко отгоре се репчи. Тоя ден ги бих и двамата. Истината не мога да скрия. Но пусто и другото беше така. Аз също знам, че нямаме вземане-даване с анадолците. Нито по род, нито по език, но нямах кураж да разцепя живота на две. До вчера с едно име, от днес с друго. Налагам ги с метлача и им набивам: „Запомнете, калпазани, че име къща не храни! Но то не е сополинка**, та ката ден да го сменяте!” Не чуват, брате мили. Полудях. Вчерашни лапетии, а именуват баща си, майка си, заровените в пръстта… Кръстници! Не, младо момче, ти не можеш да разбереш, това беше голям грях.

Една вечер ме среща имамът на селото. Без да отвърне на моя селям***, съска като змия: „Нито в джамията влизаш, нито в правия път ходиш. Ако нямаш страх, имай срам!” Върнах се побеснял и пак ги подхванах. Бих ги, до попикаване. Друг път Симеон тъй плака, когато му вадиха носна сливица. Помня, той вътре врещи в ръцете на доктора, вън - аз рева без никакъв свян. Сестричката, с бяла престилка, обикаля около мен и едно в друго завтаря: „Чичо, не боли толкова, спрете. Детето плаче от страх!” Неговият полог, даскале, е бил най-дълбоко в сърцето ми, затова ми е толкова мил.

Тогава избягаха у дядо си в горната махала. Три дена ги кри старият, на четвъртия, тъкмо реших да простя, влизам в подника и гледам моят, малкия син, виси на гредата с прехапан език. Скъса ми се солука. Прегребах вратата и се свлякох на пода. Вдигнах глава, не вярвах това той ли бе с червеникавата косичка и луниците покрай носа, или не бе. Сине! – викнах без глас. Напъвах се, а от гърлото ми само шепот излизаше. Питах го смален под тревата: „Симеоне, защо ме наказваш така, сине? Как не можа да простиш на неукия си баща, който никога не е бил против новото? Защо, мили соколе?…”

Синчето мълчеше, не мърдаше. Само малкото конче, с грива една педя, дъвчеше левия му крачол. Прегърнах сина си - той леден. Отрязах въжето, занемях – как да обадя на майка му?! Тя е със слабо сърце. Няма да издържи, милата. От жалост към нея го скрих. Радвах му се два дни, на третия й казах. Проклета жена, не вярва, даскале. „Ти го уби – съди ме. – Гром да те пръсне! Бял ден да не видиш!” – кълне, мили Боже. Аз какво да река! Преглъщах сълзите, страдах...

Събра се цялото село. Дойдоха учителите, учениците, навързаха китки, повикаха музика от общинския център, потече множество като река. Аз не смеех да се покажа. Седях в задния двор на къщата и се топях като мум****. По едно време, овардих косата, увиснала на дувара и ха да я грабна, но от страх, че няма да се довърша, отказах. На гробището спряха. Музиката се умълча. Стана тихо като в гроб. После се разшаваха, някой взе думата. След това пуснаха моят малък сокол в черната земя...

Човече мили, животът ми се обърка. Той каквото даде, такова и взе. Нищо не остана. Медино ме намрази, Лалка – дваж повече. Трета година не сядаме заедно на софрата. Все плаче, милата, разболя се... Големият – Георги, замина в Смолян. Изучи науки, ожени се за градска жена, разуважава ни.

Ти, учено момче, дето акъл даваш на другите, какво мислиш, че мен не ме боли за българското сърце! Лъжеш се, драги! Къса се то, вие от болка, ала си викам, защо да сме първи? Ако утре се върне властта назад или някакъв душманин ни халоса живота, какво ще стане с нас?… Аз, дето излязох такъв праведник, не зная нито една турска дума. Душата ми е чиста като харман, а кръвта в нея – до последно е българска. Просто, нямах кураж да съм пръв…

Ех, даскале, даскале, черешите втасаха, пилците ги кълват. Крушите капят като сълзи в тревата. Ябълките – ще пусна кравата да ги озоба и всичко ще свърши. Но защо? Нали съм ги сял за другите? За тях съм се трепал!… Около мене е пусто – няма никого. Често обарвам гърдите си – едно сърце ми остана. Боя се и то да не ме предаде. Умирачката е дермань*****, ала не идва. Бог ме наказва с живот – живот, който нито обичам, нито ме обича. Такава е моята болка, даскале. Сам прецени, учен човек си, значи добър.

-Но вижте - съчувствено хваща ръката му Драгостинов, – разбирам Ви, но е станала някаква грешка. Аз съм учител...

-Не, даскале, няма грешка. Мен не ми трябва поп, нито ходжа, а човек, който да ми повярва. Ти си списовател. Отбираш човешките дертове, разказах ти моите, напиши ги на книга... Нека хората разберат, че не съм толкова грешен. Нека научи моят голям син, моят вакъл сокол, та да не се срамува от мен. Нека разбере целият свят.

*тосун – биче

**сополинка - кърпичка

***селям – поздрав

****мум – свещ

*****дермань – лекарство, изход, решение

 

1978 г.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152905
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031