Да си призная в началото мислех, че с бомбето, в което повечето хора веднага припознават стила Филип Марлоу, малко преигравам, но секретарката Дида ме убеди да го държа на главата си, защото с него съм приличал по-малко на тракторист. Факт от изключително значение за професия като моята. Предадох се, и ето че с вид на истински, макар и неформален блюстител на реда, очаквах срещата с жената, представила се по телефона като госпожа Илиева. Същата госпожа Мариета Илиева, майката на Вероника Илиева - Рони.

   За въпросната дама поназнайвах малко, най-вече от жълтите вестникарски писаници и няколкото телевизионни интервюта, които тя даде непосредствено след трагедията, споходила семейството й. За съпруга й обаче - богатият търговец на цветни метали със съмнително минало Дойчин Илиев, имах повече информация, която въпреки това реших, че ще е редно да обогатя още, при положение, че се захвана със случая на Илиева.

Влязох във фоайето и се запътих директно към първия кисел служител на хотела с червен мундир и смешно шапе, влязъл в полезрението ми, когато дочух  изискан женски глас да вика моето име:
- Господин Колев, насам моля. 
  От дълбоките винено червени кресла изплува жената, която без проблем за моята фотографска памет разпознах като Мариета Илиева - красавица на средна възраст с червена коса и очи, които можеха да доставят късче пролет посред коледните празници.

   Жената протегна ръка, която веднага джентълменски поех:
- Колев. Ради Колев, частен детектив - семпло се представих и понечих да завзема малко територия с чара си, но за жалост тя ме изпревари, като с поглед ме покани да се настаня на диванчето срещу нея.

  Подчиних се, и за да преодолея първоначалното неудобство, което съдържа всяка среща със скъпо струващ непознат, заровичках в чантата, в търсене на химикал и тефтер за водене на бележки.

- Благодаря, че се отзовахте на поканата ми - госпожа Илиева наруши краткото мълчание и продължи, - за съпруга ми и за мен вашата помощ би означавала много.
- Няма проблем - окопитих се със сдържана усмивка, и с глас, вдъхващ доверие подхвърлих смело, - това ми е работата. 
- Да преминем директно на въпроса, ако нямате нищо против - гласът на Илиева издаваше съдържанието на сърцето й - равно количество от решителност и болка. - Предполагам, че сте запознат с това, което се случи с моето съкровище. Дъщеря ни - моята и на съпруга ми Дойчин.

  Не зная дали това се нарича просто интуиция, но още когато трагедията беше топ новина, подозирах, че рано или късно ще се занимая с този случай. Да, знаех какво стана преди четири месеца във Френската гимназия. Четох във вестниците и гледах горещите репортажи по всичките национални телевизии.

  В телеграфен стил, за мое улеснение мислено прехвърлих следната информация, отнасяща се за злощастното събитие. Преди обяд на петнадесети май Красимир Кордов - дрогиран, въоръжен с рязана пушка младеж, влязъл в час по френски език, и в продължение на шест часа държал за заложници съучениците си. Всички до един, включително и учителката по френски. Опитите на полицията да влязат в контакт с похитителя останали без успех, след като момчето през цялото време отказвало какъвто и да е контакт с преговарящия психолог.

  Краят на драмата със заложниците настъпил, когато Красимир се предал сам. Малко след като застрелял един - единствен човек от заложниците - Вероника Илиева - Рони. От  последвалите интервюта с очевидците - съучениците на убитото момиче и учителката - изникна един загадъчен факт. Малко преди да натисне спусъка, младежът се навел над Рони, и двамата тихичко си разменили няколко думи. След това последвал изстрелът.   

- Да. Спомням си случая - казах стегнато. - Съжалявам за загубата ви. 
- Искам отговори - Илиева ме гледаше в очите. - Искам да зная защо точно нея. От всичките останали деца този изверг е гръмнал само нея. Защо? Ако получа отговор на този въпрос, не се съмнявайте, че ще ви се отблагодарим подобаващо.

  Математикът в мен започна да калкулира евентуалните инвестиции, които предприемачът и прахосникът в мен биха осъществили с тази така наречена благодарност, но навреме се осъзнах. Дори малко се засрамих от мисловния си живот, и за пръв път от много време насам презрях циника, в който се бях превърнал. 

- Ще ми е необходима малко повече информация - върнах се към същността на срещата. - Освен данни за случилото се, бих искал да мога да огледам стаята на Рони. Ако нямате нищо против, разбира се. 
- Ще ви покажа стаята на дъщеря ми. Да ви призная, никой от нас с мъжа ми не е влизал там от деня на трагедията.
- Разбирам - кимнах със съчувствие. 
- Можем да тръгнем веднага. 

- Чудесно - усетих отново онзи трепет, който ме караше да обичам работата си. - Само още нещо, ако позволите. Имахте ли възможност да получите информация лично от Красимир Кордов. Момчето, което... От убиеца.
- Направих опит. Съпругът ми - не. Той бе готов да го разчлени, а не да разговаря с него. Аз обаче направих опит. 
- И...
- И нищо. Не се получава. Извергът не говори. Пред никого. Замлъкна и толкоз. Само от едно ме е страх - че някой „напредничав" психиатър ще заключи, че гадът не е с всичкия си, и хоп - след има-няма две години ще го пуснат. А моето момиче лежи в земята...

Гласът на Мариета Илиева я издаде за миг, но само за малко. Продължи с равен тон, от който заключих, че е решена на всичко - факт, който въпреки добрата ми воля, ме накара отново да разсъждавам с езика на цифрите.
- Само тази бележка получих от него - подаде ми сгънат лист, формат А4, и продължи. - Даде ми я единият от следователите, но вместо да хвърли светлина, тя ме обърка още повече.

  Разгънах листа. Там с красив почерк бе написано следното:
  „На  родителите на убитото от мен момиче. 
Привет. Ще разбера, ако ме мразите, но искате или не, сега аз съм част от живота ви. Сигурно никога  няма да ми простите.  Сигурно и аз няма да си простя. Едно зная - имахте страхотна дъщеря. Тя бе най-голямото ви богатство, но каква ирония - Богати сте, но и бедни в някакъв смисъл. А на Рони  - странно, по свой си начин,  но продължавам да й се  възхищавам. Напълно сериозно. Ама трябваше да го направя. Може би  искате за знаете защо точно нея. Ще ви кажа само, че искрено се надявам да разберете. Ето и един жокер - Защото тя е различна, и такива като нея нямат място в свят като нашия. Млъквам. Желая ви успех."

- Мислите ли, че дъщеря ви - върнах листа и реших да стрелям напосоки - и този, Красимир не са били нещо повече от съученици, и оттам да се е получила някаква ситуация? Може би ревност или нещо от сорта.
- Изключено - Мариета ме погледна строго. - Рони не беше такова момиче. Имаше приятели, но сигурна съм, не и в този смисъл. Освен това, през последните дни изкарваше по-голямата част от времето в стаята си.

- В писмото се вижда, че убиецът изпитва уважение към дъщеря ви, та затова...
- Трябва да откриете истината, а не най-удобната вероятност. Разбирате ли? - отсече госпожа Илиева и се изправи рязко. - Да вървим, да ви покажа стаята. 

  Разбрах намека, и за да потвърдя това, безмълвно я последвах.

 Двадесет минути по-късно се намирах в стаята на момичето. Деликатно помолих госпожата да ми осигури спокойствие, за да огледам мястото, където Рони бе прекарала по-голямата част от последните дни на живота си. „Губя си времето тук", бе първата ми мисъл, но следващата й се противопостави безкомпромисно. Усещането, че в стаята на това момиче, в която моята квартира можеше да се нанесе два пъти, се намираха отговорите, които ме интересуваха, се засилваше с всяка минута, която прекарвах там.

Подредено бюро, меки, момичешки цветове на пердетата, подканящи слънчевата светлина да присъства с мекота и пролетно настроение, нежна дантелена покривка на леглото и две огромни кукли, седнали в двата му края. Красота. Почти съвършен дизайн, но от ума ми продължаваше да не излиза въпросът - каква бе причината момиче на възрастта на Рони да намира повече наслада в това да стои тук сама, отколкото да се среща с приятели?

Нямаше смисъл да питам родителите й - те изобщо не я познаваха. Чувстваха се ужасно от този факт, и добре разбирах, че той бе причината сега да имам работа. Като добър детектив бях свикнал да разпознавам част от мотивите, които задвижват хората да действат по определен начин. Чувството за вина имаше особени белези и много често, както в настоящия случай,  работеше в подкрепа на моите финансови интереси. 
Мисълта за пари отново ме накара да се засрамя. Особено в стаята на Рони, всред цялата тази красота и неподправена чистота, цинизмът ми нямаше как да не блесне. 

Приближих се до бюрото и започнах да прехвърлям купчините книги. Разлистих няколко учебника с вялата надежда да изпадне някаква улика, която бързо да ме придвижи към отговора, който търсех. Уви. Нищо. Тогава, по навик погледнах зад бюрото, и точно там лежеше платнената синя чанта. Както по-късно с наслада я наричах - чантата с отговорите.

Извадих я иззад дървената мебел, и с няколко резки движения изтупах насъбралия се по нея прах. Отворих я и погледнах вътре. Добре подвързан тефтер с твърди корици. Извадих го, и като естествена реакция от това, сърцето ми се разтанцува от вълнение. В ръцете си държах дневника на Рони. Дневникът е най-добрият разказвач на тайни, а това го знаех и като професионалист, и като бивш тийнеджър с невярна приятелка.

  Озовах се на леглото на Рони, жадно разтворих първата изписана страница на предполагаемата улика и прочетох:  
          
С уста, напукана от жаждата,
отпивам мъничко вода.
И силно става тялото,
и няма вече сухота.
Вода от извор чист -
превръща се в река,
която утолява жаждата
и потича по земя -
запустяла, мрачна и увяхнала
и променя я така,
че любов и светлина изгряват там.
Вода от извор чист.
С уста, напукана от жаждата,
отпивам мъничко вода.
И силно става тялото, 
и няма вече сухота.

  Харесва ми да чета това стихотворение, защото е чисто. Започвам новия си дневник,  и искам той да отразява това, че самата аз  започнах нов живот.

  Започнала е нов живот. Звучеше ми странно момиче на осемнадесет да твърди подобно нещо. Какво му е било на стария живот, че да започне нов. Виж, аз настина се нуждаех от промяна. Годинките ми напредваха, а досадното усещане, че пропускам целта на престоя ми тук, на земята се увеличаваше с всеки изминал ден. Работата ми харесваше, но много по-малко, отколкото, когато започнах преди двадесет и седем години.

  Семейството... Ех, семейството. Ако имах повече мозък, сигурно щях да воювам, за да го запазя. Бях твърде отдаден на слабостите си, за да имам макар и минимален шанс да спечеля тази неравна битка. Обърнах на следващата страница. 

  15 Март. 
  Днес се навършват четири месеца, откакто ми се отвориха очите. Сигурна съм, днес отново ще бъде страхотен ден. Вчера, на вечеря, мама забеляза, че се усмихвам, и ме попита дали не съм влюбена. Помислих, че това е моментът да й кажа, но после тя направи някакъв неприличен коментар, и се разубедих. Ще чакам друг удобен случай. 

 Дневникът започва точно два месеца преди убийството. Вероятността на следващите страници да стигна до информацията, която ме интересуваше, бе доста голяма. Ставаше ми все по-интересно. Явно имаше някаква тайна, която тя е трябвало да сподели с родителите си, но се е притеснявала. Продължих.

  17 Март.
 Днес в училище беше гадно. Трудно ми е да издържам всичките глупости, които говорят. През междучасията излизам от класната стая, за да съм далеч от помията, която хвърлят и момчета,  и момичета. Имам чувството, че светът се е побъркал. Само разврат, чалга и пари се въртят в главата на съучениците ми. Жалка история. 
Поприказвахме си малко с Ани от „б" паралелка. Тя изглежда е добро момиче и настина съм благодарна, че се намерихме.

  28 Март 
  По литература писахме есе на тема - „Всеки носи кръста си към своята Голгота". Страхотно беше. Имах възможност да напиша всичко, което от толкова време исках да разкажа на хората около мен. Госпожата каза, че ще дискутираме в клас най-добрите работи. Надявам се да говорим за моето есе.    

  Една мисъл се завъртя в главата ми. Мисъл, която по-късно разбрах, че съвсем не беше глупава. Дали това „отваряне на очите", или „нов живот", не са всъщност начините на това момиче да каже, че е станала сектантка. Оттук дойде и следващото ми прозрение. Има ли това връзка с убийството. Може би все пак това беше далечен изстрел, образно казано.

  7 април
 Върнаха ни есетата. Ура. Говорихме за моето, защото както каза госпожата, най-много се доближавало да темата, и било настина забележително. Стана яка дискусия. Най-много се радвам, че им разказах за вярата си. Всичко. Как разбрах, че Исус е историческа личност. Как приех, че Той за мен всъщност е извървял пътя Си до Голгота, за да умре на кръста и на третия ден да възкръсне. В класа останаха без думи. Само Краси...

  Устата ми пресъхна. Този Краси, сигурно бе същият Красимир Кордов от бъдещите криминалните хроники. Екзекуторът на Рони.

  Само Краси изглеждаше супер ядосан. Не ми стана много ясно защо. Знам, че се увлича по някакви окултни учения, но не съм много сигурна. След часа ми каза, че съм глупачка, и съм щяла да разсипя бъдещето си, и неговият господар  нямало да ми позволи. Беше малко страшничък. Мъчно ми е за него. Толкова заблуден. Като другите, само че с кауза.

- Искате ли кафе? - поканата на госпожа Илиева ме върна в реалността. - Ще стане за нула време. 
- Не, благодаря - на свой ред отвърнах силно, за да ме чуе. - Ще съм готов след малко. 
- Не се притеснявайте. Стойте там, колкото време е необходимо.

  17 април.
  Днес отново говорих с Краси. Спря ме през междучасието и поиска да му говоря за Исус. Разказах му отново за кръста и причината да отиде там. Задаваше ми всякакви въпроси, и това много ме зарадва. Може би не е чак толкова зъл, колкото изглежда.  

  Красимир Кордов е задавал въпроси за Исус. Това не можеше да няма отношение към трагедията. Защо ли е питал точно това? Изненадах се и на следващия въпрос, изникнал в главата ми сякаш отникъде. А защо аз нямам въпроси към Него? Интересуваше ли ме изобщо има ли Бог. Нямам ли никакво отношение към Него? Нещо във вярата на Рони ме трогна. Тя бе коренно противоположна на моята почти завършена циничност. Продължих да чета, този път с надежда да открадна за себе си някои от отговорите.

4 май.
Краси ме спря в коридора и каза, че иска да говори нещо важно с мен. Изглеждаше сериозен, и затова се съгласих. После много съжалих. Каза ми, че неговият господар иска да се откажа от вярата в Исус. Изглеждаше дрогиран, а може би и наистина беше. 
Отказах му, разбира се. Тогава ме стресна със следващия си въпрос. Попита ме, ако трябва да избирам Исус и екзекуция или подарен живот, какво бих избрала. Страшен въпрос, но реших, че трябва да отговоря. Дори не се  замислих. Казах му: „избирам Исус. С цялото си сърце".    

  Развълнувах се много. За един ден бях стигнал до разрешаване на загадката. След малко щях да сляза, да изпия едно силно кафе в компанията на госпожа Илиева, да разкажа какво всъщност се бе случило с дъщеря й, и щях да си взема наградата. Добре свършена работа.

  14 май.
  Сега вече зная на кого служи Краси. Днес ми подхвърли нещо от рода на това, че  ще съжалявам, ако не си променя позицията, и че скоро съм щяла да се убедя колко могъщ е господарят му. Мъчно ми е за Краси. Толкова е заблуден. 
 
Стоях без думи в покоите на Рони. Седнал на леглото, гледах ръцете си. Недодялани, големи и силни наивно издаваха невъзможността на притежателя им да поеме правилния курс на собствения си живот. Дневникът на Рони лежеше в дланите ми и ме канеше настойчиво да продължа да чета. Покорих се. Имаше написано само още нещо. Две едри, мъжки сълзи подло ме опариха по очите. В главата ми зазвуча настойчивия призив на майка й: „Трябва да откриете истината, а не най-удобната вероятност. Разбирате ли?"

- Ето го и кафето - госпожа Илиева стоеше на вратата, а силния аромат от димящата чаша ме накараха бързо да се съвзема. - Открихте ли нещо?
- Само, че дъщеря ви е била прекрасно момиче - казах състрадателно, като скрих дневника зад гърба си. - Не искам да ви обезсърча, но има голяма вероятност, ако Красимир Кордов не проговори, причината за смъртта на Рони, да остане загадка. 
- Това означава ли, че се отказвате да продължите разследването?
- Да - отсякох.
- Колко ви дължа? 
- Нищо. Не ми дължите абсолютно нищо.

  Изправих се, благодарих на жената, и си тръгнах. С дневника във вътрешния джоб на сивия си шлифер. Причината да постъпя така бе, че неусетно в мен се появи желанието да открия истината за себе си, а не просто най-удобната вероятност. 
Дали сбърках? По-късно същия ден влязох в кантората си, и първото нещо, което направих бе да отворя дневника на Рони на последната изписана страница.

  Там прочетох следните думи:
  Евангелие от Йоан 20 глава, стихове 30, 31 - „И Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са написани в тази книга. А тези са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото Име."