Робърт М. Пърсиг: Наистина ли беше луд?

 http://www.zahariada.com/

  За Автора Робърт Мейнард Пърсиг (Robert Maynard Pirsig) е американски писател и философ, добил световна известност като автор на книгата Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет: Изследване на ценностите (1974). Творчеството на Пърсиг се състои само от две книги. В Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет: Изследване на ценностите (1974) Пърсиг описва своята интерпретация и разбирания за „Качество“ и „Доброто“. Книгата е написана от първо лице и описва пътешествие с мотоциклет през Северна Америка, заедно с приятели и синът си Крис. През 1974 Пърсиг получава наградата Гугенхайм, паричните средства от която му позволяват да напише продължение, Лайла: Изследване на морала (1991), в която разсъждава върху метафизиката на ценностите, с която заменя причинно-следствените връзки в реалността.
31

 

На сутринта вниманието ми е привлечено от зелен гол охлюв на земята. Дълъг е около шест инча, три четвърти от инча широк, почти като гумен и покрит със слуз като някакъв вътрешен животински орган.

Всичко наоколо е подгизнало; студено и мъгливо е, но достатъчно ясно, за да видя, че мотелът, в който сме се настанили, е разположен на склон с трева отпред и ябълкови дървета, а под тях ниски бурени, покрити с роса или просто дъждовни капки, които още не са се изпарили. Виждам още един гол охлюв, Господи, гъмжи от тези плужеци!

Когато Крис излиза, соча му един. Движи се едва-едва — като обикновен охлюв, който лази по листо. Крис не казва нищо.

Напускаме мотела и закусваме в едно селище встрани от главния път, наречено Уийт. Виждам, че все още е замислен. Гледа настрани, блуждае някъде, не му се приказва и аз го оставям на мира.

По-късно в Лиджит виждаме езерце с патици, купуваме бисквитки и им ги хвърляме, но той прави това с най-нещастния вид, който съм забелязвал у него. После навлизаме в крайбрежните криволици и изведнъж попадаме в гъста мъгла. След това температурата спада и разбирам, че отново сме до самия океан.

Когато мъглата се вдига, виждаме океана от една висока скала, тъй безкраен, син и далечен. Докато караме, ми става все по-студено, замръзвам.

Спираме, изваждам якето и го обличам. Виждам, че Крис се приближава много до ръба на скалата. До камъните отдолу има поне сто фута. Много се е приближил!

— Крис! — крещя аз. Не отговаря.

Отивам натам, бързо го сграбчвам за ризата и го дърпам назад.

— Няма да правиш така — казвам му.

Поглежда ме и примигва особено.

Изваждам дрехи и за него и му ги подавам. Взема ги, но се мотае и не ги облича.

Няма смисъл да го подканям. Щом е в това настроение и иска да се бави, нека го прави.

Той се бави и бави. Минават десет, после петнадесет минути.

Ще проведем състезание по търпеливост.

След половин час на студения океански вятър пита:

— Накъде отиваме?

— Сега тръгваме на юг, покрай брега.

— Хайде да се върнем.

— Къде?

— Където е по-топло.

Това би удължило пътя с още сто мили.

— Трябва да вървим на юг.

— Защо?

— Защото пътят ще се удължи много, ако се върнем.

— Нека се върнем.

— Не. Облечи си дебелите дрехи.

Не се облича, а направо сяда на земята.

След още петнадесет минути казва:

— Хайде да се върнем назад.

— Крис, не ти караш мотоциклета, а аз. Отиваме на юг.

— Защо?

— Защото иначе е много далеч и защото така искам аз.

— Добре де, а защо да не вземем да се върнем?

Обзема ме гняв:

— Всъщност това не те интересува, нали?

— Искам да се върнем. Хайде, кажи, защо да не може да се върнем?

Едва се сдържам.

— Онова, което наистина искаш, не е да се върнем. Ти искаш просто да ме ядосаш, Крис. Ако продължаваш, ще успееш!

В очите му блясва страх. Това е искал. Иска да ме намрази. Защото аз не съм ТОЙ.

Гледа жално в земята и си облича дебелите дрехи. И пак сме на машината и се движим покрай брега.

Бих могъл да се преструвам на неговия предполагаем баща, но подсъзнателно, на качественото равнище, той прозира истината и разбира, че истинския му баща го няма. В цялата тая шъто̀куа, общо взето, има немалко лицемерие. Непрекъснато се дават съвети да се избягва субективно-обективният дуализъм, докато най-големият дуализъм, между него и мене, остава уж незабелязан. Едно раздвоено съзнание, противопоставено само на себе си.

Но кой направи това? Не аз. И сега няма как да се поправи стореното… Все се питам колко ли дълбоко е дъното на океана край тия брегове…

Аз съм еретик, който се е покаял и по този начин в очите на всички е спасил душата си. В очите на всички освен на един, който дълбоко в себе си знае, че е спасил единствено кожата си.

Оцелявам главно като се докарвам пред другите. Човек прави това, за да се измъкне. За да се измъкне, човек пресмята какво се очаква от него да каже и го казва с най-голямата оригиналност, на която е способен, с ловкост и искреност и тогава се измъква, ако успее да убеди околните. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, още щях да съм там, но ТОЙ бе верен докрай на онова, в което вярваше. Това е разликата между нас и Крис го знае. Й това е причината понякога да се чувствувам така, сякаш той е истинският, а аз съм призрак.

Движим се по крайбрежието на района Мендочино — диво, красиво и просторно. Хълмовете се обрасли главно с трева, но в подножието на скалите и в падините се гушат ниски храсти, които океанският вятър е скулптирал в странни форми. Минаваме край някакви дървени посивели от времето сгради. В далечината има също такава посивяла от времето фермерска къща. Какво ли земеделие би могло да има тук? На много места оградата е съборена. Сиромашия.

Пътят започва да се спуска от високите скали към плажната ивица. Спирам за почивка. Когато изключвам двигателя, Крис пита:

— Защо спираме тук?

— Уморен съм.

— Да, ама аз не съм. Нека продължим — още го е яд. И мен.

— Иди тогава там на пясъка и тичай в кръг, докато си почина.

— Хайде да продължим — повтаря той, но аз се отдалечавам и не му обръщам внимание. Той сяда на банкета до мотоциклета.

Океанската миризма на гниеща органична материя тук е силна, а и студеният вятър не е особено подходящ за почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.

Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.

И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.

Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.

И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос и той се бори, стреми и стреми към нов отговор… в безкрайно преследване, без да вижда, без да разбира, че въпросите няма да свършат никога. Нещо не достига, той знае това и ще се убие в опитите да го открие.

Заобикаляме с остър завой една надвиснала скала. Океанът се е проснал до безкрая, студен и син, и създава чувство на отчаяние. Хората от брега никога не могат да разберат какво символизира океанът на сухопътните обитатели на вътрешността — какъв велик далечен сън е той, невидян, но скътан в най-съкровените кътчета на подсъзнанието, и когато дойдат при океана и образите, стигащи до съзнанието, се насложат върху съновиденията на подсъзнанието, явява се чувство за поражение, задето са дошли толкова далеч, за да спрат пред една загадка, която ще остане вечно непроницаема. Източникът на всичко.

Доста по-късно влизаме в някакво населено място. Сияйната омара, която изглеждаше така естествена над океана, сега се вижда по улиците. Създава особена атмосфера, едно неясно лъчение, което придава на всичко носталгичен вид, сякаш е спомен от отдавна минали години.

Спираме пред натъпкан ресторант и намираме последната незаета маса до прозорец над блесналата улица. Крис е свел поглед и не говори. Може би по някакъв начин усеща, че не остава много път.

— Не съм гладен — казва.

— Но би могъл да почакаш да се нахраня аз!

— Нека продължим, не съм гладен.

— Да, но аз съм.

— Аз пък не съм. Боли ме стомахът.

Старият симптом.

Изяждам си обяда сред разговорите и дрънченето на чинии и прибори от съседните маси, а през прозореца виждам да преминава мотоциклетист. Имам чувството, че сме стигнали края на света.

Отначало лицето му е безизразно, после там се появява изненада, примесена със страх. Добавям:

— Аз ще продължа сам с мотоциклета и ще се видим след седмица-две. Няма смисъл да те насилвам да продължаваш едно пътуване, което ти е противно.

Сега е мой ред да се изненадам. Изразът му не е на облекчение. Страхът се усилва, той свежда поглед и мълчи. Изглежда загубил равновесие и уплашен. Поглежда ме.

— Къде ще живея?

— Ами сега не би могъл да живееш у дома, защото там има други хора. Можеш да отидеш при баба и дядо.

— Не искам да ходя там.

— Можеш да отидеш при леля си.

— Тя не ме обича. И аз не я обичам.

— Можеш да останеш при другите дядо и баба.

— И там не искам.

Изброявам други възможности, но той клати глава.

— Е, къде тогава?

— Не знам.

— Крис, мисля, сам разбираш какъв е проблемът. Ти не искаш да продължиш това пътуване. Противно ти е. И все пак не искаш да отидеш при някой друг или някъде другаде. Всички, които изброих, или не те обичат, или ти не ги обичаш.

Мълчи, но очите му се насълзяват.

Някаква жена от съседната маса ме гледа сърдито. Готви се да каже нещо, ето — отваря уста… Насочвам към нея тежък продължителен поглед — накрая тя си затваря устата и се обръща към чинията си.

Крис вече плаче силно и от другите маси ни гледат.

— Хайде да се разходим — казвам аз и ставам, без да чакам сметката.

При касата сервитьорката казва:

— Съжалявам, че момченцето не се чувства добре.

Кимам, плащаме и излизаме.

Оглеждам се за някоя пейка в сияйната мараня, но няма. Тогава се качваме на мотоциклета и бавно тръгваме на юг, като търсим някое тихо кътче да спрем.

Пътят води отново към океана, където се изкачва на височина, очевидно издадена в самия него, но сега обвита в талази мъгла. За миг забелязвам през далечна пролука в мъглата някакви хора, които си почиват върху пясъка, но скоро мъглата се съединява и хората изчезват.

Поглеждам Крис и виждам объркан, празен поглед, но щом му казвам да седне, нещо от сутрешния гняв и омраза се появява отново.

— Защо? — пита той.

— Мисля, че е време да поговорим.

— Ами говори — отвръща. Цялата му предишна войнственост се е върнала. Не може да понася „добрия баща“. Знае, че „добротата“ е фалшива.

— Какво мислиш за бъдещето? — питам аз. Глупав въпрос.

— Какво да мисля?

— Исках да те попитам какви планове имаш за него.

— Каквото е — такова! — долавям нотка презрение.

Мъглата се разкъсва за миг, открива скалата, върху която сме седнали, отново се сключва и ме обзема усещане за неизбежност на онова, което става. Нещо ме тласка нанякъде и нещата, съзрени с периферното зрение, се изравняват по интензивност с ония в центъра на зрителното поле и се сливат в едно с тях, и казвам:

— Крис, мисля, че е време да поговорим за някои неща, за които не знаем нищо.

Като че наостря ухо. Усеща, че нещо предстои.

— Крис, пред тебе седи баща, който бе дълго време луд и отново е близо до това състояние.

И дори вече не близо. То е тук. Дъното на океана.

— Изпращам те у дома не защото ти се сърдя, а защото ме е страх от онова, което може да стане, ако продължавам да отговарям за теб.

Лицето му не променя израза си. Той още не схваща какво му казвам.

— Така че това сега е за довиждане, Крис, и не съм сигурен дали отново ще се видим някога.

Това е. Свърши се. Сега останалото ще си дойде само.

Гледа ме така особено. Май още не разбира. Този поглед… виждал съм го някъде… някъде…

В една ранна утринна мъгла, в блатата, имаше патенце примкар, което гледаше така… Ранил го бях в крилото, не можеше да литне, втурнах се към него, хванах го за шията и преди да го убия, спрях и поради някаква загадка на вселената се взрях в очите му, а те гледаха така… така спокойно и без разбиране… и все пак с пълно съзнание за всичко. После закрих очите му с длан и му извих врата, докато се пречупи и усетих хрущенето между пръстите си.

После отворих длан. Очите пак ме гледаха, но сега гледаха в нищото и вече не следяха движенията ми.

— Крис, и за теб казват същото.

Втренчил се е в мен.

— Че тия неприятности ще ги имаш и ти.

Клати глава отрицателно.

— Тези неща изглеждат истински, мислиш си, че са истински, но не са.

Очите му се разширяват. Продължава да клати отрицателно глава, но започва да разбира.

— Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Неприятности в училище, неприятности със съседите, неприятности в семейството, неприятности с приятелите ти. Крис, аз бях единственият, който ги удържаше и им казваше: „Той е наред“, а сега няма да има кой. Разбираш ли?

Вторачил се е в мен, поразен. Очите му все още възприемат, но погледът започва да става невиждащ. Аз не му давам сили. Никога не съм му давал. Аз го убивам.

— Не си виновен ти, Крис. Никога не си бил. Моля те да разбереш това.

Погледът му отведнъж се прекършва от някакъв вътрешен проблясък. После очите се затварят и от устата излиза странен плач, един вопъл сякаш от много далеч. Извръща се, катурва се на земята, сгъва се на две, коленичи и започва да се клати напред-назад, забил глава в земята. Слаб влажен вятър духа в тревата около него. Наблизо каца чайка.

Дочувам вой на скорости през мъглата и се уплашвам.

— Трябва да станеш, Крис.

Воят е тънък и нечовешки, като от далечна сирена.

— Трябва да станеш!

Продължава да се люлее и вие на земята.

Не знам какво да направя. Нямам представа какво да правя. Всичко е свършено. Искам да затичам към края на скалата, но се удържам. Трябва да го кача на автобуса и чак тогава на скалата.

— Всичко е вече наред, Крис.

Това не е моят глас.

— Не съм те забравил.

Крис престава да се люлее.

— Как бих могъл да те забравя?

Крис вдига глава и ме поглежда. Някаква пелена, през която ме е гледал винаги, за миг изчезва и после се връща на мястото си.

— Сега ще бъдем заедно.

Воят на камиона ни връхлита.

— Ставай сега!

Крис бавно се изправя и ме гледа. Камионът се приближава, спира и шофьорът наднича навън да види дали не искаме да ни качи. Поклащам глава и му махам да продължава. Той кима, включва на скорост и продължава да вие през мъглата, а ние оставаме с Крис сами.

Загръщам го в якето си. Главата му отново е заровена между коленете и пак плаче, но това са нормални човешки вопли, а не странният писък отпреди. Дланите ми са влажни и усещам, че челото ми също е влажно.

След малко проплаква:

— Защо ни напусна?

— Кога?

— В болницата!

— Нямаше избор. Полицията се намеси.

— Не те пускаха ли?

— Не. Не ме пускаха.

— Ами защо не отвори оная врата?

— Коя врата?

— Стъклената!

Нещо като електрически ток бавно минава през мен. За каква стъклена врата говори той?

— Не помниш ли? Ние бяхме от едната страна, а ти от другата и мама плачеше.

Никога не съм му казвал тоя сън. Как би могъл да знае? О, господи, не.

Сега сме в друг сън. Затова гласът ми звучи така особено.

— Не можех да отворя оная врата. Казаха ми да не я отварям. Трябваше да правя всичко, каквото ми кажат.

— Мислех, че не искаш да ни видиш — казва Крис. Гледа надолу.

Страхът в погледа му през всички тия години.

Сега виждам вратата. Тя е в една болница.

Виждам ги за последен път. Аз съм Федър, това съм аз, а те ще ме унищожат, защото казвам Истината.

Всичко застана на мястото си.

Крис плаче тихичко. Плаче, плаче и плаче. Вятърът откъм океана духа във високата трева наоколо и мъглата започва да се вдига.

— Не плачи, Крис. Само децата плачат.

След доста време му подавам кърпа да си избърше лицето. Събираме си нещата и ги товарим на мотоциклета. Мъглата изведнъж се вдига съвсем и виждам как слънцето придава на лицето му един открит израз, който не съм виждал никога. Слага си каската, затяга каишката и ме поглежда.

— Наистина ли беше луд?

Защо ли пита това?

— Не!

Смаян съм. Но очите на Крис блестят.

— Знаех си.

После се качва на мотоциклета и потегляме.

© Robert M. Pirsig,  Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), 1974
© Павел Главусанов, преводач, 1993