Марлон Брандо (1924-2004 г.) е един от знаменитите американски филмови артисти, описван като странен мъж, който никога не сваля износените дънки и който се ангажира с важни граждански каузи. Публикуваме размисли на Марлон Брандо от негово интервю, правено в края на 70-те години на миналия век, във връзка с филма „Апокалипсис сега” (1979 г.) на режисьора Франсис Форд Копола.

Схващането за човещината е преобърнато наопаки. За това трябва да говорим, но думите, които се изричат и отпечатват, трябва да бъдат достатъчно силни, за да развълнуват хората. Разбирате ли какво означава това? В наше време хората често са безчувствени и егоисти. Вместо да заемат позиция и да действат, те предпочитат да се крият в черупката си, да се бранят зад собствените си бронирани врати, обкръжени от глутници кучета и полкове телохранители.

Мисля, че най-лошото влияние на насилието и ужаса е затварянето на хората в техния егоизъм, поведението на самозащита. Те не мислят за друго, освен да защитават себе си и състоянието си.

Вместо да отида, както би изглеждало логично, да се скрия на островите в южните морета, реших да живея тук. Искам да водя борбата си от вътрешността на страната и да експлоатирам докрай всичко, което мразя и срещу което съм се борил в миналото. Парите, властта, така наречените „човешки” закони. Филмът „Апокалипсис сега” крие ключа към едно послание.

Става дума за бунта срещу всичко, което считаме за истинска ценност и което е в основата на нашето общество. За да напредва този бунт, трябва да се откажем от всякаква форма на изолация и да се опитаме да постигнем максималното.

Видяхте как се държи полковник Курц в „Апокалипсис сега”. Той е затворен и неспокоен. Крие се, защото се страхува от съд и наказание. В действителност той символизира провала, компрометирането, неразбирателството в нашето общество. Той не отговаря на представата, която си създават хората и която режисьорът Копола искаше да внуши на зрителите.

Може, разбира се, да се тълкува по този начин. Но случаят съвсем не е такъв. Аз не се стремя да скрия бръчките си. Искам да стане ясно, че хората сега се крият, опитват се да изглеждат това, което в действителност не са, имат тенденция да живеят егоистично. Да се криеш – това е най-добрият начин да направиш компромис, да приемеш света такъв, какъвто е, да се откажеш да му въздействаш.

За пръв път работих искрено, свободно и с мисълта, че следвам правилния път. За пръв път филмите ми бяха инструмент, чрез който да се изразя. Ролите ми може би изглеждат мъгляви, но мистерията предизвиква любопитство, кара хората да мислят.

Приех да участвам в продължението на филма „Последно танго в Париж”. Сигурен съм, че и сега хората ще се редят на опашка, за да видят как застреляният в Париж герой е оживял и се е оправил от раните си. Той е парализиран и прекарва дните си в количка. Неговият свят е деформиран, объркан и луд. Свят, близък до нашия. Това е „ключът”, който ме интересува.

Да, моралист съм, макар и това да Ви изглежда абсурдно.