Селекция анализи от мрежата, Споделено от мрежата · 20/02/2016 · 18:05

http://www.zahariada.com/

– Защо написахте роман за жълтата преса?

– Пиша статии и есета за проблемите и пороците на журналистиката от 30 г. насам. Размишлението върху тях ме накара да натрупам много материал. Тъй като никой не чете есетата, предпочетох да използвам бележките си, за да напиша роман.

– Писането на този кратък роман не беше ли по-бързо?

– Всяка от моите книги ми отне по шест години, а “Махалото на Фуко” осем. С този съвременен сюжет нямаше нужда от много проучвания. Така че “Нулев брой” ми отне една година. Сюжетът изискваше бързина, в стил “Туитър”!

Електрошок ли искахте да предизвикате?

– Кризата на журналистиката започна през 1953 г. с появата на телевизията. Вестниците по онова време разказваха сутрин какво се е случило предишната вечер. Затова се казваха “Соар”, “Кориере дела Сера”, “Ивнинг Стандарт”

… С появата на телевизията те продължиха да разказват на сутринта онова, което хората вече знаеха! Така че това беше началото на кризата, към която се прибави финансовото измерение. Поради икономически причини, те трябваше да  привличат реклами. Тогава бе преходът от предвоенните вестници от четири страници към близо 60 страници.

Днес проблемът е същият. Как да се пълнят тези страници? Вие можете да задълбочите темата с примера на “Монд” или “Фигаро”. Можете да пускате клюки, както англосаксонските вечерни вестници. Можете да изнудвате или да правите долни политически операции, както в “Утре”, вестника, който измислих в книгата си.

– След това се появи интернет…

– Това е последният елемент от кризата. Младите вече не четат пресата и това е много сериозно. Когато избирате един вестник, в зависимост от заглавието му, имате нещо като като гаранция за достоверност. Четете “Юманите” и знаете, че това не е “Фигаро”. Вие сте в състояние да използвате критичния си ум. С новините, които идват по интернет, няма филтриране на източниците. Един тийнейджър може да попадне на ревизионистки сайт и да приеме информациите в него за чиста монета.

– Но как да се филтрират източниците?

– Мисля, че вместо да си губят времето да публикуват клюки, всекидневниците би трябвало да отделят поне две страници дневно, за да направят критичен анализ на сайтовете в интернет. Да кажат на читателите си кои сайтове са достоверни и кои не са. Това е начин да бъдат образовани читателите. Това преливане на информацията, тази всеобща врява е голямата драма!

– Колко книги притежавате?

– Само 35 хиляди в апартамента ми в Милано, може би 10 хиляди в провинцията, няколкостотин в Париж и Болоня, където преподавам.

– “Нулев брой” предлага мрачна картина на съвременния европейски свят. Какво по-точно ви тревожи?

– О, аз не се тревожа заради себе си! Аз съм на 83 г., мога да напусна този свят, но се тревожа за внуците си. Светът, в който те ще живеят, е обкръжен от тероризма, което означава, че ще живеят в постоянно безпокойство, но това е също така свят, който ще бъде без памет. Новото поколение, което живее в интернет, познава само настоящето и му е трудно да разбере какво се е случило преди раждането му…

– Растящата необразованост ли ви тревожи?

– Необразоваността е само следствие на това явление, което би могло да се нарече “унищожаване на настоящето”. Eдин безличен млад човек, който влиза в интернет, може да открие цели части от миналото, но той вече не е в състояние да декодира тази информация. Трябва обаче да познаваме грешките, извършени в миналото, за да изградим настоящето. Ако Хитлер познаваше по-добре Наполеон или “Война и мир”, нямаше да нахлуе в Русия.

– Трябва да се радваме…

– Разбира се, но ще ви кажа как аз виждам бъдещето: бъдещата управляваща класа ще бъде на хиперсвързани хора, които освен това са получили “образование за миналото”, функция, която някога изпълняваха хуманитарните науки. Там ще бъде разликата. В това, което наричам “способност за филтриране”: да оставим настрана един сайт, който казва, че Холокостът не е съществувал, и да погледнем десет сайта вместо един.

– Какво мислите за Едуард Сноудън или Джулиан Асанж, които претендират, че вършат работата, с която пресата вече не се занимава?

– Пресата пуска горещи информации, които наричат сензационни новини, но тя е ангажирана също с работа по определяне на приоритети и отговорност. Не мисля, че възходът на онези, които бият тревога, може да се смята за положително явление. Едно правителство, една посолство имат правото или дълга да разполагат с поверителна информация, както един лекар понякога има правото да каже на семейството, но не и на болния, че ще умре след една седмица. Понякога имаме нужда от тайна под заплахата от кървави конфликти.

– Въпреки това тайната подхранва теорията за заговор…

– Може би. Но няма нужда от теорията за заговор, за да се разпространяват секретни информации. С един добре изфабрикуван фалшификат може да се предизвика кървава история. Още повече, че хората обичат да хвърлят кал, а вярата в заговори ни позволява да се освободим от собствената си отговорност, както показа Карл Попър. Теорията за заговора започна с “Илиада”: решението за разрушаването на един град привидно било взето от боговете… Не казвам, че не е имало заговори в историята. Но накрая те са разкрити. Но един измислен заговор никога не може да бъде разкрит, защото живее единствено в колективното въображение. Интернет и социалните мрежи правят днес тези заговори много по-модерни, отколкото по времето на Юлий Цезар, и затова имаме критичен дълг да ги разобличаваме. Представете си какво става в главата на един 15-годишен, който чете в интернет, че американците никога не са стъпвали на Луната, или че кулите близнаци са били разрушени от евреите или от Буш… Теорията за заговора е ракът на въображението.

– Но интернет и социалните мрежи са същевременно чудесни журналистически инструменти?

– Те са също така ужасно опасни. Беше време, когато се знаеше източникът на информацията: информационните агенции. С появата на интернет вече не се знае кой говори.

– В Италия книгата ви си съперничи за първото място по продажби с “Подчинение” на Мишел Уелбек. Хареса ли ви тя?

– Да, хареса ми. Но прекалено много чукане има в нея. Трябва да се чука в живота и да не се прекалява в романите…

– Мислите, че тя е ислямофобска?

– Ако “ислямофоб”, както аз смятам, означава страх от исляма, ми се струва, че тя е не толкова ислямофобска, колкото франкофобска, защото създава един образ на Франция, който буди страх.

– Така ли, защо?

– Защото не говори за нашествие, а за подчинение.

*В текста са използвани интервюта с Умберто Еко, публикувани през май 2015 г. във “Фигаро” и “Поан”.

Източник: Гласове