Тих пристан

Пресъхнала и празна
Душата ми притихва,
Престорено спокойна,
Престорена усмивка.

Аз трябва да съм добра,
Аз трябва да съм умна,
Аз трябва....докога,
Аз се чувствам луда.

За разговор милея,
За мечтателен момент,
За дните от онея,
дето стоплят моя отчужден,

Прогресивен, фирмен свят
Препълнен с успешност,
Четири стени и сив цвят.
И често бъркам по спешност

В торбата от спомени за дни,
Когато време не течеше
И тичах в дворовете задни,
И душата до насита четеше.

Носталгия – този тих пристан
На нашата човешка слабост.
А какво, какво всъщност искам,
Оная семейна, топла радост.