Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2015 09:36 - Алън Гинзбърг
Автор: zahariada Категория: Изкуство   
Прочетен: 847 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Allen Ginsberg HOWL / Алън Гинзбърг ВОЙ    неделя, 2 септември 2012 г.
image
image


Алън Гинзбърг
ВОЙ                                                      На Карл Соломон     I   Видях най-добрите мозъци на мойто поколени съсипани от лудост, гладни              истерични голи, как се влачат на разсъмване по негърските улици и търся инжекция от гняв, ангелоглави хипстъри[1] изгарящи за древното небесно свързване със   звездното динамо в  машинарията на нощта, които дрипави мизерни празнооки упоени се вдигаха да пушат в свръхестествения   мрак  на влажни блокове и плуваха през върховете на града в замисления джаз, които оголваха съзнанията си за Небесата под Високата железница[2] и виждаха     мохамедански ангели да се полюшват върху покривите озарени, които завършваха университетите с хладни светнали очи халюцинирайки Арканзас или трагедия с Блейков блясък между учените на войната, които бяха изключвани от академиите за смахване и публикуване на нецензурни оди по прозорците на прилежния мозък, които се свиваха в небръснати стаи по бельо и изгаряха парите си в   боклукчийските кошчета слушайки Ужаса през стената, които бяха залавяни за брадите между краката на връщане през Ларедо[3], с колан натежал от марихуана, за Ню Йорк, които гълтаха огън в пребоядисани хотели или пиеха терпентин на    Райската             Алея[4], смърт, или в мъки пречистваха торсовете си нощ след нощ, със сънища, с опиати, с будни кошмари, с алкохол и кур в безкрайни оргии, несравними слепи улици в настръхнал облак и светкавица в съзнанието скачаща към двата полюса Канада – Патерсън и просветляваща застиналия сват на   Времето вътре, овеществени от пейота[5] зали, в заден двор дърво раззеленено гробищно               разсъмване, пиянство с вино върху покривите, магазинено-фасадени               градчета с чаена[6] глава форсиране за кеф в неон примигване на                светофари, слънце и луна, дървесно потреперване в ръмжащия зимен              мрак на Бруклин, плямпане на боклукчийска кофа и доброто царствено  сияние на съзнанието, които се приковаваха в метрото за безкрайнoто препускане от Батери до светия             Бронкс[7] със бензедрин[8] докато грохотът на колелата и на децата ги събори             със съсипана уста и смачкан мрачен мозък пресушен от мисъл в дрезгавата   светлина на зоопарка, които цяла нощ потъваха в подводничната светлина при Бикфорд и   изплуваха и сядаха в прокиснал бирен следобед сред безлюдната  бирария Фугази да слушат тръбата на Страшния съд от водородния грамофон-автомат, които говореха непрекъснато седемдесет и пет часа от парк до път до бар до             Белвю[9] до музей до Бруклинския мост, един изгубен батальон от платонични разговорци скачащи от веранди от пожарни              стълби от первази от Емпайър Стейт[10] навън от луната, изкряскващи скимтящи бълващи шептящи факти спомени и вицове с             преритване на очите и шокове от болници затвори и войни, цели разсъдъци повърнати в тотално самоприпомняне за седем дни и нощи с бляскави очи, месо за Синагогата изхвърлено на паважа които изчезваха в Никъде Зен Ню Джързи и оставяха диря от двусмислени  картички             от Атлантик Сити Хол, страдащи от източно потене и танжерско стържене на костите и мигрена от Китай             докато се друсаха и отплуваха със шхуната на хашиша            в нюаркската мрачна мебелирана стая, които скитаха нагоре надолу в полунощ в разпределителната гара чудейки  се             накъде да тръгнат и тръгнаха, без да оставят разбити сърца, които палеха цигари в товарните вагони товарните вагони товарните вагони             газейки през снеговете към самотни ферми в дядовата нощ, които учеха Плотин и По, Св. Йоан от Кръста[11],телепатия и боп-кабала[12] понеже  космосът вибрираше инстинктивно в краката им в Канзас, които се уединяваха по улиците на Айдахо търсейки въображаеми индиански ангели,които бяха въображаеми индиански ангели[13], които си помислиха че просто са се смахнали когато Балтимор проблесна в           свръхестествен екстаз, които скачаха в лимозини с китаеца от Оклохома тласнати от зимен   полунощен                светлоуличен средградски дъжд, които се влачеха гладни и тъжни из Хюстън търсейки джаз или секс или супа и вървяха след изящния испанец за да разговарят за Америка и Вечността,     отчаяна задача, и такa взеха параход за Африка, които чезнеха във вулканите на Мексико и не оставяха нищо след себе си освен сянката на джинсов панталон и лавата и пушеците на поезията разпиляна из    огнището Чикаго, които пак се появяваха на западния бряг за да разследват ФБР с бради и шорти и големи миролюбиви очи секси в тъмната си кожа и размахващи неясни позиви, които прогаряха дупки със цигари по ръцете си като израз на наркозната тютюнева омара на капитализма, които раздаваха свръхкомунистически памфлети на Юнион Скуеър   плачейки и             разсъбличайки се докато сирените на Лос Аламос[14] ги   надвиваха и виеха по  Уол[15] и фериботите на Стейтън Айланд също виеха, които избухваха в рев сред бели гимнастически салони голи и разтреперани пред машинарията на други скелети, които хапеха по вратовете детективи и пищяха от удоволствие в полицейските коли защото нямаха друго престъпление освен своята собствена лакома дива педерастия и пиянство, които виеха на колене в метрото или ги извличаха от покрива развели манускрипти             и гениталии, които даваха на непорочни мотоциклетисти да ги чукат в задниците и  скимтяха от             възторг, които духаха и на тях им духаха ония човечни серафими, моряците,  прегръдките на             атлантическата и на карибската любов, които правеха купони сутрин и вечер по градинки с рози и трева на  градски               паркове и гробища пилеейки свободно семето си с когото дойде и с който             може, които хълцаха непрекъснато в опит да се изкискат но завършваха с хлипане зад             паравана в турската баня когато русокосият гол ангел се явяваше да ги               понижи с една сабя, които си изгубиха любимите момчета при трите стари зли орисници, еднооката зла              орисница на хетеросексуалния долар, еднооката зла орисница която намига от              утробата и еднооката зла орисница която само си  седи на задника и реже              интелектуалните златни нишки от занаятчийския стан, които се сношаваха в екстаз и ненаситно с бирено шише любовници пакет  цигари             свещ и падаха от леглата и продължаваха по пода през коридора и накрая в              припадък блъсваха стената и им се привиждаше гигантска вулва докато им се                изплъзна и последния изблик на съзнание, които подслаждаха сливите на милион момичета трептящи в залеза и бяха              червенооки в утрото но се приготвиха да подсладят сливата             на изгрева, блестящи задници в подножието на оборите и голи в езерото, които ходеха да блудстват в Колорадо нощем със стотици крадени коли, Н. К.[16]             засекретения герой на тези стихове, самоувереник и денвърски Адонис –              радостен е споменът за безбройните му лягания със момичета по празни              паркинги, следобед в задни дворчета, по раздрънкани седалки на кина,               планински върхове и пещери или за мършавите келнерки в познатото             крайпътно усамотено вдигане на фусти и особено за тайните              бензиностанцийни клозетни солипсизми както и за родни градски улички, които чезнеха в обширни мръсни киносалони, преобръщаха се в сънища, събуждаха се              от внезапния Манхатън, вдигаха се махмурлии от  сутерените след                безсърдечния Токай и ужаса на Трето авеню с железните му сънища и                залитаха към бюрата за безработни, които крачеха цяла нощ в обувки пълни с кръв по заснежени докове очаквайки една                врата в Ийст Ривър да се отвори към стая пълна с парна жега и опиум, които сътворяваха големи самоубийствени драми  по апартаментните скалисти             брегове над Хъдзън[17] под военно-синьото прожекторно сияние на луната и               главите им ще бъдат коронясани с лавър в забравата, които ядяха задушен агнеца на въображението или преживяха раци по калните             дъна на рeките на Бауъри[18], които се разплакваха от романтиката на улиците с техните колички пълни с              лук и лоша музика, които седяха в сандъци и дишаха в мрака под моста и се издигаха за да строят             клавесини по свойте небесни мансарди, които кашляха на шестия етаж на Харлем коронясани с пламък под туберкулозното              небе обкръжени от портокаловите щайги на теологията, които нощем драскаха и танцуваха рок-енд-рол върху възвишени заклинания             които в жълтото утро се оказваха куплети на безсмислието, които готвеха от сърца, дробове и крака на изгнили животни борш и тортили[19] и             мечтаеха за чистотата в зеленчуковота царство, които се пъхаха под камиона за месо да търсят едно яйце, които хвърляха от покривите ръчните си часовници да пуснат своя глас за Вечността              навън от Времето, но будилниците им падаха по главите всеки ден през цялото              десетилетие, които си рязаха вените три пъти последователно без резултат, зарязваха и това и             бяха принуждавани да почнат работа по антикварни магазинчета където             чувстваха как остаряват и плачеха, които бяха изгаряни живи в свойте невинни бизнес костюми на Медисън             авеню сред взривовете на оловната поезия или налятото тракане на светските              железни полкове и нитроглицеринения писък на рекламни феи или иперита на              злокобно интелигентните редактори или ги блъскаха пияните таксита на              Абсолютната реалност, които скачаха от Бруклинския мост, това действително се случи, и  отминаваха             незнайни и забравени през празничния шемет на Чайнатаунски[20] супени              алеи и пожарни камиони без да има кой да ги почерпи една бира които пееха през своите прозорци в отчаяние и падаха от прозореца на метрото, мятаха             се в мръсната Пасаик[21], скачаха на негри, викаха из   цялата улица,              танцуваха по счупени винени чаши босоноги мачкаха грамофонни плочи на             носталгичния европейски немски джаз от 30- те години свършваха уискито и              повръщаха стенейки в гадни тоалетни, с жалби в ушите и тласъци на              колосални парни сирени, които отгърмяваха по автострадитe на миналото отпътували един към друг към              своите форсирано-Голготни килиено-самотни съзерцания или                  Бирмингамски въплътявания в джаз, които караха в хълмиста местност седемдесет и осем часа за да открият дали аз съм              имал видение или ти си имал видение или той е имал видение за да открият             Вечността, които пътуваха до Денвър, които умираха в Денвър, които се връщаха в Денвър и          чакаха напразно, които пазеха Денвър и мътеха и се уединяваха в Денвър и           накрая си отиваха за да открият Времето, и сега Денвър тъгува без своите герои, коитo падаха на колене във безнадеждни катедрали и се молеха един за друг, за             спасението на другия, за светлината на гърдите му, докато душата озаряваше             за миг косите си, които катастрофираха през мозъците си в затвора чакайки невъзможните                   престъпници с глави от злато и със чара на реалността в сърцата си                      които пееха мил блус за Алкатрас[22], които заминаваха за Мексико за да се приобщят към наркотика, или за Скалистите              планини при нежния Буда или за Танжер при момчета или за             Южния Пасифик за черния локомотив  или за Харвард за Нарцис или за               Удлоун за да попаднат в голо хоро или в гроб, които възбуждаха процеси да освидетелстват че са нормални и обвиняваха в             хопноза радиото но бяха изоставяни на своята ненормалност и на своите               ръце и неединодушните съдебни заседатели, които замеряха с картофена салата преподавателя по дадаизъм в Колумбийския             колеж вследствие на което се оказваха на каменните             стъпала на лудницата с бръснати глави и арлекински речи за самоубийство,              настоявайки за незабавна лоботомия, и които вместо това получаваха бетонна празнот от инсулин метразол           електричество хидротерапия психотерапия трудова терапия пинг-понг и                амнезия, които преобръщаха в безкръвен знак на протест единствената символична           пингпонгова масa и рухваха веднага в кататония[23], завръщайки се след години истински оплешивели, ако не броим перуката от             кръв, и пръсти и сълзи, към видимата орис на лудите в кварталите на              лудницентровете на Източния бряг, Пилгримщатски Рокландски и Грейстоунски ембрионални зали, заплющели с             ековете на душата, в рок-енд-рол по полунощните безлюдни пейки и             долмени в царството на любовта, живот на сън кошмар, тела превърнати на             камък тежки колкото луната, с майка окончателно ***** [24], и последната фантастична книга запиляна през             прозореца на мансардата, и последната врата затръшната в 4 сутринта, и               последния телефон размазан на стената в отговор и последната мебелирана             стая изпразнена до последното късче умствена мебелировка, жълта роза              увъртяна около куката в килера, и дори въображаемото, само една надеждна               малка халюцинация – ах, Карл, когато ти не си в безопасност и аз не съм в безопасност, а сега ти наистина             си се забъркал в тоталната животинска каша на времето – и които тичаха затова по заледени улици внезапно осенени от алхимически              проблясък как да ползват елипсата каталога метъра и вибри ращата равнина,  които сънуваха и създаваха съвършени пролуки във Времето и          Пространството и пленяваха архангела на душата между 2-та видими образа и          обединяваха стихийните глаголи и полагаха подлога и тирето на съзнанието          заедно и скачаха с усещане за Pater Omnipotens Aeterna Deus[25], за да пресъздадат синтаксиса и размера на бедната човешка проза и да застанат         срещу вас безмълвни умни и разтресени от срам, отхвърлени  и все пак        изповядващи душата да се подчинят на ритъма на тази мисъл в Неговата гола и         безкрайна глава, лудият скитник и ангелът битник във Времето, незнайни, но записващи все пак сега         това, което може да остане да се каже на времето след смъртта и се издигнаха превъплатени в празничните одеяния на джаза в златорогата          сянка на оркестъра и засвириха мъката на голата американска жажда за любов,          изви се ели ели лама лама савахтани[26] – този саксофонен вик  разтърси&n

Вл. Левчев


Тагове:   Алън,   Владимир,   Гинзбърг,   левчев,


Гласувай:
0
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 28379765
Постинги: 16325
Коментари: 19439
Гласове: 26103
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930