http://tainy.net/58872-dver-v-drugoj-mir.html



Адептите на теорията на мултивселенията вярват, че първият писател, който описва този феномен, е Хърбърт Уелс. Той има история, наречена "Вратата в стената" или "Зелената врата" - в зависимост от превода.

В историята говорим за млад мъж, който в детството си откри тайна врата в друг свят. Всичко беше наред, само в тази прекрасна страна се чувстваше наистина щастлив и необходим човек.

Но времето мина и той трябваше да се върне в студената и скучна реалност. Момчето не каза на никого за приключенията си. През целия си живот той имал шанса няколко пъти да открие странна и мистериозна врата. При важни и съдбоносни моменти беше неочаквано за него. Друга реалност привлече себе си. Но не смееше да го отвори. Той разказва за приключенията си на познати и се оплаква, че винаги е искал да промени живота си, че копнее за приказен свят, че животът щеше да е различен, ако се беше съгласил. Но той е бил самодоволен: сега мъжът е принуден да се занимава с нетърпим бизнес, да говори в парламента, да подписва скучни сметки. Животът му е безсмислен.

Четох тази история като дете, а после ми направи голямо впечатление. Аз, като много деца от моето време, бях мечтател. Липсата на интернет и стотици канали на сателитната телевизия ни принудиха да измислим реалност, да я допълним със сложни подробности. Можем да наречем пистолет и да прекараме часове с това "оръжие", свирейки "военна песен". Имахме любима дума за "вярвай", но тези конвенции не спряха никого. Светът на детските фантазии беше толкова реален, колкото и нас.

Спомням си как, след като прочетох историята, винаги търсех същата врата в стената. Аз също исках да вляза в неизвестното. Там, където "за забавление" вече е реалност, а не условие.

Аз в никакъв случай не сравнявам постиженията на настоящето и миналото. Всяко поколение има свои собствени игри. Но по някаква причина ми се струва, че усещането за приказка, която е много близка, е привилегията на родените в друга епоха.

След като прочетох историята на "главата за възрастни", помислих си - и какво днес. Ако наистина отворих тази врата? Тогава, като дете, щях да вляза в него без колебание. И сега - едва ли. Колкото по-големи станахме, толкова по-малко смелост имаме. Забележете, наскоро психолози от всички формации са използвали фразата "излезте от зоната за комфорт". Струва ми се, че точно тази врата е портал, водещ далеч от известния удобен пашкул. Стъпката в неизвестното е най-простият и лесен начин да промените живота.

Но има и друг страх. Ами ако нямаме нужда от някой зад "зелената врата"? Освен това мястото под слънцето вече е заето. И там, от другата страна на реалността, вече има мен и моята среда. Кой тогава ще бъде човекът, който е преминал през портала. Ще изтръгне ли колегата си от паралелния свят или ще живее спокойно един до друг. Мислили ли сте някога за този въпрос. Ако приемем като дадено, че всяка стъпка, която предприемаме, ражда нова вселена, нова вероятност за събития, тогава няма да има две места в друга реалност. Аз съм тук и сега. Друга аз, или ти - е там, в друго пространство. И на теория никога не трябва да пресичаме. Може би и двамата ще загинат, когато се виждат. Помнете, както казал лудият професор от филма "Обратно към бъдещето". Той предупреди Марти, че ще се случи нещо ужасно. Точно така - с главна буква.

Фенове на този филм, между другото, вярват, че не става въпрос за пътуването във времето като такова. Героите на картината се плъзгат по клоните на реалността и всяка нова стъпка в миналото създава съвсем различно бъдеще. Известният "пеперуден ефект", разбирате какво имам предвид. След като сте стъпили на насекоми или цветя в миналото, напълно промените настоящето.

Веднъж в детството ми, ми се струваше, че все още намирам тази врата. Това беше странно чувство и си спомням точно, че са били в сън.

Ясно видях, че стоях на кръстопътя на световете: моя и много други. Един тих вятър раздвижи косата на главата му. Бях много малък, чувствах се като пясъчно зрънце, което трепери по вълните от време. Трябваше само да предприеме решителна стъпка и да влезе в друго пространство. Но изведнъж се уплаших. В същата секунда светът наоколо започна да се обръща и се свива до размера на кибрит. Самият аз, като Алиса от страната на чудесата, израснах. След няколко секунди и може би милиарди години, нараснах до обичайния размер и вселената "се срина" в една малка държава.

Скупърът ме сграбчи като ръка. Огледах се наоколо, за да видя къде съм аз: една и съща стая, един и същ познат интериор и предмети.

В онези дни все още не знаем нищо за транс, медитация, оставяйки тялото и теорията за безкрайната Вселена. Детето не успя да осъзнае какво му се е случило.

До този момент изглежда, че в един момент може да решите съдбата си, ако не и за този страх да направите първата крачка към непознатото!

Нямам причина да вярвам, че всичко, което се е случило в този ден, е изобретение. Много години след това сънувах вселената на друга. Това дори не беше мечта, а гранична държава между момента на заспиване и реалността. Щом умът беше свързан, видението изчезна. Картината на света беше извита в спирала и отново се прибра в някаква кутия за кибрит.

Колкото по-старите получавам, толкова по-рядко става това условие. Дори и след овладяването на медитацията не мога да хвана момента на раждането на нов свят, да не говорим за това да влезе в него.

Какво пречи на процеса? Най-вероятно тази студена причина не ви позволява да се предадете напълно на волята на Съдбата.

Между другото, помниш ли как историята на Уелс приключи? Трагично е. Главният герой беше намерен мъртъв сутринта на изоставена пустош. Неговият събеседник вярва, че там е видял призрачна врата и се е опитал да влезе в нея. Но това е само предположението му, сякаш никой не знае какво е видял в последните моменти от живота си. Но както пише Уелс, радостта е написана на лицето на героя. Той все още се озовал в света, който е търсил от детството си.

Това не е ли инструктивният край, който ни пречи да вземем решителна стъпка в зелената врата. В края на краищата в този свят трябва да напуснете нещо, най-вероятно себе си.