публикувано 25.05.2016 от Камелия Хаджийска

Най-сетне да попадна на нещо наистина добро по отношение на проблема с отлагането – този широко разпространен психичен факт, който води до различна степен на дискомфорт у хората – от лек стрес и напрежение до истинска агония от това, че времето минава, а те по някаква причина не правят това, което искат да направят. Става дума за ТЕД презентация на психолога Адам Грант за креативните хора, в която той казва, че склонността за отлагане е тяхна типична черта. Неговата основна теза е, че нуждата от повече време за мислене не е знак за непълноценност, а точно обратното – израз на оригиналност и неповторимост. Че именно това, което на пръв поглед изглежда като отлагане, всъщност е творческата фаза на инкубацията – времето, необходимо идеята да отлежи в подсъзнанието, докато узрее нещо наистина оригинално и стойностно.

Затова – ако човек иска да премине през фазата на инкубацията без да си причинява допълнителен стрес, е добре да знае, че има два вида съмнения – съмнения в себе си и съмнения в ценността на идеята. Докато първото е пагубно за творческия процес, то второто е задължително за всеки, който не се задоволява с нищо по-малко от най-доброто. Както казва Адам Грант, истински оригиналните и творчески хора също имат своите страхове и съмнения, но за разлика от по-малко креативните хора, техният най-голям страх не е страхът от неуспеха. Техният най-голям страх е да не опитат да направят това, което най-много искат. В крайната равносметка, броят на техните провали и неуспешни опити е по-голям от провалите на другите хора, но размерът на техния успех компенсира това многократно.

Доволна съм, че чрез аргументите на научния екперимент и наблюдения една психология, която на пръв поглед няма нищо общо с юнгианската анализа – организационната психология, успява да открие алхимична рецепта за превръщането на „страданието от отлагането на нещата“ в златото на творческия процес. Тази рецепта е следната:

• не се страхувай да се съмняваш в идеите си – това е начинът да ги развиваш; не позволявай обаче съмнението да засегне твоята лична ценност;
• не се страхувай, че закъсняваш със сроковете, поставени от ума; страхувай се да живееш живот под натиска на ума и неговите ограничени представи за крайни срокове, особено когато става дума за нещо много важно;
• не се страхувай от грешки; страхувай се от това да живееш по правила, определени от другите хора за това какво е правилно или погрешно и никога да не откриеш своята собствена истина.

В края на краищата, темата за собствената ни оригиналност, която е и темата на тази презентация, в сърцевината си е темата за нашето неповторимо и уникално вътрешно същество – жълъдът, който сме предопределени да станем и който винаги в една или друга степен ще се разминава от стандартите на обществото или очакванията на другите за нас. „Ставането на себе си“ като този постоянен процес на разкриване и откриване на своята уникална форма в юнгианската анализа се нарича индивидуация. А индивидуацията е процес на вътрешно зреене в тясно сътрудничество с несъзнаваното. В тоя смисъл, ставането на себе си е различно от представите на ума ни за сроковете кога дадено нещо трябва да стане. Прилича на примера на Адам Грант с Леонардо да Винчи, който е рисувал своята Мона Лиза цели шестнадесет години. Когато става дума за създаване на шедьовър – а това винаги се отнася до човека, който трябва да станем, времето просто няма никакво значение.

Докато вътрешната ни мечка спи своя зимен сън и чака подходящото време, за да се събуди за действие, все пак има неща, които да се направят. Рефлексията е добра – подпомага себепознанието и осъзнаването на страховете, скрити в тъмното. Доверието в мъдростта на процеса и позитивния изход е добро – това е умствено усилие, в което постоянно си спомняме, че в момента се учим да пускаме контрола и да се доверяваме на естествените ритми на растеж в живота. Но най-добро е осмеляването да се правят погрешни опити – да правиш опити с пълното съзнание, че макар и да са далеч от шедьовъра, към който се стремиш, това са стъпките, които ще те доведат до него. Мона Лиза не е била нарисувана в последния месец на 16-тата година, откакто е била започната. Уплътняването на контурите на нашите житейски проекти се натрупва в годините, като всеки следващ контур ни дава повод да разберем кой ще бъде следващият.

Според изследване в психологията, което изследва връзката между разкаянието/съжалението и фактора време, съжалението за грешките, които сме направили, е по-силно изявено в краткосрочен план, но в дългосрочен план по-силно започваме да се разкайваме за нещата, които сме могли да направим, но не сме направили. В тоя смисъл ние съжаляваме повече за несторените неща. Несторените от СТРАХ от грешки неща. Това е другото нещо, за което научаваме от презентацията на Адам Грант – за кривата на взаимодействието между фактора време/отлагане и качеството креативност. Освен хората, които нямат проблем с отлагането, но не са особено креативни, и хората, които имат проблем с отлагането, но и са креативни, има и една трета група хора – при тях продължителността на отлагането е най-голяма. Всъщност – безкрайна, защото те никога не стигат до момента на реализацията.

И така, алхимичната формула за справяне с отлагането е в способността да се види в него синхронизацията между съзнателния ни ум и процесите на несъзнаваното, на взаимодействието между семето и почвата, която го подхранва, на диалога между плиткото и дълбокото в душите ни. Отлагането, всъщност, не е отлагане – то е израз на естествените процеси на вътрешно зреене, които засягат истински важните неща.

Затова – ако нещата не стават в сроковете така, както ги искаме, е добре да си припомним това природно правило. И да не заразяваме със съмненията си в идеята и своята ценност – ценността на този, чрез който тя се ражда и постепенно развива. Да устоим на фрустрацията на нуждата от бързи резултати или яснота. Но основното, което трябва да се знае от човека, потопен в агонията на времето, което изтича, а той не прави нищо, е да не позволи да бъде съборен от страха – страхът от провал, от грешка, от отхвърляне. Именно слушането на този страх по-късно се оказва, че е най-голямата ни грешка.

Камелия Хаджийска

Още по темата: Творчество и депресия – юнгианската перспектива