Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.07.2014 12:24 - "НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ"
Автор: zahariada Категория: Хоби   
Прочетен: 2394 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 4)

 
ПРИРОДАТА
„Сега всички религиозни системи и науки имат толкова фалшиви работи, толкова лъжливи работи! Природата обаче преследва фалшивите работи. Тя обича онова, което е нейно. Ние стра­даме, защото сме вметнали много неща, които не са произлезли от законите на природата, които не са произлезли от фактите на природата. Фак­тите на природата се различават от един наш факт. Законите на природата се различават от нашите закони. И принципите на природата се различават от нашите закони, от това, което ние разбираме.”
УЧИТЕЛЯ

Брат Евгени разказва, че един ден като бил при Учителя на разговор, го помолил: „Учителю, вие имате голяма и хубава библиотека, може ли да ми дадете нещо да прочета и ще ви го върна!“ Учителя се усмихнал: „Да, имам грамадна библио­тека и цялата ти е на разположение“. Брат Евгени полюбопитствал веднага: „Сигурно библиотеката ви е в горната стая или на на друго място?“ Вече смеейки се, Учителя посочил навън и пояснил: „Цялата природа е моята библиотека, всеки лист от дървото крие цяла история и цяла наука. Трябва само да се научиш да четеш от тази велика книга на природата.“
 
На един брат работите се объркали и изпаднал в тежко финансово положение. Отишъл при Учи­теля и се оплакал. Разговаряли пред долната стая. Било през лятото. Външната врата била отворена и на прага й кацнало птиченце, което подскачало и чуруликало. Учителя се развеселил, посочил птичето и погледнал брата: „Е, брат, твоите рабо­ти ще се оправят. Това е живият език на Небето.“ И действително, в скоро време всичко с брата се подредило на добро.
 
Един случай е впечатлил дядо Благо: „Една го­дина заедно с Учителя 22 души братя отидохме в Родопите на екскурзия. На една хубава поляна, до която имаше силно, дебело и високо борово дър­во, Учителя каза: „Тук ще спрем, под това дърво ще ни бъде главният лагер. Но ще имате предвид на бора няма да забивате нито пирони, нито ще режете някакъв клон, изобщо няма да го пипате!“ Два дни след пристигането ни Учителя предложи да отидем на разходка. Тръгнахме, а двама братя останаха да приготвят обеда. Те решили да напра­вят маса за всички ни, като я изплетат от клони и пръчки, та да бъде удобна. За тази цел отрязали клони от околните дървета, но харесали и от бора, под който бяхме се разположили на бивак. Един от тях се покатерил на 6-7 метра по дървото, за да отсече клони. Долу под бора били вече набити коловете за масата. Когато братът отрязал някол­ко клона, клонът под краката му се счупил и той полетял с гръб към земята. За секунда си спомнил предупреждението на Учителя и извикал: „Учите­лю, спасявай ме!“ Неочаквано както за този, който гледал отдолу, така и за падащия, като че някаква недивима сила го подела, залепила го с гърди към дънера на дървото и братът прегърнал ствола. Ка­то слязъл, отново си спомнил предупреждението на Учителя, разбрал грешката си, за която скъпо щял да плати.“
 
Учителя бил на гости на един брат в провинци­ята. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала и братът се канел да я отсече. Учителя научил за това намерение и му казал: „Не, остави я още една година!“ Учителя отишъл при ябълка­та и нещо й поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. На едно място той каз­ва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят.“ На да се върнем към случая с ябълката. Учителя й говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На дру­гата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато.
 
Брат Костадин често ходел на лозето си в мест­ността „Марманлия“ край Търново. Гостували му много познати, понякога идвал и Учителя. Той бил там, когато Костадин отсякъл една зарзала с плод. Учителя се скрил в стаята на къщичката и три дни не ял. После казал: „Не знаете ли, че отсичането на едно дърво може да ви причини пакост! Имайте уважение към всичко живо, което Бог е създал.“ Учителя постил, за да ги предпази от нещастие.
 
Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града, решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Сам ще ги избера - ще ти платя двойно.“ Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?“ Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отгово­рил: „Да, за Учителя са“. Продавачът избрал най- хубавите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: „Хайде сега, много здраве на Учи­теля!“ Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го по­питал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?“ Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителя знае откъде са плодовете. След това Учителя дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще по­садиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане.“ Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителя му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителя е вложил в таза семка силите, които са действали в другите плодове.
 
Друг брат от село Любимец имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя“. Баща­та веднага се съгласил. За чудо на брата през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил, Учителя отворил вратата и го пос­рещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръката на Учителя и преди да каже нещо, той му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?“
 
Разказва брат Маню Славов: „Една година заборчлях и отидох при Учителя да го питам как да се справя с положението си. Той се заинтересува какво работя и като му казах, че се занимавам със земеделие, ми заръча следното: „Още през август ще вземеш жито и ще го пресееш и очистиш хубаво - да няма никакви примеси в него. Три дни ще го печеш на слънцето, после ще го прибереш и кога­то има хубава влага, ще го посееш. Като сееш, ще пееш песента „Благославяй, душо моя, Господа!“ След като го посееш, всяка заран ще отиваш на нивата и там ще правиш молитва. Едната утрин на единия ъгъл, другата - на другия, и така ще изреж­даш всички ъгли, докато избуи житото. Докато го ожънеш, все ще правиш молитва по този начин.“ Бях посял 13 декара. Нивата стана много хубава, израсна буйно жито с едри класове и напя тежко зърно. Събрах много повече от съседните ниви, които бяха на стари земеделци. Казваха ми: „Ние уж сме опитни чифликчии, а ти изкара по-хубаво зърно от нас!“ Аз знаех, че е от съвета на Учителя и от молитвата.“
 
Друг брат, Паню, бил ковач, подковавал коне и волове. Случвали се и лоши животни и често трябвало да ги бие, за да кротуват. Затова един ден споделил с Учителя, че иска да се откаже от този занаят. Учителя го посъветвал: „Няма да се отказваш, аз ще те науча как да се отнасяш с живот­ните, те ще бъдат доволни от тебе и ще работиш спокойно“. И го научил: „Като доведат някой кон или вол, с дясната си ръка ще го помилваш, ще го погалиш и ще прекараш дланта си от главата към опашката през целия гръб. Като стигнеш до опашката, ще духнеш, сякаш издухваш нещо от ръката си. Като направиш това няколко пъти, жи­вотното ще се успокои и ти ще можеш свободно да работиш.“ Брат Паню почнал да прави така с животните и привлякъл много нови клиенти, защо­то хората не искали да бият животните им. Всички се чудели как ковачът укротявал и най-злонравните коне и волове.
 
Под навеса на полянката разговаряли Учите­ля и брат Д-ски. Откъм гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която смущавала приказката им. Учителя попитал брата: „Искаш ли да я накарам да спре?“ Братът отговорил: „Щом желаете - да“. Учителя станал, пристъпил няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула.
 
Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът й много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени уста срещу тях. Но Учителя вървял спо­койно и като стигали на метър от него, кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад.
 
В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът копаел в градината си, а Учителя стоял до него и разговаряли. Отдалече приближили тежки дъж­довни облаци и се надвесили над тях. Домакинът подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри“. Но той го успо­коил: „Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще дойде близо, няма да ни засегне“. Дъж­дът приближавал като стена срещу тях, но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв вятър. Станало точко както казал Учителя.
 
Една сестра ми разказа, че един ден тръгнали с братството и Учителя към Витоша. Когато излез­ли от Изгрева, времето било дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило. Един брат носел цигулка и като пристигнали, Учителя я взел и засвирил някаква особена мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били особени. Учителя й обяснил, че това е мело­дия от четвърт тонове, непозната за съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала, облаците се вдигнали, постепенно не­бето се прояснило и през целия ден било слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли на Изгрева, приятелите ги по­срещнали с думите: „Поне се настудувахте днес“. Но научили, че горе са имали хубаво, слънчево време, след като Учителя изсвирил мелодия от четвърт тонове.
 
Една година Учителя извикал няколко млади приятели да отидат в Търново седмица преди съ­бора, за да препокрият покрива на вилата, дето се събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал голям черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покри­вът бил разкрит и всичко щяло да се залее. Учителя отишъл при братята и ги попитал още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те напра­вили сметка, че ще свършат за около два часа. Учителя излязъл до портата, казал някакви думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето как­во станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил тази част от града и поел в друга посока. Учителя се върнал при братята и им казал, че дъждът се от­лага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал пороен дъжд. Когато от небето се изле­ли първите потоци вода, братята тъкмо слизали от покрива и се измокрили до кости.
 
Бяхме на екскурзия на Витоша. В ранна утрин се качихме в планината, а тя беше още заснежена в края на зимата. Учителя ми посочи: „Виждаш ли тази синева отгоре по повърхността на земята и по снега? Това е праната, която сега е в голямо изобилие. От Слънцето идват големи приливи на енергия и прана, която тече по повърхността на Земята. Понеже растенията не са събудени, за да приемат, и няма животни, то тя е свободна. За­това, ако искате да бъдете здрави, правете често екскурзии в късната зима и ранната пролет, докато растенията не са развити и докато няма животни по планината, за да се ползвате от праната, която е в изобилие.“
 
Брат Стефан Тошев разказа следния случай: „Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах с Учителя, който бе­ше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го придружавахме и след като Учителя разгледа пораженията в Горна Оряховица и Лясковец, се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една масичка. По време на разгово­ра видяхме, че от запад се задава страшна буря. Учителя скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу връхлитащия вятър, напра­ви определени движения, после се върна при нас и каза: „Чудо щеше да стане в Търново!“ След това научихме, че ураганът изкоренил край града гра­мадни 40-50-годишни дървета.”
 
През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителя изнесе беседата „За съдба дойдох“, в която разкри: „И в София се готвеше страшно земетресение, но засега ние го отмених­ме. Съдействахме земетресението в Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят. Ако беше през нощта, както беше предвидено, ка­тастрофата щеше да е още по-голяма.“
 
Брат Боев си спомня за една от многото ек­скурзии с Учителя: „В планината посрещнахме Слънцето и направихме гимнастика. Докато игра­ехме, една синя светлина ни обля отвсякъде и ние с почуда се огледахме един друг. Това явление продължи няколко минути. Един от братята попи­та: „Какво беше това, Учителю?“ Той отговори: „Доведох ви тази сутрин тук, за да се окъпете в ултравиолетовите лъчи“.
 

По време на една екскурзия до Бивака на Ви­тоша денят бил много горещ и сух. След беседата Учителя се обърнал към всички и казал: „Никой да не бърза да си отива до четири часа“. Един от братя­та се запътил да си тръгне, но Учителя накарал дру­ги да го спрат и да го върнат. Към три и половина часа всички се приготвили за път, направили обща молитва и поели. Като стигнали голямата поляна под Бивака, спрели и по нареждане на Учителя от­ново направили обща молитва. Дотогава на небето само тук-там се мяркали облачета, но изневидели­ца те се сгъстили и почнали да падат едри капки дъжд. Към края на молитвата дъждът почнал да се усилва и продължил да вали така, докато стигнали до Изгрева. Преди да се разделят Учителя пояснил: „Една такава дьждовна баня през лятото струва по­вече от 100 обикновени бани“. Значи той е видял, че ще има дъжд и ги е предупредил да останат, за да използват енергията на водната баня.




ИЗЦЕЛЕНИЯ
Дойде някой болен, казва: „Можеш ли да ме излекуваш? “ Казвам: „ Стани! “ Аз само вед­нъж казах на едного да стане. Много пъти не съм казвал, само един път. Пишат ми от Търново, че един брат се вцепенил. Лекарите го оставили за оня свят. Не може да стане, краката му се вце­пенили и лежи на леглото. Пращам двама братя и казвам да го излекуват. И двамата много вяр­ващи, обаче, като отиват, и двамата заболяват: единият го заболява кръста, другия — корема. Пишат ми: „ Тази работа не е за нас, ела да си гледаш работата“. Ставам, отивам. Гледам братът лежи и ми казва: „Аз съм готов за оня свят. Като е дошло времето, ще си вървя. “ Смел брат. Рекох: „Какво има?“ „Не мога да стана, краката ми се вцепениха. "Казвам: „ Това е духовно вцепенение “. Като му говорих двайсет минути, казвам: „ Стани! “ Той стана на леглото. Пак му говорих, казвам: „ Ти вярваш ли в болестите? “ „Не вярвам. “ „ Стани от леглото! “ Стана от леглото. Пак му говорих и му казвам: „Я, пораз­ходи се в стаята! “ И той се поразходи в стаята. След два-три дни човекът оздравя. Той беше ад­вокат и отиде да си гледа работата. След това лекарят го пита: „Какъв цяр ти даде?“ „Каза ми да се изправя в леглото. “ - „После? “ „Каза ми каза да стана от леглото. После ми каза да ходя из стаята. “Лекарят казва: „Не може така, има нещо друго, ти го криеш! “ „Не го зная скритото, това е всичко! “
За мен това е детинска работа. Влизам и виждам, че дяволът го е вързал. Вързал краката с конци, вързал ръцете, вързал гръбнака му. На три места го вързал дяволът и не може да мърда. Изваждам ножчето и прерязвам конците на дяво­ла на гръбната и човекът се изправя на леглото. Като му приказвам, без той да знае, развързвам конците, с които са завързани краката и ръцете му и казвам: „ Стани! “Как оздравя? Развързах кон­ците. А за това трябва да имаш остро ножче.”
УЧИТЕЛЯ
 
 
В разговор с Учителя един брат го запитал: „Можеш ли да излекуваш болни, за които лекари­те са определили, че са неизлечими и обречени на смърт?“ Учителя му казал, че може. Това станало в Търново. Тогава братът отишъл в Търновската болница и обяснил на лекарите, че иска да му по­сочат един болен, обречен на смърт според тях. Казал им, че Учителя обещал да го излекува, ка­къвто и да е случаят. Имало едно момче, което според лекарите след два часа щяло да умре. Но когато братът се приготвил да откара момчето при Учителя, един от лекарите се намесил с тънката сметка: „Ами ако той действително излекува мом­чето, какво ще стане с нас, с нашия авторитет, след като определихме, че болестта му е неизлечима?“ Лекарите отказали да дадат момчето, което след два часа умряло.
 
При Учителя дошла една обляна в сълзи сту­дентка. Той я оставил половин час да поплаче и като се успокоила, я попитал: „Какво има, защо плачеш?“ Тя обяснила: „Бях нещо разстроена, за­ведоха ме в болницата и лекарите ме обявиха за луда. След известно време ме пуснаха и сега ме е срам от хората, защото ще ми кажат, че съм луда, а аз не съм!“ Учителя й рекъл: „Не се безпокой, всички хора, които са вън от рая, са луди. Ако ти каже някой, че си луда, ти му отговори: „И ти си като мен!“
 
През 1918 г. сестра Олга Славчева заболяла тежко от испанска болест. Ето какво се случило с нея: „Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да умра там. При пътуването се чувствах много зле, положението ми се влоши, не можех ни­то да седна, нито да стана, задушавах се. По това време камбаната често биеше на умряло. Забрани­ха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели от болестта. Приготвиха и моите дрехи и всички плачеха около мене. Идваха лекари, но бър­зо си отиваха, като не можеха с нищо да ми помог­нат. Извиках сестра си и й казах да напише писмо на Учителя, че съм на смъртно легло. Сестра ми веднага го написа и го изпрати. Когато близките ми отидоха в кухнята да вечерят и ме оставиха са­ма в стаята, изведнъж усетих някаква сила в себе си. Казах си: „Умирам, но за Тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за Тебе!“ Смъкнах се на колене до леглото и пламенно се помолих да получа възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. То­гава сестра ми и майка ми влязоха и се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им прошепнах:„Аз няма да умра“. В същия ден ми се привидя една детска люлка, гергьовска люлка, която се приближаваше към мене. В нея седеше малко момиченце с усмих­нато лице - това бях аз, на 4-5 години, облечена в бяла рокличка. Детето и люлката се сляха с мене и аз седнах на леглото за първи път след 20 дни. Изпих чашка мляко и спах непробудно до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозо­реца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя: „Аз зная, че си вече здрава, Любовта е по-силна от смъртта. Пий горещо краве мляко и яж варени картофи. Природата най-добре лекува, а лекарите са само милосърдни сестри.“ Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя, а той многозна­чително ми каза: „Добре дошла!“
 
С пост решил да се лекува един брат, който бил изпаднал в голямо вътрешно противоречие. Почнал да пости по време на нова луна, без да каже това на Учителя. След ден - два отишъл при него и споделил, че е почнал постене, за да оправи нап­регнатото си състояние. Учителя го поучил: „Щом си почнал поста на нова луна, не само че не ще си помогнеш, но и ще си навредиш още повече. Кога­то искаш да се оправиш с един недъг, с един порок, почни пост на разсип на луна. А когато искаш да придобиеш някоя добродетел, нещо положително в себе си, почни поста на нова луна.“
 
В една от школните лекции Учителя посочи начин за постене, като се яде само по сто грама неварено жито, потопено във вода. Това се прави през февруари и началото на март и има за цел пречистването на организма преди настъпването на пролетта. Към житото някои прибавят ябъл­ки и орехи. По този повод Учителя разясняваше какво е значението на тези три храни: „Ябълките тонизират нервната система, орехите влияят доб­ре на мозъка като храна, а житото влияе добре на сърцето“.
 
Като дете брат Хр. Караиванов имал зъбобол и баща му го завел при Учителя. Братът си спомня: „Учителя ме погледна, позасмя се и ме успокои: „Зъбите сега те болят, но ще ти минат. Ще вземете орехови листа, ще ги измиете, ще ги сварите и с та­зи вода ще нажабуркаш зъбите си - от това болката ще ти мине.“ Помислих си: „Тази работа без лекар няма да мине“. На за мое голямо учудване, като се върнахме в къщи, още преди да сме сварили орехо­вите листа, зъбите престанаха да ме болят.”
 
Друг брат боледувал от сливици. Лекарите каз­вали, че непременно трябва да се извадят, защото са гнойни. Братът не искал да му вадят сливиците и отишъл за съвет при Учителя. Той му казал в никакъв случай да не се съгласява да ги вадят. Пре­поръчал му да намери старо 4-5-годишно вино и като го постопли, да прави с него гаргара няколко пъти на ден. Братът намерил такова вино, правел гаргара, сливиците му минали и никога повече не го болели.
 
И друг брат бил болен от сливици и отишъл при Учителя за съвет. Той казал: „Ще мине“. „А какво лекарство да взема?“ Учителя казал, че трябва ня­кой да духне в гърлото с цев чисто мляно кафе. Но докато се върнал у дома си, сливиците му спаднали и нямало вече нужда от този цяр.
 
Едно от децата на брат Гръблев го заболяло ухо. Местният лекар го лекувал цял месец, но ни­що не помогнало. За станалото след това братът разказва: „Той ме посъветва да заведа детето в София и да му направят трапанация. Отговорих му, че предпочитам момчето ми да си отиде, от­колкото да направят трапанация и да остане идиот. Още на другия ден взех влака и отидох в София, за да питам Учителя какво да правя. Казах му, че лекарят препоръчва да се направи трапанация, но аз не съм съгласен. Учителя ми вдъхна вяра: „Ще му мине. Ще вземеш едно памуче, ще го натопиш в зехтин и ще го сложиш в ухото - това ще напра­виш няколко пъти и ще му мине. Ще трябва малко да затоплиш зехтина.“ Благодарих му, сбогувах се и си заминах. Още на другия ден направих каквото той ми препоръча и след седмица момчето ми беше съвършено здраво. Повиках лекаря и му показах оздравялото дете. Той само се почуди, без да може да каже нищо.“
 
Една сестра разказва: „Детето ми беше болно и нещо отвътре ми казваше да пиша на Учителя и да го питам какво да правя. Аз послушах този глас и писах на сестра Балтова с молба да каже на Учителя за състоянието на моето дете. Дали му е дала писмото и му е казала, не знаех. Очаквах да получа отговор, а детето ми ставаше още по-зле. Лекарите определиха да лежи неподвижно. Чаках непрестанно отговор от Учителя, но не го получих. Един ден отворих негова беседа и зачетох: „Лека­рите сега казват, че болните трябва да лежат на легло, но според мене болните трябва да излизат навън, да се пекат на Слънцето, да се свържат със Слънцето, което е проводник на Божията Любов, и болестта ще мине“. Аз послушах този съвет, из­несох детето навън и в скоро време то започна да се оправя, а после оздравя окончателно.“
 
Когато била дете, една сестра се разболяла така, че се схванала и не можела да се движи. Всич­ки лекари смятали, че е неизлечимо болна и така останала няколко години. Посъветвали майката да я заведе при Учителя. Жената отишла при него и той казал: „Ще я мажете със зехтин по цялото тя­ло и ще я заведете на височина над хиляда метра. Там ще почне да прави разходки първо на няколко метра, после на по-далечно разстояние, докато пос­ тепенно се раздвижи и оздравее.“ Приложили този метод и момичето напълно се излекувало.
 
От минали години един брат си спомня: „Аз бях учител в провинциален град, а родителите ми живееха в едно градче. Един ден получих теле­грама, че майка ми е тежко болна от рак - според лекарската диагноза. Лекарите заключили, че не може да се изцери и тя скоро щяла да си замине. На път за родния си град се отбих в София при Учителя и му казах, че майка ми е болна и в скоро време ще умре. Учителя беше категоричен: „Не, тя не е болна от рак, а има язва и ще оздравее. Не­ка се откаже от месото и да пости по един ден от седмицата, като не яде нищо, а да взема по една кафена чашка зехтин и ще й мине.“ Като си оти­дох, разказах на майка си, че съм говорил с един много прочут лекар, предадох й неговите думи. Тя приложи този метод и действително оздравя. До­тогава майка ми беше настроена враждебно към Учителя и братството, а после повярва и започна да чете беседите му.“
 
Един интересен случай научих от сестра Елена: „Учителя се беше съсредоточил в мислите си под беседката на лозето, когато изведнъж ни извика с мъжа ми и ни рече: „Кажете на снаха си, че ще си замине“. Ние се умълчахме за миг, а после про­думахме: „Нали обещахте, че ще й помогнете да оздравее?“ „Да, но тя не изпълни съветите ми и яде скришом месо!“ Веднага отидох да видя какво прави снаха ми Митка, която се изненада от моето пристигане. Сякаш предчувстваше нещо лошо и попита: „Как се накани да дойдеш? Аз толкова пъ­ти те виках, а ти не идваш. Да не е казал Учителя, че няма да оздравея? Бате ти ме убеди да хапвам месо, да не отслабна. И сега готвя.“ „Учителя ми рече, че сте имали да минете река без мост. Той ви поставил едно въже да минете по него, но вие сте го скъсали и сега друго не може да ви даде.“ Брат ми я заведе в София, направиха й операция, но Митка се помина. Учителя изрично им беше забранил операцията, като гарантира, че ако спазва диета, ще оздравее.“
 
За оздравяване на ръка разказва Богдана Ни­колова. По време на Владайските събития ранили най-малката дъщеря на Никола Ковачев, който живее в Княжево. Раненото дете се казвало Верка и било на 10 години. В Александровската болница го лекували девет месеца, четири пъти правили операция, но все несполучливо. Най-после изписа­ли детето, защото родителите му не се съгласили да му отрежат ръката, което лекарите намирали за наложително. Развила се гангрена и момичето вдигало температура. Като излязло от болницата, завели детето при италианската военна лекарска мисия, която тогава била в Княжево. Там съща настояли ръката да бъде незабавно отрязана, за да не умре детето. Семейството било вярващо и всички се молели усилено на Бога да помогне за спасението му. В това време дошла лелята на мо­мичето и казала, че има един човек, който може да спаси дъщеря им. Това е господин Дънов. Учителя ги приел и когато искали да развържат ръката, за да види раната, той ги спрял: „Няма нужда, вашата вяра е силна. Печете ръката на слънце всяка сутрин до 11 часа, промивайте я с калиев хиперманганат, правете баня на ръката с водата от варени корени на бъз, докато оздравее напълно.“ Учителя помилвал момиченцето и любезно ги изпратил. Те излезли окрилени от надежда и с вяра във Всевишния. Май­ката се заела да лекува детето. След известно време от раната започнали да падат парченца кости, после се появила кръв и една сутрин при превръзването изпаднало парче желязо, дълго и дебело около по­ловин пръст. Малката Верка оздравяла напълно, пораснала, оженила се, работи в детски дом, има син и се радва на добро здраве.
 
Тежко болен бил брат Койчо от Казанлък, лекарите вдигнали ръце и казали, че не могат да помогнат. Тогава той още не бил в Братството, но жена му била. Тя го молела да отиде при Учите­ля, като го убеждавала, че той ще му помогне, но Койчо бил настроен зле към учението и не искал да иде. Когато разбрал, че вече никой не може да му помогне, решил да се обърне към Учителя. Сестрата му разказала за тежкото положение на мъжа си и той заръчал: „Нека да си мие краката до над коленете по три пъти на ден с много топла вода, да пие топла вода и да яде лимони“. След известно време болестта му минала и той станал ревностен брат.
 
Олга Славчева разказва, че дъщерята на една сестра заболяла от отравяне на кръвта. Имала чес­ти и нетърпими болки. Лекарите я подложили на строга диета със сокове на зеленчуци и плодове, но положението се влошавало, кризите ставали все по-чести. Тогава майката отишла при Учителя, който й казал да дава на дъщеря си горещо мляко и варена царевица. Болната пила горещо мляко и яла варена царевица и за три дни напълно оздра­вяла. След месец лекарят плахо позвънил у тях и попитал как е дъщерята. Майката радостно отго­ворила, че е оздравяла напълно и преди няколко дни се е сгодила.
 
Жена била болна от рак в белите дробове. Зара­ди нея сестра от Братството попитала: „Учителю, няма ли лекарство за тази болест?“ Той отговорил: „Само едно ухапване от кобра може да помогне!“ С това изразил мисълта: болестта е толкова силна отрова, че само подобен яд може да я неутрализи­ра.
 
Друг случай за излекуване ми разказа сестра Милева - отнася се за един брат, служител в някак­ва фабрика. Там той получавал голяма заплата, имал доста средства и семейството му живеело добре. Но се разболял, болестта му продължила цяла година и човекът отивал от зле към по-зле.
Управата на фабриката го предупредила, че няма да му плащат повече от година и ще го уволнят. Като му съобщили това, той изпаднал в отчаяние. Много лекари го лекували, но никой не могъл да му помогне. Тогава той помолил сестра Милева да пита Учителя какво да прави. Учителя поръчал на сестрата да се върне и да запита болния може ли да пожертва голяма сума за бедните, да купи за тях дрехи, обуща, брашно, дърва? Ако реши да стори това - да го направи и да съобщи на Учителя. Братът отделил доста пари и купил много неща за бедните. Тогава Учителя заръчал да му предадат: „Нека сега вземе черна ряпа, да я настьрже на рен­де и да изстиска сока. Количеството да е около една чаена чаша. Този сок от ряпата да се затопли доб­ре и болният да го изпие.“ Всичко било направено както предписал Учителя. Болният изпил сока и на другия ден се почувствал по-добре, а след седми­ца окончателно оздравял. Тогава сестра Милева предложила на Учителя: „Щом това лекарство е толкова ефикасно, да го препоръчаме и на други!“ Учителя обяснил: „На други няма да хване. Пък и братът, ако не беше пожертвал такава сума за бедните, и на него нямаше да подейства.” По този случай Учителя коментирал: „Ще знаете, че за вся­ко благо на Земята, което искате да придобиете, трябва скъпо да платите“.
 
Последици от една небрежност описва Д-ски, наш брат: „С мой приятел пътувахме с лека кола, която беше открита. Времето беше студено. Кога­то се върнахме в София, бяхме настинали и някой беше препоръчал на приятеля ми да се намаже с бензин, за да сгрее тялото си. Той се натрил, но не съобразил, че седи до горящата печка и пламнал, от което кожата му обгоряла. Извикаха най-видните лекари от София, но в края на краищата те казаха, че положението е безнадеждно, и че в най-скоро време може да умре. Тогава приятелят ми изпратил друг брат при Учителя да го запознае със случая и да го пита какво да се прави. Учителя му дал няка­къв мехлем и заръчал да си намаже тялото някол­ко пъти и кожата ще се възстанови. Като направи това, приятелят ми почувства облекчение, а след седмица напълно оздравя. Лекарите, които предри­чаха, че ще умре, като го видяха здрав, се чудеха как е станало. Тогава братът казал на излекувания: „Понеже ти се спаси от явна смърт, трябва да пла­тиш“. Боледувалият беше богат човек. „Колко трябва да платя? - попитал той. - Пет-десет хиляди лева достатъчни ли са?“ „Не - казал нашият брат. Понеже се спаси от явна смърт, а имаш пари, ще дадеш 30 хиляди за Братството.“ Взел парите и ги внесъл в братската каса.
 
Студенти, последователи на Учителя, се връ­щали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отли­чавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и из­викал: „Само още една лоша дума да чуя от някого за господин Петър Дънов, Учителя, веднага ще го изхвърля през прозореца!“ После им разказал слу­чай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете - момиченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил ма­териално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но никъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителя бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво!“ Офице­рът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло.
 
Още един от многобройните си спомени пред­ставя сестра Елена Иларионова от Търново: „Пре­местиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Там нямахме никакъв познат, багажът ни още не беше дошъл, в хотела беше много неудобно. Съдър­жателят се погрижи да ни намери квартира, услужи ни с дрехи, докато пристигнат нашите. Обстанов­ката беше мизерна, а зимата - студена. При това положението на моя мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че извикали някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да поискам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега ни­кой не може да ни помогне, освен Бог!“
-                     През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, не го познавах, нямах адреса му. Написах една отворена картичка: „До г-н Петър К. Дънов, София“, и я изпратих. Скоро получих отговор от него: „Г-н Иларионов не е болен, той има задълже­ние в живота. Аз ще ви помогна.“ Написахме, че на всичко сме готови, но вместо отговор пристигна сам Учителя. Можете да си представите радостта и изненадата ни! „Господ ме прати - каза той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявах­те леглото, госпожата каза на болния: „Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне“. Тогава Бог ми нареди: „Иди, помогни на тези хора“.
С голямо удивление го запитахме как е чул разговора ни, като е бил толкова далеч от нас. Учителя каза: „За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради“. После той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея ед­на чаша и той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителя го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лека­рят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото, възкликна: „Тук е станало някакво чудо!“ Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговаряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички остана­ха доволни. На една от тях Учителя посочи един офицер: „Например госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде усърден домакин, защото неговите домашни чувства не са развити“. Като се върнахме в къщи добави: „Това семейство има едно дете живо по­ по­гребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал, или още е жив.“
 
Най-малкият рожден брат на Петър Камбуров, Косьо, на петгодишна възраст се разболял от пнев­мония. Било към 1909-1910 година. „Много лека­ри идваха - разказва Петър - но лекарствата им не помогнаха. Устата и носът на братчето ми се бяха разкъсали от температурата. Всеки момент очак­вахме да си отиде. Тате написа писмо на Учителя, с когото туко-що се бяха запознали чрез Ковачев. Един приятел занесе писмото, на другия ден се случи следното: поотделно на мама, тате и на сва­ко им дошла една и съща мисъл - да повикат д-р Витанов. Независимо един от друг, всеки тръгнал към къщата на доктора с мисълта да го извика да прегледа Косьо. По една случайност може би се срещнали на улицата, където живеел лекарят. Д-р Витанов написал рецепта. Тате я взел и тръгнал към аптеката да купува лекарството, което струва­ло един лев и двайсет стотинки. Но когато бръкнал в джоба си, разбрал, че е забравил парите си. Из­лязъл от аптеката без да купи лекарството. Като вървял по улицата, намерил една кесия, отворил я и видял, че в нея има точно един лев и двайсет стотинки. Върнал се и взел лекарството, от което Косьо се излекува.“
 
Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Търновско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро“, болест, при коя­то треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Моми­ченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев“ до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителя отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителя слязъл от стаята си, поразгова- рял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ от­деление, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителя обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учите­ля само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли.
 
 



Гласувай:
4
0



Спечели и ти от своя блог!
1. анонимен - Нищо необикновено не виждам в не...
12.07.2014 14:05
Нищо необикновено не виждам в неговия живот
цитирай
2. kasnaprolet9999 - http://blog. bg/theme. php?th...
13.07.2014 15:25
http://blog.bg/theme.php?theme=887&success=1
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 18675789
Постинги: 10471
Коментари: 16752
Гласове: 21567
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31