Изворите за българската история са много. Повечето от тях са систематизирани в сборници. От тях най-популярни са ГИБИ (Гръцки извори за българската история) и ЛИБИ (Латински извори за българската история). Освен това има още сирийски, арменски, арабски, турски и други извори. Независимо от наличието на много извори обаче в българската история все още има огромни бели петна. Особено това е валидно за по-ранната ни история. По обясними причини местните български извори са доста по-малко, а що се касае до старата ни история те направо липсват. При работа с изворите се срещат много трудности, свързани с използваните понятия за страни, народи и периоди. При много от изворите са налице различни неточности и грешки. Ето защо е изключително важно кой как чете изворите и как ги тълкува. Защото съм виждал как при цитиране на едни и същи извори се обосновават различни теории. Заедно с това самите извори могат да бъдат достоверни и недостоверни, независимо от това дали те са автентични. Например в своята “Хронография” от VІ век ромейският летописец от сирийски произход Йоан Малала (Ἰωάννης Μαλάλας, 491 – 578) дава следното сведение: “пристигна с атридите и самси Ахил със своя собствена войска, наричани някога мирмидоняни, а сега българи, 3000 души”. Подобно сведение ни дава в ХІІ век и Йоан Цеца (Ἰωάννης Τζέτζης, 1110 – 1180): “и тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, водейки войска от хуни – българи – мирмидонци на брой две хиляди и петстотин”. Според тези сведения Ахил и неговите мирмидонци не само са българи, но и са взели участие в Троянската война. Тези сведения са очевидно недостоверни. За мирмидоните е известно, че са митично ахейско племе от остров Егина. Това е остров в Сароническия залив на 27 km от Атина. Никога за българите не е било споменавано в нито един друг източник, че са живели на егейски остров, а участието им в Троянската война е откровена измислица на Йоан Малала, вероятно преписана от Йоан Цеца. Ако Ахил наистина беше българин, още Омир щеше да е споменал това в “Илиада”. Освен автентичните извори се срещат и много фалшификати, сътворени през последните 2 – 3 века. Типичен пример за фалшификати са “Повесть временных лет” и “Слово о полку Игореве”, изработени в Русия с цел да дадат на Руската империя история, каквато тя никога не е имала. По тази причина точно в Русия през ХVІІІ, ХІХ и ХХ век са били изфабрикувани най-много исторически фалшификати. Както е известно, Русия била създадена чак в 1721 от Цар Петър І и няма абсолютно нищо общо с Киевска Рус, на която е откраднала името. Днешна Русия се явява наследница на Московия и Златната орда. Най-големите фалшификати за българската история са “Джагфар тарихъ” и подобните ѝ “Гази Барадж Тарихъ”, “Нариман тарихъ”, “Болгар Тарихъ”, “Шан казъ дастанъ”. Самата легенда, че оригиналът бил изгубен и се запазил само превод на руски език, е повече от съмнителна. Преобладава становището, че всички тези са откровени фалшификати, а целта е да ни убедят, че българите имали тюркски произход. По мнението на специалисти тези творения съдържат около 10% реални исторически факти, а останалите 90% са пълни измислици. Заедно с това все още има и доста непроучени извори. Вече съм писал в блога си за Волжкобългарските летописи, които упорито се крият в Русия, макар те вече да са били каталогизирани. Целта е да не можем да научим истинската история на Волжка България. Според мен ръкописи, които пряко касаят българската история, има в архивите на Ватикана. Време е те също да излязат на бял свят, за да попълним белите петна в историята си.