Заради голямата важност на въпросната кулминация в днешно време, ще я разгледаме тук по-подробно. Рудолф Щайнер е твърдял, че антропософията ще кулминира по един или друг начин до края на 20 в., при това неколкократно и изрично по различни поводи в живота си. Това става особено в лекциите, издадени под заглавието „Кармически отношения“, които имат за фокус именно тази тема заради очакваните в края на 20 в. важни събития. Те засягат специално антропософите, свързани с платоническото или аристотелическото течение, които той настоятелно моли да се самоопределят към кое от двете принадлежат. Това той счита за много важно и в тази връзка разказва за следното „кулминационно“ споразумение между водещите платоници и аристотелици:

„Спо­ред то­ва спо­ра­зу­ме­ние от антропософското движение тряб­ва да произлезе нещо, ко­ето да кулминира преди края на то­ва столетие. Защото над антропософското общество пърха ед­на съдба: мнозина от днешното антропософско общество да слязат отново на земята преди да е настъпил краят на 20 век, но обединени тогава с онези, които са били ръководители в школата в Шартр или са били ученици на тази школа. Така щото, за да не изпадне ци­ви­ли­за­ци­ята в пъ­лен упадък, пре­ди из­ти­ча­не­то на 20 век на земята заедно тряб­ва да дейс­т­ву­ват пла­то­ни­ци­те от Шартр и аристотелианците, които ще се появят по-късно, (т.е. ще се въплътят след платониците, бел. пр.).“ Лекция от Арнхайм, 18 юли 1924 г., Събрани съчинения No 240 под заглавие „Кармата на антропософското общество и съдържанието на антропософското движение“.

Това „кулминационно“ споразумение е добре познато на повечето сериозни антропософи, но за другите, на които не е, ще поясним следното. Обединение на двете течения в края на 20 в. е необходимо, за да се компенсира невъзможността те да действат заедно в неговото начало. Тогава, както казва Р. Щайнер, се инкарнират само аристотелианците, а водещите платонически фигури, по определени причини, които не можем да разискваме тук, остават в духовния свят. Вследствие става така, че практически всички близки сътрудници на Рудолф Щайнер през 20 в. са аристотелианци, начело със самият него, който, както е добре известно, е реинкарнация на Аристотел. Това обяснява защо течението му се нарича аристотелическо.

Сочещите в противоположни посоки Платон и Аристотел, фреска от Рафаело Санти, детайл

Липсата на платониците през 20 в. има тежки последици за земната цивилизация, чийто тон задават (или поне се опитват) само намиращите се на земята аристотелианци около д-р Щайнер. Затова на зададеният от д-р Йоханес Валтер Щайн - негов близък ученик и сътрудник, въпрос „Защо троичният социален ред не успя?“, той отговаря: „Защото не всички бяха инкарнирани“! Тук той има предвид въпросните платоници, за които веднага след това добавя:

„В края на века инкарнирането ще бъде по-лесно, защото ще бъде налице аристотелическата склонност към образуване на физическо тяло и платоническата воля за неговото обладаване - това е значението на изпращането на учениците на Христос по двойки в света, което означава, че хората ще станат по-неегоистични и ще започнат да създават тела, които други да използват.” (Виж антропософското списание „The Golden Blade”, бр. 43 от 1991 г.)

Тук наяве излиза друг парадоксален и неразискван никъде до момента факт, а именно, че платониците не разполагат с подходящи собствени тела, в които да се инкарнират в края на 20 в. За целта не други, а представителите на другото течение – аристотелическото, трябва да им предоставят техните, които явно са удачни за инкарниране, защото по някакъв начин са по-съвършени. По-важното е, че в края на 20 век е моментът, когато нещата, свързани антропософията, трябва да кулминират, за което става въпрос и в следния откъс от лекция, изнесена от Р.Щ. в Холандия:

„Защото според спо­ра­зу­ме­ни­ето, пос­тиг­на­то на он­зи не­бе­сен съ­бор в на­ча­ло­то на 13-то столетие, пла­то­ни­ци­те и арис­то­телиан­ци­те тряб­ва да се появят за­ед­но и да ра­бо­тят за все по-голямото разрастване на антропософското движение през 20 век, за да мо­же в неговия край чрез съзвучието между пла­то­ни­ците и арис­то­телианците антропософията да дос­тиг­не определена кулминация в зем­на­та цивилизация. Ако е възможно да се работи по този начин, начинът, пре­доп­ре­де­ле­н от Михаил, Европа и съвременната ци­ви­ли­за­ция ще из­лязат от упадъка. То­ва обаче не мо­же стане по ни­ка­къв друг начин.“ GA 240, Арнхайм, 19. 7. 1924.

Тук, както се вижда, отново се говори за кулминацията на антропософията в края на 20 в., но освен това и за нейната предистория, засягаща планираното през 13 в. бъдещо обединение на платониците и аристотелианците. За тази кулминация става въпрос и в едно писмо от 06.09.1919., където Рудолф Щайнер пише на Елиза фон Молтке, която е негова близка: „В края на краищата всичко това беше необходимо. Страданието ще бъде последвано от възход. Бавен! Призовани сме в края на 20 в. да направим това, което сега не ни бе позволено.“

Спорещите Платон и Аристотел, ренесансов мраморен релеф от Флоренция

За края на 20 в. и неговата важност говори не само Р. Щайнер, но и една от най-сериозните фигури в неговото обкръжение - Хелмут фон Молке (1848-1916), който играе огромна роля в световната история след като в свой предишен живот е роден като основополагащият схизмата между двете християнски църкви и изключването на Светия Дух от Светата Троица Папа Николай I. В своите следсмъртни писма до жена си, споменатата Елиза фон Молтке, получени с посредничеството на Р. Щайнер, той многократно отбелязва огромното значение на края на 20 в., когато самият той предвижда прераждане.[1] Там, обръщайки се към съпругата си, той казва:

„Насочил съм поглед към по-късните времена около края на 20 в., когато ще работим заедно, за да дадем на човечеството това, от което се нуждае.“

„Ние, моята душа и нейната (на Елиза фон Молтке, бел. моя.), заедно с другите, които ни принадлежат, ще продължим работата си в духовния свят почти век, заради импулсите, които трябва да бъдат дадени в края на 20 в.“

„Трябва да живеем с поглед, отправен към бъдещето в края на 20 век. Тогава ще се инкарнираме като хора, които ще намерят силата в техните физически тела да действат заедно с боговете.“

„Към края на века ще се освободим от нашите противници (от минали инкарнации, бел моя.) Ще изпълним задача от голямо значение за света.“

„Много противници има да се появят. Но светлината в края на 20 в. блести пред моя поглед.“

Всичко в този сборник от писма от отвъдното се върти около края на 20 в., заради което се нарича „Светлина за новото хилядолетие“. На тази светлина обаче, според Молтке, ще й бъде трудно да изгрее, ако съдим по думите му, касаещи състоянието на тогавашното общество:

„Там долу обаче има едно „духовно движение“ (антропософското – бел.моя.). То трябва да бъде там. Но откъде ще дойдат душите, които в днешно време ще го отведат по-нататък? Хората, които сега живеят на земята, искат да получат духовното без усилия – но те изобщо не разбират това, което е практическо, смятайки се за практични без да имат никаква представа за това. Ето защо всички нишки, които искахме да свържем от началото на 20 в., се късат. Близката съдба на „духовното движение“ ще бъде такава, че то ще бъде като една оскубана кокошка. Всичките й пера ще бъдат оскубани. Моята душа гледа надолу към това, което се нарича „Германска татковина“ от времето на моя земен живот. Но надежда няма. Хората са изхабени. „Духовното движение“ е духовна субстанция без никакво отражение в човешките глави.“

От всичко казано дотук, става ясен друг парадоксален факт, а именно че през така решителният 20 век антропософията е представена на земята от не повече от половината свои души. Това са аристотелианците около Р. Щайнер, за които е известно, че са по-земно или по-светски ориентирани, за разлика от платониците, които са по-развити в духовно отношение и които в началото на 20 в. остават в духовния свят. Последните се делят на две групи, едната от които е тази на учителите от Шартър, за които Р. Щайнер говори често с удоволствие, а другата се визира по следният начин:

„… преди края на столетието [аристотелианците трябва] да преминат ускорено времето между смъртта и новото раждане и да се обединят отново на Земята под ръководството (…) на учителите от Шартр и на онези, които остават непосредствено свързани с господството на Михаил…“ GA 240, Арнхайм, 20 юли 1924 г.

„Непосредствено свързани с господството на Михаил“ означава, че през 19 и 20 в. тези хора се намират в духовния свят, от където през 1879 г. Михаил сваля на земята ариманическите духове и свързаните с тях човешки индивидуалности. Именно в това се състои победата на михаиловото войнство, съставено от духове и хора – да тласне ариманическите същества долу на земята, а то да остане на Небето. Това означава, че става въпрос за хора, които за разлика от шартърските учители никога не имали намерения да се инкарнират в началото на 20 в., а само евентуално в неговия край.[2]

Св. Тома Аквински с негови последователи, картина от Ренесанса

Кои са те? Щом това не са шартърските платоници, нито аристотелианците, тогава остава това да е третата и най-тайнствена група антропософски души, за които Р. Щайнер казва, че са участвали в михаиловия свръхсетивен култ през 19 в. Това са „българите“, наречени също така манихеи, богомили, катари, албигойци и пр., които Р. Щайнер разглежда първи в цикъла „Кармата на антропософското общество“ GA 237. Заедно с шартърските платоници те образуват една обща група, която Р. Щайнер нарича еретическа, което е парадоксално, защото вторите през 12 и 13 в. по никакъв да не са били еретици, т.е. манихеи, а членове на Цистерцианския орден на Католическата църква:

„Обаче меж­ду ма­са­та на те­зи хрис­ти­яни жи­ве­еха от­дел­ни личности, ко­ито ви­на­ги бя­ха счи­та­ни ка­то еретици. Те още има­ха жи­вия тра­ди­ци­онен спо­мен за това, че Христос бе­ше ед­но слън­че­во Същество и че ня­ко­га в то­зи фи­зи­чес­ки се­ти­вен свят е сляз­ло ед­но съ­вър­ше­но чуж­до на Земята Същество, имен­но ед­но слън­че­во Същество, че то­ва слън­че­во Същество бе­ше сляз­ло на Земята. Чак до 7-то, 8-то сто­ле­тие сл. Хр. те­зи ду­ши бя­ха все по­ве­че и по­ве­че зас­та­ве­ни да казват: това, което иде сега като християнство, то не разбира вече Христа! Тези ере­ти­чес­ки ду­ши се умориха, та­ка да се каже, от Християнството. И има­ше прос­то та­ки­ва души, ко­ито ми­на­ха през вра­та­та на смър­т­та в пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия, до 7-то, 8-то столетие, ко­ито се бя­ха умо­ри­ли от Християнството. Независимо от това, да­ли са има­ли ед­но меж­дин­но въплъщение, за те­зи ду­ши ста­на ме­ро­дав­но въплъщението, ко­ето те има­ха в пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия. Тези ду­ши се под­гот­ви­ха от 8-то, 9-то сто­ле­тие в ду­хов­ния свят за она­зи велика, мощ­на дейност, за ко­ято то­ку що загатнах, ка­то казах: през първата половина на 19-то столетие бе проведен един вид свръхсетивен култ. В то­зи култ взе­ха учас­тие те­зи души. Те об­ра­зу­ват ед­на­та от гру­пи­те души, ко­ито са дош­ли в антропософското общество.”[3] GA 240

За тази платоническа или „еретическа“ група Р.Щ. казва също следното:

„Виждаме как след 9-тото столетие (когато се заражда богомилството – втората от вълните на манихейството. Шартърският платонизъм се появява далеч по-късно през 12 в. - бел. моя.) на Земята слизат духове, които са платонически устроени, платонически ориентирани. И това са тези, които през Средновековието са продължителите на едно учение, което официалното християнство, официалният католицизъм, счита за еретическо, което обаче е по-истинското християнско учение. Индивидуалностите - продължители на християнския аристотелизъм, остават първоначално в духовния свят, защото според дадените възможности за развитието през 9-то, 10-то, 11-то и 12-то столетие това духовно течение няма как истински да се свърже с другото. (Става въпрос за антропософските души от Доминиканския орден, основан през 13 в. – бел. моя.) Напротив, бихме могли да кажем, че в определени духовни области по-интензивно могат да се развиват особено тези, които са платонически настроени. Във все повече и повече разпространяващото се официално католически оцветено християнство тук-там се откриват личности, които продължават традицията на мистериите в школи и просветляват християнството с древните традиции на мистериите. И един такъв център, в който накрая всичко това се влива като продължение на такива традиции е този, който често споменавам в последно време, а именно изцяло духовната школа от Шартр, в която действат духове като Бернардус Силвестрис, Аланус аб Инсулис и други.”

Именно „еретическата“ група е духовно по-издигнатата, тъй като включва, освен шартърскита платоници, и посветените в манихейските мистерии „българи“. За разлика от тях антропософите, които са били членове на Доминиканския орден като Тома Аквински, който е друга от инкарнациите на Рудолф Щайнер[4], имат напълно светската задача да облагородят човешката цивилизация чрез схоластиката. За особената духовна дарба на платониците, взети като цяло, Р. Щайнер казва следното:

“Онази група, която е, така да се каже, още езически предразположена (платониците, бел.моя.), изпитва особената необходимост да обхване с цялата интензивност на вътрешния си живот носещите сили на антропософията, и без, така да се каже, да се оставя да бъде отклонена от каквито и да било съображения, върви в посоката на носещите антропософски сили. (…) Защото когато, така да го кажа, повече езически устроените души проявяват силите си, които в това въплъщение в много случаи са дълбоко залегнали в душите и често трудно успяват да се проявят – та, както казвам, когато те проявят своите сили, тогава над цялото антропософско общество ще се разпростре атмосфера на постоянен и дръзновен напредък в смисъла на Михаил.“ GA 237, 9

Последните думи на Р. Щайнер са също парадоксални, защото как може да се разпростре една „атмосфера на постоянен и дръзновен напредък в смисъла на Михаил“, след като въпросните платоници не са инкарнирани през 20 век? Излиза, че истински напредък „в смисъла на Михаил“ по времето на Р. Щайнер не е възможен, щом на земята са само неговите аристотелианци! От това става ясно колко трудна е била тяхната задача да повлияят на хода на събитията в посоката на одухотворяването на материалистически оцветената и настроена светска западна цивилизация.



Св. Тома Аквински с негови последователи

Тази задача е свързана с това, светът като цяло да бъде засегнат, променен и изваден от упадъка, но не до края на света или до инкарнирането на Ариман през 21 в., а до края на 20 в.[5] Средството за това е антропософията, дадена не за лични, но преди всичко за обществени нужди. Понеже малцина осъзнават това предназначение на антропософията, ще преведем следните извадки от лекциите на Р. Щайнер:

„Но всички тези неща, които трябва да се случат по време на Петия Следатлантски културен период (етерни машини, евгеника и профилактика на духовна основа, бел. моя.) няма да се сбъднат, ако няма склонност духовната мисъл да бъде допусната да участва в човешката еволюция. Духовната мисъл е потребна. За целта обаче това, което днес се прозира само от отделни лица, трябва да стане всеобщо прозрение.“ GA 73, 6

„Работата на антропософията не е да убеждава отделните хора. Отделният човек не може да направи нищо, а това могат всички хора заедно. Антропософията се стреми да съдейства за това, много хора да овладеят истинското познание. Едва тогава на тази земя наистина ще настъпят по-добри времена. “ GA 349, 8 „… (хората) неминуемо ще преживеят духовния свят, но ако духовната наука не навлезе в цялата цивилизация, хората ще се отнесат към духовния свят като към фантазия, илюзия и това вече се проявява в безпокойство, неврастения и патологични стресове.” Лекция от 13.04.1908. “…. духовната наука трябва да се превърне в обществено поведение и действие.” Лекция от 13.05.1921.

По същият въпрос споменатият Хелмут фон Молтке предава от отвъдното следното крайно интересно съобщение: „Светът трябва да бъде развит наново от семената, които не пожела да види досега – семената-дух. Все пак ще бъде необходимо тези семена-дух да се дадат на света по начин, по който да могат да бъдат абсорбирани от неговото съзнание, което изцяло е изкушено от материализма.“

Детайл от горната картина

А по повод общественият световен троичен организъм Р. Щайнер казва следното: „… това беше един вид тест, да се види, дали михаилистическата мисъл вече е достатъчно силна, за да се почувства как такъв импулс протича директно от силите, които формират епохата. Това беше тест за човешката душа, за това, дали михаилистичната мисъл е вече достатъчно силна в значителен брой хора. Е, тестът показа негативен резултат! Михаилистическата мисъл не е достатъчно силна дори в малък брой хора, за да се почувства цялата й формираща епохата сила и мощ.“ „The Threefold Review”, 2000 г., бр. 19.

Тези данни достатъчно красноречиво показват задачата на оставените сами на земята през 20 в. аристотелически антропософи, а именно да променят насоката на цялата епоха, а в нейния край отново да се инкарнират, предвождани от платониците.

В тази връзка е важно да се отбележи една характерна особеност на аристотелианците, загатната по-горе. Те имат особеният талант да работят по организаторски, светски, земни мисии и в основни линии са “доминиканци“. Това са хора, които, взети като цяло, в миналия си живот са били част или близки до водещия католически Доминикански орден, който поставя началото на Инквизицията. Част от него е Тома Аквински, който е предната инкарнация на Р. Щайнер. [6] За това някои от тогавашните негови сътрудници, ученици и последователи се прераждат през 20 в. близо до Р. Щайнер. Това може да се изведе логически, но също и фактологически, тъй като по данни на Р. Щайнер Ита Вегман е прероденият негов приятел и сътрудник Реджиналдо от Пепирно (доминиканец), а Мария Щайнер е някогашният негов учител Алберт Велики (доминиканец). Разбира се, силно е да се каже, че всички преродени през 20 в. аристотелианци са бивши доминиканци, но имайки предвид, че според сведенията на Р. Щайнер инкарнирането на земята става на групи, можем да допуснем това с голяма доза сигурност. Казваме го, независимо от риска от възникването на недоразумения, възражения и други интерпретации.

Спор между сръбски представители на официалната църква и еретици (един от малкото запазени техни образи), фреска от 13 в., Сърбия

По същия начин е ясно, че ако има настоящи или бъдещи инкарнации на платоници и манихеи, те също ще стават на групи, специално вторите от които могат да бъдат открити по отличителния белег на тяхната мистерийна школа за посвещения, без която инкарнирането им би било безпредметно.

Поредният парадокс тук е, че доминиканците основават в чест на „българите“ Инквизицията, която по времето и с пасивното участие на Тома Аквински ги изтребва до крак. Затова е интересно, дали тази част от първите, която в бъдеще ще продължи да има общо с антропософското общество, ще продължи да счита вторите за еретици и „българи“ (т.е. гейове, содомити, имбецили, хора без възпитание, морал и култура, какъвто е преводът и основното значение на думата „bougre“ на древнофренски език. Това значение персистира и днес във Франция и други страни.)? Дали първите ще продължат да заемат ръководните постове в антропософското общество, както някога са заемали тези в Католическата църква, имайки таланта предимно за външно-развойни дейности, а вторите - духовно по-надарените, ще бъдат заети с вътрешно-развойни такива? Времето ще отговори, но при всички положения среща между „доминиканци“ и „еретици“ ще има.

От това става ясно, защо Р. Щайнер толкова е настоявал антропософите да се замислят и определят към коя от двете групи принадлежат – аристотелическата или платоническата, което е парадоксално, защото реално по негово време в основни линии всички са били част от първата.

........................................................................................................................................

Според доста антропософи по света, сред които е Сергей Прокофиев, очакваната световна кулминация на антропософията в края на 20 в. не се е състояла. Ако той е прав в преценката си, това означава, че оттук насетне човечеството като цяло ще продължи да се развива в плоскостта на досегашния материализъм, развивайки временно само неговият научно-технологичен аспект. В това отношение интересни са думите, казани между Фр. Рителмайер и Р. Щайнер:

- А вярвате ли, че самата тя (антропософията, бел.моя.) може да се превърне в една нова култура? – Той ме погледна с неочаквана сериозност: - Ако човечеството не приеме това, което му предлагам сега, ще трябва да чака още стотици години! – Сякаш едно дълбоко вълнение се надигна в душата му. Не тъга, не мъка, а грохотът на Страшния съд.[7]

Тези думи са достатъчно красноречиви и изчерпателни за бъдещето, което очаква човечеството като цяло, ако кулминацията на антропософията не е довела до нищо съществено в обществен план. Защото не е решаващо само четенето на антропософията в домашни или групови условия от няколко стотици или хиляди човека, или прилагането на някои от инициативите й в ограничен мащаб, а нейната институционална изява. Така да се каже, тя трябваше понастоящем, а не в близките векове или хилядолетия да бъде взимана под внимание на „министерско ниво“. Доколко това е налице по света и у нас, всеки сам може да прецени въз основа на наблюденията и информацията, която има.

Ако такива като С. Прокофиев излязат прави[8], най-вероятно това ще означава, че по духовния път на развитие ще поемат само отделни индивиди за сметка на незаинтересованото като цяло човечество. Това с нищо обаче не променя нещата за онези, които днес се занимават сериозно с антропософия или с някоя друга прогресивна духовна наука. Този път на развитие трябва да доведе до бъдещото основаване на онези общини на духовна и вероятно мистерийна основа, които, според Р. Щ. ще имат за задача да преведат човечеството през задаващата се катастрофална Тъмна епоха на Орифиил. Последната, както е известно, ще настъпи след около 2 века, а въпросните общини трябва да бъдат ръководени от посветени.

............................................................................................................................................

В България кулминация на антропософията определено имаше. Разбира се, тя е могла да бъде само функция на световната антропософска кулминация, олицетворена от процесите в централата в Дорнах в края на 20 в. Тукашната се състоя в самото начало на следващия, когато през 2001 г. в София се създаде Единното антропософско общество в България чрез сливането на антропософските групи в София и Стара Загора. Това стана буквално броени дни преди разрушаването на двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк, след което „светът стана различен“. Това беше едно забележително съвпадение! Тези, които са свидетели на предходното време, си спомнят забележителната топлина, задружие, задушевност, надежди и ентусиазъм в старите антропософски среди. Това беше епохата на градеж на антропософските групи още от социалистическо време, както и на превеждането, издаването и усвояването на антропософската литература, и също така на провеждането на редица обучителни семинари в различни области по-късно. С настъпването на въпросната кулминация всичко това премина в нова фаза. Днешният дух, спокойно може да се каже, е нов или след-кулминационнен, каквото и да означава това.

Бележки:

[1] Виж сборника „Светлина за новото хилядолетие“ с редактор Томас Майер. [2] Темата е подробно разгледана в статията „Резигнацията на михаилите през 19 и 20 в.“, излязла в „Антропософски вести“ - http://aobg.org/files/newspaper/bg/av54.pdf) [3] Ето още по въпроса: “За онези, ко­ито днес раз­г­леж­дат ис­то­ри­ята по об­щоп­ри­етия начин, съв­сем не съ­щес­т­ву­ват на­й-­важ­ни­те факти. Преди всич­ко не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за те­зи "еретически" души; често пъти самите тези еретически души, които са слезли на Земята към 19-то столетие било като уморени от християнството, било като копнеещи за християнството, не познават себе си. Към 7-то, 8-то сто­ле­тие пос­те­пен­но из­чез­на­ха оне­зи пре­да­ния вър­ху Христос, ко­ито жи­ве­еха меж­ду еретиците, ста­ва­щи умо­ре­ни от Християнството. Те ос­та­на­ха да съ­щес­т­ву­ват още са­мо в мал­ки кръгове, къ­де­то бя­ха по­дър­жа­ни до сре­да­та на Средновековието, до 12-то столетие. Тогава съществуваха, бих мо­гъл да кажа, мал­ки кръ­го­ве от бо­го­по­ма­за­ни учители, ко­ито бя­ха по­лу­чи­ли още не­що от пре­да­ни­ята на древ­ни­те вре­ме­на вър­ху ду­хов­но­то Християнство, вър­ху кос­мо­ло­ги­чес­ко­то Християнство. Между те­зи учи­те­ли има­ше съ­що такива, ко­ито по­лу­чи­ха те­зи съ­об­ще­ния от древ­ни вре­ме­на и ко­ето из­г­ря ка­то един вид вдъхновение; така щото те още можаха да изживеят един макар и по-силен или по-слаб отблясък на онова, което през първите столетия на християнството хората можеха да виждат под въздействието на едно мощно вдъхновение като сливане на Бога на Слънцето в Тайната на Голгота. Следователно съ­щес­т­ву­ва­ха две течения. Първо оно­ва течение, ко­ето про­из­хож­да пря­ко от ере­ти­чес­ките дви­же­ния на пър­ви­те сто­ле­тия на Християнството. Тези ду­ши бя­ха под­буж­да­ни още от това, ко­ето жи­ве­еше в древ­ния гръц­ки платонизъм. Те бя­ха под­буж­да­ни така, че, ко­га­то чрез пре­да­ни­ята от древ­ни­те вре­ме на нас­тъп­ва­ше вът­реш­ни­ят ду­ше­вен пролом, ви­на­ги мо­же­ха да виж­дат сли­за­не­то и дейс­т­ви­ето на Христос на Земята под въз­дейс­т­ви­ето на ед­но ма­кар и слабо, но все пак съ­щес­т­ву­ва­що вдъхновение. Това бе­ше пла­то­ни­чес­ко­то течение.“ GA 240, Арнхайм, 18 юли 1924 г. [4] Виж книгата на Томас Майер “Личната мисия на Рудолф Щайнер“ в http://aobg.org/literature_details.php?lit_id=315 [5] Това с точност съвпада с времето на последната от трите важни съвременни мистерии, за които е говорил Р. Щ. – тази на Сорат, свързана с годината 1998 (3х666). Другите две са на Михаил от 1879 и Христос от 1933. [6] Виж книгата на Томас Майер “Личната мисия на Рудолф Щайнер“ в http://aobg.org/literature_details.php?lit_id=315 [7] Виж „Моята среща с Рудолф Щайнер“, Фр. Рителмайер, изд. Даскалов [8] Според него инкарнацията в края на 20 в. на платониците, от които зависи по-нататъшния духовен път на човечеството, е отложен. Начинът, по който стига до този извод, е неясен.