Тук ще публикувам част от по-обширен материал на Лоренцо Равали, в която той предава спомените на Алберт Щефен (1884-1963, швейцарски писател и антропософ, член на Първия  Управителен Съвет на Антропософското общество), както ги е записал той в дневника си. Спомените на Щефен се отнасят до съдбоносния спор за урната с праха на Рудолф Щайнер, започнал в деня на кремацията му. В този спор се коренят конфликтите в Антропософското общество, които не са преодолени и до днес.     

На 3. април 1925 година, след ритуала по кремацията на Рудолф Щайнер в Дорнах, се провежда разговор на Гюнтер Ваксмут, който посещава Алберт Щефен – и двамата тогава са членове на УС.    

“Той (Ваксмут) казва, че трябва да ида с него в три и половина, за да вземем урната. И че трябвало да я поставим в ателието. Тя трябвало да е собственост на обществото и Управителния съвет, а не само на госпожа д-р Щайнер (Мария Щайнер, 1867-1948, съпруга на Рудолф Щайнер и негова съратничка и първа помощничка), която вероятно би взела урната у себе си. Аз като председател трябвало да взема решение. Стреснат съм от тези думи. Подозирам, че може да избухне ужасен конфликт. Казвам, че не искам да имам нищо общо. Искам да служа на духа на починалия и да помогна на човечеството, като с духовната помощ на Щайнер сътворя велики произведения. Мога да го направя, ако не ме занимават с въпросите на УС. Нека да ви служа, но не ме вкарвайте в такива конфликти между двама души, които обичам, така че да се разкъсвам между две страни. И най-вече не решавайте нищо без участието на всички членове на УС, иначе това ще изглежда като заговор.   

Не знам дали урната принадлежи на УС или на г-жа Щайнер. Тя има права върху човешкия аспект, била е най-дълго свързана с него. Положила е основите на обществото. Без нея делото нямаше да успее дотук.   

Не знаем какво смята д-р Щайнер. А аз имам нужда от спокойствие, докато нещо вътре в мен ми подскаже кое е правилното решение. Умолявам да почакат. Според мен урната трябва да се даде на г-жа д-р Щайнер. Тя трябва да бъде нейна собственост и да ни бъде предоставена, ако действаме в духа на д-р Щайнер.”   Д-р Ваксмут казва: “Времето не чака. Всичко трябва да се реши през следващите часове. Този следобед трябва да се вземе решение. Сега може да се проиграе най-важното” (споменава пример от Селскостопанския курс).  

Аз се оплаквам: “Всичко е изгубено, щом въобще трябва да говорим за това. От този раздор няма да призлезе нищо добро.” Давам пример с Тома Аквински (предишна инкарнация на Рудолф Щайнер). За неговото тяло също са се карали монасите и роднините.   

Ваксмут казва: “Двете жени ще приемат, каквото аз кажа”.   “После разговаряме за това, че в такива случаи действията на жените носят нещастие. Обещавам да отида.”

След разговор с жена си Елизабет Щефен се отправя към ателието, където среща Ита Вегман:  “Госпожа д-р Вегман казва, че тук се усеща духът му, тук трябва да се постави урната. Тук всеки от нас трябва да може да медитира. Тук трябва да вземаме решения.”  

Щефен казва: “Да, тук е духът на д-р Щайнер”. В записките си той коментира: “Защото тук той е изработвал мислите си. Тук е написал последната глава от автобиографията си. Там става въпрос за госпожица фон Сиверс (моминското име на Мария Щайнер).”  
Щефен продължава: “Тук трябва да обсъдим въпроса, не в колата. Да се качим и ще решим всичко. (Оставиха в мен впечатлението, че госпожа Щайнер не иска да се донесе тук урната.) Като говоря, другите се радват, но аз усещам, че те са водени от задната мисъл, че щом урната веднъж бъде поставена тук, повече няма да я дадат. Имаше недоверие към г-жа д-р Щайнер, това трябва да се каже.”   В късния следобед всички петима членове на УС отиват в крематориума, за да вземат урната. Мария Щайнер трябва да удостовери получаването й с подпис. Щефен се радва, че така тя юридически е нейна собственичка.

По-нататък той пише: “Никой не казва и дума, нито по пътя за крематориума, нито наобратно. Малко преди вила Ханзи питам дали г-жа д-р Щайнер е съгласна да обсъдим нещата. Тя казва, че това би било твърде болезнено за нея. Аз казвам тя да определи кога. Тя предлага утре. Аз не мога. Решаваме да стане сега. А да отидем ли в ателието? Това става повод за ужасните неща, които се случват сега. Напразно казвам, че ще занеса урната във вила Ханзи. Тя (Мария Щайнер)  дава израз на огромната си душевна болка и казва, че би било нечовешко урната да й се вземе сега и да не й се остави за няколко дни. Тя има човешкото право на това заради 23те години (които е била редом с Щайнер), и доктор Щайнер би я презрял, ако го предаде толкова лесно. Тук госпожа д-р Вегман я прекъсва грубо и казва, че имало и други човешки права. Има предвид тези на обществото, на човечеството и т.н. По-висши права от тези на съратничката. Казвайки го, сигурно изпитва омраза, защото смята г-жа д-р Щайнер за тесногръда егоистка или, както казва сама по-късно, за еснафка (понеже е съпруга).

Този отговор разтърсва г-жа д-р Щайнер и тя получава силен шок. Ние спираме по средата на улицата. Шофьорът слиза спонтанно пред къщата на Саладин. През прозорците любопитно надничат хора. Аз казвам: “Нека да я внесем.” Но никой не ме подкрепя. Накрая моля да продължим нататък. Продължаваме към ателието, не към вила Ханзи. Когато отиваме горе, г-жа д-р Щайнер ме моли да взема урната: “Вие сте единственият, който е достоен за нея”, казва ми тя тихо. Минаваме покрай редиците на членовете, които стоят потресени. Ако знаеха само, какво се беше случило току-що (в деня на погребението, който в същото време беше денят на смъртта на Христос)!  

Притискам урната към сърцето си. В ателието я поставям пред седемте свещника, които са сложени пред образа на Христос. Сядаме на столовете. Г-жа д-р Щайнер сяда между г-жа д-р Вегман и мен. До мен е Вреде (Елизабет Вреде), до нея д-р Ваксмут.  

Започвам да говоря в следния смисъл: “Трябва да има хармония, ако е възможно г-жа д-р Щайнер да вземе урната, то нека да я вземе. Разбира се, би било прекрасно, ако бихме могли да го обсъдим тук, където се намира урната.”  

Г-жа д-р Щайнер казва, че никога не била мислила да задържи урната за себе си. Само за няколко дни я искала и много я наранило, че никой не я е попитал. (Аз го направих мислено).  И сега казва колко ужасно е било нивото. Дали съзнаваме какво се е случило този ден – каква нетактичност е проявена. Г-ца Вреде се опитва да защити г-жа Вегман, и то като излага логически аргументи на г-жа д-р Щайнер. Така създава впечатление за студенина и отблъскваща безсърдечност.  Г-жа д-р Щайнер ме пита дали не смятам тези думи за силни. Аз казах: “Наистина е така. Но аз познавам г-жа д-р Вегман и знам колко я уважава (Мария Щайнер). Но какви форми взема това, как забравя собственото си достойнство. Колко жестоко...

На това г-жа д-р Вегман отговаря: “Това е обидно”. Г-жа д-р Щайнер пак смята това избухване за жестоко. Казва, че аз съм бил спасил ситуацията.    До този момент Ваксмут мълчи. Сега заговаря тихо и спокойно, че трябва да забравим случилото се и да започнем отново. Тук сме в духовната сфера на д-р Щайнер. Той ни гледа (макар че още го няма тук, защото в следващите дни ще се впише в космоса и т.н.). Накратко, той ни дава уроци, които г-жа д-р Щайнер знае много по-добре. Но тонът му е нежен и тя казва, едва ли не с любопитство: “Продължете”. Наистина ли искат да се отнасят с нея като с незрял човек, като с дете?   

Ваксмут продължава: “Нека да си дадем дума, че няма да напуснем ателието с недостойни, лоши, грозни мисли. Тогава и духът, от който са произлезли само прекрасни неща, няма да допусне от нас да излезе нещо вредно. Той обещава от свое име. Вреде се съгласява трезво. Казва на г-жа д-р Щайнер: “Вземете от д-р Ваксмут пример за самообладание”. Аз казвам: “В бъдеще трябва да се събираме тук само в пълен състав”.   

След известно време д-р Ваксмут предлага да й дадем (на г-жа д-р Щайнер) урната за няколко дни. Тя казва с висок тон: “В никакъв случай! Сега вече не! Няма да приема милост от вас, отказвам се, както често съм го правила. Вече съм свикнала. Оттеглям се, искам да продължа да действам чрез словото си. Друго не искам. Ще се съглася с всичко”.  

Ние сме ужасени. Аз разказвам случая с Тома Аквински и спора за трупа му. След това заговарям за човешките неща. Наистина духът, който действа тук, внася известна хармония между нас. Решаваме да се срещаме всеки ден в три и половина.    Г-жа д-р Щайнер напуска помещението. Аз я догонвам и виждам, че отива при г-ца Валер.”(художничка, членка на АО).”  

В същия ден, както личи от дневника на Щефен, се провежда разговор между него и Мария Щайнер. Този разговор като праобраз очертава рамките на по-късните конфликти (поставено в курсив). Когато Щефен отива да вечеря, среща г-ца Валер: “Тя ме моли да отида при г-жа д-р Щайнер. Отивам в девет часа. Тя още веднъж заговаря през сълзи, като иска да докаже, че д-р Щайнер й е казал всичко, което е таял в себе си. Накрая й се оплакал, че се е чувствал като окован (и мисля, че така го е усещал), че тя е била най-близкият му дух. Казва, че е готова да замине за Германия. Също казва, че вече се говорело: “Или г-жа д-р Щайнер, или Щефен”. Отговарям, че и до мен е достигнало такова нещо, но че съм отговорил, че УС се чувства в хармония и не може да си представи някой член да изпъкне над другите. Аз самият знам, че  д-р Щайнер затова ме е избрал за втори председател, за да мога да живея за работата си. Той никога не ме е посвещавал в проблемите на обществото. Нямам представа какво се случва. И освен това моят дълг към изкуството е да се оттегля напълно от тези неща. Ако усетя, че има някои за мен и други срещу мен, то с изкуството ми би било свършено. Аз мога да работя за д-р Щайнер, само ако съм свободен от такива конфликти. Г-жа д-р Щайнер също казва, че няма да излиза на преден план. Да, тя мисли да замине за Германия. Казвам, че не може да го мисли сериозно, защото строежът (на втория Гьотеанум) има смисъл, само ако в него има място и за евритмията. Имаме ли някого, който би могъл да действа на строежа? Някой оратор с нови идеи?”  

Тя: “За начало не са необходими нови хора, тъй като словото на Рудолф Щайнер е тук. Начинът, по който Вие го разпространявате, е добър.” Аз: “Но Рудолф Щайнер сам каза за стария Гьотеанум: “Строежът иска да чуе нещо ново. За мен с тази площ и мощ той е оправдан, само ако в него действат цяла група гении – истинските духовни синове на Рудолф Щайнер. Той трябва да е като баща между тях.”  

По-нататък Щефен излага свои мисли, които по пророчески начин очертават по-нататъшното развитие: “Аз искам да се отдам на осъществяването на великите творби, за които можах да говоря с д-р Щайнер, предавайки му първата от тях (драмата на Щефен “Хирам и Соломон”). Ако повярват на това свидетелство за уменията ми, добре, ако не, ще си потърся друго място. Тук не ме задържа нищо, освен Рудолф Щайнер - великият дух, когото познавах. Той ми говори и аз не бива да правя друго нещо, освен да бъда голям поет. Неговите дела в бъдеще ще се състоят в това да обучава хора. Отсега нататък аз ще съм само тухла, която той подготвя за Храма на човечеството. Той ме е издялал като поет. Неговото дело е като работещ чук, не е важно дали има общество или не. Г-жа д-р Щайнер има своето дело – евритмията, г-жа д-р Вегман – нейното дело – клиниката. Те също ще приемат импулси от Рудолф Щайнер, когато се разделят.”