Култът към Слънцето продължава да съществува и в Християнството

Posted on ноември 21, 2017 by TT-K

   


Култът към Слънцето Всички no-древни цивилизации са ни завещали не малко символични изображения на поклонението към слънцето много хилядолетия преди раждането на християнството. Причината за такова атавистично чувство на почит вероятно произлиза от факта, че слънцето е необходимо за живота на цялата екосистема. Без благодатното му греене не биха се раждали земеделски култури, не би съществувала нито една форма на живот на планетата ни. Освен това, в светлината на новите отворени врати на модерната физика не можем да изключим и обстоятелството, че мистериозните древни народи са почитали слънцето като божество не само по емпирични причини.

Авторитетни учени като световно известният геофизик Фриц-Албърт Поп са открили и установили, че съществува тясна връзка между морфогенезата на ДНК на всички живи същества и вида на енергийното поле, излъчвано от Слънцето.

Ако учените на т.нар. изгубени цивилизации са имали наистина подобна интуиция, почитането му като източник на живот може да е имало много по-дълбок смисъл, отколкото днес смятаме.

Наблюдението и изучаването на Слънцето се е усъвършенствало до състояние, в което е възможно астрономите да изчисляват преждевременно дори цикличните явления, които се случват в дълъг период от време (например слънчевите затъмнения).

Най-ерудираните представители на жреческите касти са отишли толкова далеч, че са успели да идентифицират всички останали звезди, видими с човешко око, и да ги класифицират в отделни групи, които наричаме съзвездия. Така откриват, че по време на неговото видимо движение (т. нар. прецесия на равноденствията) Слънцето преминава от едно съзвездие в друго. За да може да се проследи и опише графично преместването му през съзвездията в някои месеци на годината (включително слънцестоенето), първите жреци-астрономи са започнали да използват Кръста на Зодиака (обикновен кръг, разделен на 12 сектора-съзвездия със знак на кръст). Терминът зодиак произлиза от традиционния начин на представяне на звездните групи с животински и човешки фигури (един вид астрономически зоопарк), които са били предназначени да улеснят запомнянето им. Древните цивилизации не се ограничават само да наблюдават поведението на небесните тела, а правят много повече – олицетворяват ги чрез митове и легенди, използвайки метафори, за да бъдат разбрани и от неграмотните. Така се раждат първите масови религии, характеризиращи се с двойно тълкуване: едното за тези, които разбират значението на алегориите, съдържащи се в митовете, а другото – за необразованите маси, които ги приемат буквално като басни. Слънцето, като източник на живот, се превръща в основ- но божество, за което се създават фантастични истории. Приписани са му много и различни имена, като: Светлина на света, Спасителят на човечеството, Господарят на небесата и др. 12-те съзвездия на зодиака представляват етапите на божественото пътуване в небосвода. Около 3000 г. пр. Хр. жреческата египетска каста, както и духовенството във всички древни народи, използват за олицетворение на Слънцето антропоморфното божество Хорус (Хор). Докато египетският бог Сет представлява точно обратното – бог на злото, тъмнината и хаоса. Метафорично казано, при всяко зазоряване Хорус триумфира и така до следващия залез, когато неизбежно щафетата поема Сет. Тъмнината и светлината се превръщат в синоними на доброто и злото. Някои изненадващи прилики между египетския култ към Слънцето и християнската религия Култът към бога-Слънце Хорус (бога-дете, родено в пещера от майка си Изида) е широко разпространен и в Рим, където между I в. пр. Хр. и II в. сл. Хр. някои набожни императори и негови поклонници му посвещават специални храмове (напр. Храма на Изида в Кампидолио и този в Марсово поле). Той е бил рибарят и фигурата му е асоциирана с тази на агнето, на лъва и на рибата. Египтяните, подобно на това, което се е случило в християнските кръгове, не са се прекланяли пред единединствен бог-Слънце, а на свещена Троица, намираща своето антропоморфно отражение в божественото семейство на Озирис (богът-баща), Изида (богинята сестра-жена на Озирис) и Хорус (божественият син и бога-дете). Египетският бог на Слънцето често е сменял името си в течение на хилядолетията: Озирис, Хорус, Ра, Атон, Серапис (култът към него е въведен от Птоломей през III в. пр. Хр.). Наименованието Серапис е използвано като нарицателно, като титла до имената на някои римски императори. Докато детето-бог Хорус, освен че прави чудеса, като изцеляване на болни и ходене по вода, е считано за една и съща част от божествения си баща Озирис: „Аз и моят баща сме Едно.” Хорус наравно с Иисус е имал дори земен баща – предполагаемият Себ, който се идентифицира с египетското нарицателно, откъдето произхожда името Йосиф. Детето-бог Хорус е представяно често като дете със слънчева корона и е известно с редица наименования, които по-късно се повтарят и в християнските кръгове. Между тях са: истината, любимият син, светлината на света, свещеният син на Господ, добрият пастир, Божия агнец, еднороден син на Господ, Христос (или Христос богопомазаният) и т. н. Впоследствие християнските Евангелия ползват същия свещен речник, използван хиляди години преди това от египетския култ към Слънцето, като в крайна сметка асимилират както недвусмислените разкази за Слънцето, както и същите метафори за божествения Христос като източник на светлина: И се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. — (Матей 17:2) Поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише. — (Лука 1:78) Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина. — (Матей 4:16) Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света. — (Йоан 1:9) …Аз съм светлината на света… – (Йоан 8:12) Християнското учение още от III в. сл. Хр. прави така, че dies Domini да съвпада с деня неделя, или по-точно с деня, по традиция посветен на преклонението към Слънцето (до днес неделя на английски език се превежда буквално sun-day, именно ден на слънцето). Ранните християнски документи свидетелстват също така, че още преди да бъде направен окончателния избор на датата 25 декември като дата на Коледа, теолозите са търсили да определят деня на раждането на Христос, ориентирайки се изключително по Слънцето. Йезуитът Хуго Ранер – учен, експерт по отношение на връзката между първичното християнство и езическия свят, подчертава факта, че в произведението De Pascha computus от 243 г. сл. Хр. е предложено да се определи датата 28 март за раждането на Христос – четвъртият ден на Genesi (Възкресението). Основанието за това се базира на предположението, че сътворението започва с началото на пролетното равноденствие – 25 март, или точно тогава, когато според Светите писания е създадено Слънцето. Ранер посочва следното: „Това, на което се основава изчислението, несъмнено е религията на Христос като слънце на правосъдието – теология, оформила се от доста време и с която са свързани изчисленията на коледната дата.” Писанията, отнасящи се до църковните отци, показВат желанието на първите християни да се съобразят с предшестващия слънчев култ. В трактата De solstitiis et aequinoctiis (текст от III-IV в. сл. Хр.) четем следното:  „Но (този ден) те го наричат също Коледа на Слънцето неукротимо. Ала какво е така непобедимо като нашия Господ, който погубен, победи смъртта? И ако тези наричат този ден Коледа (раждането) на Слънцето, те и Слънцето на правосъдието, между които и пророка Малахия, каза: Невероятно божествен ще се появи пред вас, неговото име като Слънце на правосъдието и избавление под неговите крила.“ Прилики и в свещената иконография Според египетската традиция богинята Изида е била едновременно сестра и съпруга на бог Озирис и майка на бог Хорус, който често е бил изобразяван като дете в нейните ръце. Достатъчно е да се вгледаме в предхристиянските изображения на богинята-майка Изида, докато се грижи за божествения си син Хорус, за да видим очевидната аналогия с образа на Дева Мария и детето Господ. Тази християнска иконография предполага повече от далечно родство с египетската земя. Египетското представяне в древността на бог Озирис със затвореното му в триъгълник око и до днес можем да видим в много католически църкви. Римски стенопис, посветен на богинята Изида и на нейния син Хорус Дева Мария с детето Иисус и египетския слънчев диск на главата му Християнските молитви с египетска матрица? От сравнителния анализ на християнските псалми и молитви с египетските литургични ритуали излизат наяве някои смущаващи връзки. Според някои видни изследователи Pater Noster (Отче наш)представлява сляпо повторение на молитвата в чест на Озирис. Дори 23-ти псалм от Библията е считан от много учени за преработка на египетския текст, който назовава Озирис като Добрия пастор. Псалм 104 от Библията изразява подобни концепции за египетския химн в чест на бога-Слънце Атон, чийто създател е лично фараонът Ехнатон (Аменхотеп IV). Еднаква структура на разказите за различните божества Макар и с различни нюанси, митологията на божества на Слънцето в древния свят по същество има една и съща структура със зачеването на Бог от девица и неговото възкресение на третия ден след смъртта. Между тези антро- поморфни божества със сигурност могат да се цитират Атис (герой от древногръцката и фригийската митология) и Митра (персийско божество). • Атис от Фригия е роден на 25 декември11 от девствената речна нимфа Нана, заченала по свръхестествен начин – следователно без физически контакт13. Наричали са го Еднороден син, Спасителя и т. н. Неговото тяло е било изядено (в преносен смисъл, разбира се) с осветен хляб, което напълно съответства на това, което се случва в християнската евха- ристия (църковното причастие). На Атис е посветен цикъл от тържества, продължавали от 15 до 28 март (периода на пролетното равноденствие и т. нар. възраждане на Слънцето, а по-късно се превръща в християнския Великден), по време на които се отбелязват смъртта и прераждането на Бог. • Митра (1200 г. пр. Хр.) е роден на 25 декември14 от майка-девственица. Извършвал е чудеса и в зороастрийския култ е част от Светата троица. Неговият свят ден е бил неделя, наричан Денят на Христос. Религията му включва кръщенето като ритуал и понятия, като съдба, рай, ад, спасение, битката между доброто и злото, а също и определения, като истина, светлината на света и т. н. Влиянието му върху християнската религия е толкова силно и явно, че даже шапките на католическите епископи са запазили и до днес оригиналиото име Митра. • Съществуването на божествени спасители в историите, подобно на тази на Иисус, в по-ранни от християнската епоха и на различни места по света е доказан исторически факт. Става въпрос за божества с човешки вид, характерни с толкова много астрономически алегории, че би могло да се каже, че всички те се отнасят към един и същ култ към слънцето. Следва кратко резюме на най-общите характеристики, които биват пренесени при антропоморфните слънчеви божества: – По време на зимното слънцестоене (най-краткия ден от годината) Слънцето сякаш спира своето низходящо движение (все едно умира) в продължение на 3 дни (причината, поради която соларните божества се възраждат след 3 дни). Този процес започва от 22 декември, за да се завърне отново, да се възроди или възкреси на 25 декември, когато неговото движение поема възходяща посока. – Слънцето и светлината на света. – Слънцето ходи върху облаците и всички могат да го видят. – Слънцето, което се издига сутрин, е спасителят на човешкия род. – Слънцето, увенчано с корона от тръни (трансформирана впоследствие при антропоморфните божества с блестящ ореол около главата им). – Слънцето ходи върху водата. – По пладне залязва в храма на Всевишния (зенита – най-високата точка), за да започне да слиза за дванадесети пореден път. – Слънцето навлиза във всеки един знак от зодиака на всеки 30 градуса на хоризонта и така бога-Слънце започва своето владичество в 30-та си година. – Когато преминава през лятното равноденствие (деня, в който часовете светлина имат същата продължителност с часовете на тъмнина) – събитие, което може да бъде представено като един вид възкресение (от този момент часовете на деня започват да преобладават) и се превръща в дата на свещени празници (за християните е Великден). Астрономическият код на слънчевите религии Следствието от раждането и смъртта на слънчевите божества са били установявани от жреческата каста въз основа на астрални фактори и разкази от древността, превръщайки се така в астрономически кодове, които могат да бъдат разшифровани посредством познанието за движението на небесните тела14. Известната Източна звезда, споменавана в Евангелието, според някои учени може да се идентифицира със Сириус – най-ярката звезда, която в нощта на 24 срещу 25 декември се подрежда (подравнява) с трите звезди от пояса на Орион, наричани още в древността Тримата царе или Тримата вълшебници. През нощта на Бъдни вечер Сириус и звездите от пояса на Орион с видимото си движение очертават идеално права линия към мястото, от където изгрява Слънцето. Така Тримата царе изглежда, че следват Източната звезда (Сириус). Всички т. нар. майки-девици на различните деца на Христос в действителност представляват съзвездието Дева (латинско име Вирго). Нейната най-ярко светеща звезда се нарича Спика, заради което е наричана още Къщата на хляба (епика на латински означава жито) и затова често е изобразявана като жена със сноп пшеница в ръка. Съзвездието Дева е било използвано като метафора на прераждането при пресичането й от Слънцето в периода на събиране на реколтата (август-септември) – фаза, която в древността е означавала възраждането на семената. Освен това, дори думата Витлеем на иврит буквално означава Дом на хляба. Ярката планета Венера (т. нар. Утринна звезда) е смятана за божеството на плодовитостта и символ на любовта. Нейното преминаване през съзвездието на Риби и Овен (т. е. през март и април) прави този период много подходящ за създаване на мита за Благовещението в едно чисто астрономическо събитие. Денят 22 декември – зимното слънцестоене, е най-късият в годината по отношение на продължителността на слънчевата светлина. От лятното слънцестоене (най-дългия ден в годината) до зимното слънцестоене дните неизбежно се скъсяват все повече поради видимото преместване на Слънцето в посока юг. Този цикличен процес от 6 месеца в древността е символизирал бавния път на Слънцето към смъртта му. Следователно 22 декември също е и денят, в който Слънцето се появява в най-ниската точка, тъй като на тази дата поема своето пътуване на юг. Изглежда, че то спира в една точка на хоризонта в продължение на 3 дни (22, 23 и 24 декември) в близост до съзвездието Кръст, на юг. От 25 декември обръща посоката си на движение отново и тръгва на север, правейки дните по-дълги и по-топли. Това е истинската астрономическа причина, поради която култът към Слънцето показва, че Господ е умрял на кръста и възкръснал след 3 дни, а 25 декември започва да се чества като свещен ден – ден, в който Слънцето тръгва с бавни крачки към пролетта. Възкръсването на бога-Слънце се чества по време на пролетното равноденствие (Великден) – периода, в който слънчевите часове са равни на тъмните, за да започнат след това тези на светлина на преобладават. И как да не стигнем до извода, че свещеният Великден произлиза от култа към Слънцето. Дори броят на учениците на Иисус говори за астрологически символизъм, съответствайки на броя на съзвездията, пресичани от Слънцето. Ето защо числото 12 се смята за свещено в древните традиции и многократно се появява в Библията: 12 израелски племена, 12 патриарси, 12 братя на Йосиф, 12 царе и т. н. Прецесията на равноденствията Сред многото астрономически метафори, присъстващи в Библията, една от най-важните е свързана с ерите. Египтяните, подобно на други древни цивилизации, които са познавали явлението прецесия на равноденствията, са стигнало до заключението, че на всеки около 2150 г. по време на пролет- мото равноденствие при изгрева си Слънцето се издига към различни съзвездия от зодиака26. Тази промяна от астрономическа гледна точка е предизвикана от бавното ъглово и кръгово накланяне, което извършва Земята около собствената си ос. Движение, което идеално описва повърхността на конус и прави възможно цикличното изместване на точката пи на наблюдение в посока на всички знаци на зодиака. Прецесията на равноденствието се нуждае от почти 26 000 години, за да направи своята пълна обиколка (наречена Велика година). По време на този дълъг период Слънцето наподобява преминаване през всяко съзвездие, оставайки там за около 2150 г. – период от време, посочван в древността като зодиакални епохи. Така са разделяли времето посредством прецесионал- ното движение: от 4300 г. до 2150 г. пр. Хр. – ерата на Телец; от 2150 г. пр. Хр. до 1 г. сл. Хр. – ерата на Овен; от 1 г. до 2150 г. сл. Хр. – ерата на Риби. Притчата за епохата на Водолей Зодиакалните съзвездия и астрономическият преход от една ера в друга има силно присъствие и в Новия Завет. В Лука 22:10 например четем, че когато учениците питат Ии- сус къде ще е следващият Великден, когато свърши времето му, Месията отговаря със следната астрологическа притча: „Ето, като влезете в града, ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него в къщата, дето влезе (къща в астрологията е синоним на съзвездие). ” Загадъчният мъж със стомната с вода в действителност е алегория, използвана, за да бъдеобозначена епохата на Водолея, която при показването на Слънцето ще замени ерата на Риби (Христос някога е бил изобразяван с риба, или по-точно със зодиакалната икона на своята ера). Сватбата в Кана В разказа за сватбата в Кана от Новия Завет намираме една друга важна алегория. Отново става въпрос за симво- лично представяне на Слънцето. В района на Ханаан всяка пролет са били празнувани ритуали за плодородие, наричан Празник на сватбата на Ханаан (Кана). Чудото на Иисус з превръщането на водата във вино всъщност се отнася до могъществото на Слънцето и силното му влияние върху Земята и нейните дарове. Само с едно негово докосване узрява гроздето, от което се прави виното. По същата причина гърците, още много преди ерата на християнството, са разказвали от поколение на поколение легендата за бог Дионисий – син на Зевс, превръщал водата във вино. Изборът на 25 декември за християнска Коледа В първоначалния си вариант християнството съвсем ясно се е разграничавало от другите слънчеви религии и е имало много допирни точки с култа, изповядван от Ехнатон. В първите християнски общности (както и при фараона-ере- тик) поклонението пред образи е било напълно пренебрегвано, за което свидетелстват свитъците от Кумран (Мъртво море), продукт на израилтянските есеи от египетски произход, заселили се в Палестина по времето на Преселението. По-късно, след разпространението на християнството във вътрешността на Римската империя и неговото отдалечаване от Израел, новата религия започва все повече да прилича на вероизповеданията, на които е била противник, възприемайки техните обичаи. Древните римляни са празнували 25 декември като dies Natalis (деня на Коледа) на всички по-важни слънчеви божества много векове преди появата на християнството. От тях могат да бъдат споменати Бакхус, Сол Инвиктус (Непобедимото слънце) и Митра. Християните започват да отбелязват раждането на Иисус на 25 декември едва от IV в. сл. Хр. нататък. Първият достоверен документ за това датира от 336 г. сл. Хр.32, т. е. когато Римската църква е решила да приеме абсолютно всички основни езически празници. Те са били толкова дълбоко вкоренени в римската традиция, че християнските лидери са избрали да отбелязват своите в същите дни. През целия този период раждането на Христос дори не е споменато и е определено по коренно различен начин заради празнината, оставена в Свещените писания. Около 200 г. сл. Хр. Климент Александрийски споделя обстоятелството, че някои са посочвали датата 19 април, а други 20 май за негово рождение. Климент, от своя страна е смятал, че точната дата е 17 ноември. La Depositio episcoporum (списък, включен в литур- иичния летопис) свидетелства за честването му от 336 г. в римската базилика Свети Петър. Официалният избор за 25 декември като рождена дата на Иисус е окончателно приета едва през 337 г. от папа Юлий I. „Изпитанието на Вярата” на СВ. мъченик Юстин Като се позовава на огромните прилики с по-старите езически религии, един от най-видните бащи на църквата – християнският светец и философ Св. Юстин (100-165 г. сл. Хр.), споделя следното: „Когато ние казваме, че той – Иисус Христос, нашият учител, не е роден от сексуално единение, бил е разпънат на кръст, убит, възкръснал и след това се издигнал на небето, не казваме нищо различно от това, което казват тези, смятащи се за синове на Зевс. ” Светецът-философ прави равносметка колко много общо има между езичеството и християнството, като се опитва да обясни факта, позовавайки се на догмите на вярата. Стига до заключението, че езическите религии са били проява на дявола, тъй като са създадени по-рано, за да подложат на изпитание християнската вяра. Св. мъченик Юстин философ твърди, че всякакъв вид плагиатства относно съмнителната автентичност на католическото послание се дължат на сатанинското дело на Луцифер.   Някои кратки бележки Ерудираните жречески касти на най-древните народи са можели много добре да разграничават метафорите и алегориите от действителните основни понятия, като са били принудени да ги опростят, за да бъдат разбираеми и за останалата част от хората. Личности с високо културно ниво, като Сократ или Платон например, са знаели много добре, че Зевс – основното гръцко божество, не е бил нищо повече от една митична фигура, пренесена от Изток, на която очевидно няма сходство нито един физически реален човек. Въпреки това, гръцките свещеници са искали да открият мястото на раждане на Зевс, само за да задоволят любопитството на невежите маси, на които са разказвани истински приказки. Използването на метафори и алегории (планетите например са били трансформирани в божества с човешки образ) е станало необходимо, за да могат да се разпространят астрономическите или сложните философски понятия сред необразованото население. Тяхното буквално значение е неутрализирало истинското им интерпретиране, което умеели малцина. Поради тази причина религиите на древния свят са били достъпни за всички чрез различните нива на познание, от които само най-възвишените са отговаряли на истината. Истинското значение на т. нар. тайни е разкривано и предавано изключително само сред най- образованите членове на жреческите касти, докато митичните разкази за избухливите, емоционални , и отмъстителни богове с човешки характеристики са били предназначени за по-простите умове. Чрез способа на разказвателния жанр неграмотните маси са могли да се приближат до мистиката на Сътворението. Съжителството между различните религии От сравнителното изследване на митологията се ражда концепцията за синкретизма, за да се съчетаят културните, философските и религиозните елементи, принадлежащи на предходни традиции и доктрини. Този термин е прилаган предимно в историята на религиите като индикация на комплекса от понятия и идеи, възникнали от срещата и сливането на мистичните и религиозните форми с техните различия. Когато митовете бъдат взети за истински истории, могат да доведат до опасни форми на суеверие и религиозен фанатизъм. Преоткривайки в детайлите на фантастичните истории първообраза на универсалната истина, която стои в основата, е възможно да придобием забележителни познания. Източник: Откъс от книгата на Марко Пицути „Забранените археологически открития“

страхоотен анализ си изнамерил,
познавам автора, имам 2 негови книги
хубави празници ти пожелавам..
вдъхновение и споделена радост..
супер си..

Благодаря ти и аз!
Хубава вечер!