Разговор с Боян Мага за предназначението на България. 1-ва част     Навлизане „Отвъд времето“ с Живорад Родовл 

Беше 11-ти срещу 12-ти септември 1927-ма година. Гражданската война, удавила в кръв милиони семейства от десетки националности беше видимо спряла преди няколко години. Но в душите на хората раните не бяха заздравели ни най-малко. А тежките им мисли продължаваха да текат надолу в земята и проникваха дълбоко … във водите на Черно море. Някога – „най-синьото на света“…

Аз седях недалеч от брега на морето, на километър от Сочи и чаках на десетина метра от една скала и гледах огнените езици, които се издигаха на 500-800 метра височина от морската повърхност. Гръмотевиците кънтяха в ушите ми сякаш цялата Земя се разрушаваше. Стисках с всички сили зъбите си и чаках. Трусовете страшни на земната повърхност сигурно правеха вече на пух и прах повечето сгради в града, но аз трябваше да чакам тук. Знаех, че той непременно ще дойде.  Досега винаги идваше. И този път щеше да дойде. Поредният силен трус ме накара да се залепя за земята почти легнал, но усещах, че най-страшното е вече отминало. Не исках даже да си го представям. Милата ми Земя. „Ти трябва да издържиш! Ще издържиш, миличка!“ – само това си мислех, докато чаках.

Когато Боян се появи, Черно море беше вече поутихнало. Огнените пламъци над Крим бяха угаснали. Земетресението отслабваше необратимо. Разместването на водните слоеве беше спряло и сероводородът вече не можеше да се докосне до светкавиците, които продължаваха като огнени змийски езици да се впиват в морската повърхност, сякаш искаха да забият отровни зъби във водата. И да взривят планетата. Да, ние много добре знаехме, че това беше целта на определени сили… Отдавна го знаехме.

Боян дойде наблизо. Кимна ми топло, но не ме прегърна, както беше правил миналите пъти. Приседна с лице към морската шир. И попита:

– Как мислиш, Живораде? Ще повярват ли твоите съвременници, че България пази живота на планетата по особен начин? Малка им се струва на мнозина днешната България, защото са се нагълтали с отровните схващания за „малко“ и „голямо“. Но да опитаме все пак, а?

Какво да му възразявам на Мага, който можеше да се превърне в пантера или лисица, орел или лъв, ако поиска? Той много добре знаеше, че и аз носех от тази „отрова“ в мисленето си, която ме караше на моменти да забравям задачата, която бях поел някога. Ех, тази задача! Тази задача. А и не само аз обещах тогава да я помня…

– Бояне, ти можеш сега да понижиш нивото на сероводорода с колкото метра искаш надолу. Това ми го показвахте с другите вечни някога. Но знаеш, че не е там работата. Това няма да свърши работата истински. Сега ще отложиш катастрофата за още десет-двадесет години, но поуката пак няма да си я вземем, ако не осъзнаем какво трябва да променим в себе си. Най-вече ние, българите. В мисленето си и в начина си на живот.

Без да ми дава знак, че ме чува, Боян тихо се взираше с такава любов в Черно море, че сякаш някаква огромна длан галеше нежно цялата водна повърхност. От което тя се успокояваше като дете, което до този момент е било в смъртна опасност и изведнъж се е появил могъщ закрилник, който непоколебимо е надвил заплахата. А светкавиците като изплашени змии се прибираха в дупките по небето. Наоколо отново се възцаряваше тишина. Тежката миризма на развалени яйца постепенно се разнасяше от започналия да духа ветрец. Велика и всемирна тишина наставаше – само за равносметка. Крим продължаваше да пази тайната си. За колко ли още време? Знаех, че Магът никога не пропуска да чуе какво му казвам. Но сега говореше на морето.

– Спокойно, милото ми. Спокойно. Те ще осъзнаят. Непременно ще разберат своето призвание, предназначението, с което поеха пътя насам преди хиляди години. Те обещаха на Бог и на себе си и аз съм напълно убеден, че ще спазят обещанието си. Както винаги по-рано. Аз няма да се намесвам сега. Добре.

Без да обръща лицето си към мен, Боян ми рече:

– Живораде, ти твоята задача от време навреме я позабравяш, да. Така е. Това състояние ще продължи още известно време, защото все още не живееш по божествените закони. Но в стремежа си към възстановяването им в живота си ти все повече се приближаваш към пълното припомняне. Но сега, когато отсреща, в твоята сегашна родина, остатъците от някогашна Велика България, все повече хора на моменти усещат истинското си предназначение, ти ще трябва да намериш най-разбираемите думи, за да им помогнеш тези моменти да се увеличават, да се удължават, да се сливат и крепнат. Кое ти е най-трудно, кажи ми?

– Изгониха ме, Бояне, от мястото, където разговарях с най-будните. Толкова обичах да работя там. Да вдъхвам увереност в душата, крепкост на самоуважението, доверие във вродените сили, упражнения за тяхното развитие да преподавам. Просто летях, докато беседвах с децата. Но направих грешки. Избързах с някои уроци. Бях припрян и не дочаках както сте ме учили, точния момент. Май се поддадох на страха от катастрофата. Подведох се…

– Да. Знам. За това си и получи съответните поправки в изгнанието. Но не мислиш ли, че твоите грешки всъщност бяха много необходими? Виж, морето как сякаш се вслушва във всяка наша дума? Усещаш ли го? Помниш как някога играехме с вълните, как те оформяха всякакви форми според думите, които изричахме. Беше толкова хубаво, нали?! А помниш ли как се бухна преди няколко години в бурното море при черен флаг, за да спасяваш онзи удавник? Без да се замислиш и за миг?

Вместо да бъда укоряван за припряността, която бях проявил, Магът май отклоняваше разговора не към заслуженото мъмрене, което очаквах да получа, а към нещо друго. Една стара случка. Която не ми беше докрай ясна. Исках да разбера:

– Бояне, ти ли беше другият? Аз тогава те търсих толкова време и никой не потвърди, че те е имало. А ако не беше ти, този 130-килограмов удавник щеше да ме завлече и мен на дъното. Когато заедно с тебе го изнесохме на 4-5 метра от брега, спасителите влязоха да поемат удавника, аз се обърнах към теб… а теб вече те нямаше… После питах, разпитвах жената, децата, роднините, другите на брега не са ли те видели… а те свиваха рамене и говореха нелепости „Не, ти сам го изнесе от морето…“ Абе как се изнася 130-килограмов човек сам? Години наред се питах ти ли беше или друг от вечните? Сега разбирам. Ти си бил. Благодаря ти.

Той продължаваше да гледа към морето. И продължи:

– Това твое „безразсъдство“ беше необходимо, Живораде. То винаги е необходимо. Твоите „грешки“ – също. Те винаги заварват тъмните неподготвени за непредвидимите ти ходове. Но хайде да се поразходим покрай морето, а?!

Не трябваше да повтаря. Щом не чух присъдата си досега, значи и занапред нямаше да я чуя. Толкова пъти ми се разминаваше. Станахме и двамата. Доближихме се, но аз усещах, че в този момент Боян, без да ми е сърдит изобщо, няма да ме прегърне. Вниманието му беше насочено към друго. И тръгнахме.

На брега бяха изхвърлени няколко мъртви делфина. Отровени или изпечени? Нямаше голямо значение. Боян се доближи до телата им и ме помоли да ида и аз. Седнахме. Знаех, че може да ги върне към живот. Но не смеех да го помоля за това. Усещах, че този път няма да го стори.

– Тук, след няколко десетилетия ще има само овъглен пясък, ако нашите братя и сестри не обърнат мисленето си. Ние винаги сме вярвали, че ще успеят. Кажи ми ти, който си всеки ден с тях, кое е най-трудното за теб?

– Бояне, когато им заговоря за възможната катастрофа, започват да ми се подиграват, че съм ги плашел, че такова нещо нямало да стане, защото природата си имала запасни ходове, че съм се правел на много умен, че просто завиждам на преуспелите хора. но и това не е най-трудното. В семейството ми е най-тежко. Те отдавна ме мислят за чалнат и гледат на мен като на странно, но безотговорно дете. Това е нещото, което най-много ме боли – че най-близките ми хора отказват да видят очевидното.

– А ти дали разговаряш с тях по добър начин? Или ги обвиняваш? Или дори да не ги обвиняваш открито, вътре в себе си не спираш да им се гневиш? А?

Какво да кажех на Мага? Той, както винаги, знаеше да зададе най-точните въпроси. Сякаш не беше преставал да ме наблюдава и тук. Прав беше. Не бях се справил с гнева си. Продължавах да се ядосвам на невежеството и всъщност така го увеличавах.

– Картината, която видя преди няколко часа. Тя е целият проблем, Живораде. Ти все още живееш с нея толкова векове…

– Как да се справя, Бояне? Като гледам безогледното изсичане на горите? Или избиването на хиляди семейства? А замисленият гладомор? Нима не знаете за него? Планират го вече и се приближава…

– Знаем. Виждаме го. И по-страшни неща виждаме, че планират. Но сме обещали всички нещо много по-важно. Ти също обеща някога! Помниш ли?

Разбира се, че помнех! Обещанието…

Добре. Ще се успокоя. Делфините ще се съживят. Чистите води ще увеличат дебелината си. Сероводородът ще отстъпи. Земетресението няма да се случи. Земята ще усети животворните ни мисли и ще отдъхне. Но нали към нас ще трябва да се присъединят и останалите? Няма винаги да правим едно и също „отлагане“. Всички трябва да поемем отговорността.

Всички българи трябва да си спомним обещанието.

….

Тогава, о, тогава бяхме толкова въодушевени. Обещахме си да излекуваме Земята! Напълно! И необратимо. Завинаги!

Продължението следва в другия брой.

Някой от "вечните"?