САТАНИЗИРАНЕТО НА СТАЛИН: ДЪЛЖИ ЛИ СЕ НА ТОВА, ЧЕ ТОЙ ПРЕСИЧА ПЛАНА ОТ 1917 г. ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА РУСИЯ В ЕВРЕЙСКА ДЪРЖАВА?

Няма никакво съмнение, че темата е огромна като обем. Няма никакво съмнение, че темата е също така и много дискусионна. Две положения по нея обаче са безспорни:

а. От 22-членният състав на първото съветско правителство – Съвет на народните комисари – /7 ноември 1917 г. – 1926 г./, 19 от „народните” комисари са по етническа принадлежност евреи, 1 е руснак /Луначарски/, 1 е грузинец /Джугашвили/ и 1 е арменец /Протиян/.

Ето го и първият състав на СНК, функционирал до 1926 г.:

1. Председател на СНК /Премиер/ – Улянов /Ленин/, който по майка е евреин /Бланк/;

Министри /комисари/:

1. Комисар на външните работи – Чичерин. По майка е евреин. Женен за еврейка.
2. Комисар по въпросите на националностите – Джугашвили /Сталин/. Грузинец.
3. Президент на Висшия икономически съвет – Ларин /Лурие/. Евреин.
4. Комисар по възстановяването – Шлихтер. Евреин.
5. Комисар по земеделието – Протиян. Арменец.
6. Комисар по Държавния контрол – Ландер. Евреин.
7. Комисар на армията и флота – Бронщайн /Троцки/. Евреин.
8. Комисар на държавните земи – Кауфман. Евреин.
9. Комисар по обществените работи – Шмит. Евреин.
10. Комисар на общественото снабдяване – Книгисен /Лилина/. Еврейка.
11. Комисар на народната просвета – Луначарски. Руснак. Женен за еврейката Розенел.
12. Комисар по вероизповеданията – Шпицберг. Евреин.
13. Народен комисар без портфейл – Апфелбаум /Зиновиев/. Евреин.
14. Комисар по обществената хигиена – Апфелбаум . Евреин.
15. Комисар по финансите – Гуковски. Евреин.
16. Комисар по печата – Коган /Володарски/.Евреин.
17. Комисар по изборните въпроси – Урицки /Радомисльски/. Евреин.
18. Комисар на правосъдието – Щайнберг. Евреин.
19. Комисар по евакуацията – Фенигщайн. Евреин.
20. и 22. Негови помощници – Равич и Заславский. Евреи.

б. Само за пет години – в периода 7 ноември 1917 г. – 1922 г. /т.нар. Гражданска война/ са избити по най-пестеливи оценки 12 милиона руски граждани вкл. над 4,5 милиона, загинали по време на изкуствения глад от 1921 г. – 1922 г., предизвикан от същия този Съвет на Народните комисари, оглавяван от Бланк /Ленин/. Прогонени в емиграция са над 2 милиона души.

Така че по тези обстоятелства дискусия не може да има. Това са 12% от цялото население на Русия /към 1911 г. населението на Руската империя е малко над 167 млн.д./, избити и прогонени за 5 години!

Следващите текстове по темата са два – автор на първия е известният руски изследовател и историк Олег Платонов, д-р на икономическите науки /той е между другото, най-големият отрицател на Холокоста в Русия/ , а вторият съставлява сведенията по същия този въпрос, публикувани в т.нар. „Електронна еврейска енциклопедия”.

Р.Григоров, Д.Атанасова/Българска Легия за информационна защита

„Сталин ефективно се бори с много прояви на антируския национализъм, който се проявява агресивно срещу руския народ под формата на културни автономии и различни национални учреждения, чиито представители открито се стремят да принизят значението на руския народ. Това в голяма степен се отнася до еврейския национализъм, добил в СССР /в края на 80-те, б.пр./ напълно нетърпим характер.

През 1930-40-те години под ръководството на Сталин са унищожени не по-малко от 800 хиляди евреи-болшевики, цветът на юдейската антируска организация, разчитала на това, че ще превърне Русия в еврейска държава. Унищожени са почти всички юдейски ръководители, а шансовете в крайна сметка да постигнат това, на тези които все пак остават, са сведени до минимум.

В годините на Великата Отечествена война Сталин, независимо от невероятните трудности, съумява да сплоти около себе си най-добрите руски военачалници и, опирайки се на руския патриотизъм, да унищожи силния враг, който на първия етап от войната има значително превъзходство по численост въоръжение. На отпразнуването на победата на Русия над Германия Сталин вдига тост за руския народ и го посочва като определящата и решаваща сила за великата победа.

След войната, разбирайки че стабилността на руската държава може да бъде осигурена единствено от руският народ, Сталин провежда последователна политика на преимуществена поддръжка на руските кадри не само в центъра, но и в съюзните републики. Руските кадри образуват гръбнака на цялата система за управление в СССР. И най-малките прояви на местен патриотизъм биват жестоко пресечени.

Редица духовно-нравствени основи на руския народ се превръщат в идеологическо ядро на държавността и открито се провъзгласяват в органите на партийния печат.

На дневен ред идва жизнено важният за руската държава въпрос за трансформирането на управляващата в СССР комунистическа партия в национално-всеруска или дори национално-руска партия. Има основания да се твърди, че за кратко време Сталин превръща партията в национално обединяваща сила, а патриотичното чувство придобива високо гражданско звучене и става мощно оръдие за укрепване на държавата. При това патриотизмът има безусловно великоруски характер, за което съдейства преди всичко самият Сталин, който през 1947 г. пише, че „все още ни липсва достойнство, патриотизъм, разбиране за ролята, която има Русия”.

Фактически Сталин прави опит да създаде от съветската власт, основана на диктатура на комунистическата партия, съветска национална система, която е на една крачка от възраждането на националната руска държава.

Сталин предприема редица решителни стъпки по този път – прочистване на държавния апарат от космополитни елементи, привличане в него на честни, работещи и безкористни руснаци, развитие на руския патриотизъм, провеждане на традиционна руска външна политика.

Обаче тази политика не устройва юдейските и космополитните сили в болшевишката партия. Против него и близките му сподвижници (Жданов, Кузнецов, Вознесенски) е организиран заговор, в резултат на който отначало са ликвидирани най-верните му хора („Ленинградското дело”), а след това, по сведения от най-близкото му обкръжение (Молотов, Каганович, сина на Сталин Василий), тайно е умъртвен и самият той”.

Източник: О. А. Платонов, О РОЛИ И.В. СТАЛИНА В ИСТОРИИ РОССИИ, „Руский Вестник”, 05.03.2003 г.

„Има редица свидетелства за личния антисемитизъм на Сталин, който се проявява още в ранните години на политическата му дейност.” Така например, в статията „Лондонският конгрес на РСДРП” от 1907 г. Сталин пише с насмешка, че „меншевиките са еврейска фракция, а болшевиките – истински руската, така че на нас болшевиките нищо не ни пречи да устроим в партията погром над меншевиките.” Последвалите събития хвърлят върху тази шега зловеща светлина, още повече, че още в тази ранна статия Сталин се опитва да даде „марксистска” обосновка на идеята за „погром в партията”, като поставя под съмнение пролетарската природа на социалдемократите-евреи (също и грузинци и т. н.).

Я. Свердлов, който е бил заедно със Сталин на заточение в Сибир, се оплаква от антисемитизма на Сталин, за който Сталин получава порицание от Съдът на честта на заточените. За анисемитизма на Сталин говори и друг изгнаник – социалистът-революционер Карганов.

По време на борбата с лявата опозиция в партията Сталин не се гнуси да използва антисемитска демагогия (макар и в замаскирана форма). Официалните агитатори на партийните и общите събрания внушават на аудиторията си, често пълна с антиеврейски предразсъдъци, простата, но действаща мисъл, че начело на опозицията са „трима недоволни евреи-интелигенти” (Л. Троцки, Г. Зиновиев, Л. Каменев). Сталин по всякакви начини подчертава еврейския произход на Троцки в „поверителни” разговори не само със своите привърженици, но и с опозиционерите неевреи (Г. Пятаков, Е. Преображенски).

През 1926 г. преследването на опозицията вече на много места придобива определено антисемитски характер, който става особено изявен през втората половина на 1927 г. при подготовката за изключване на опозиционерите от партията и репресиите спрямо тях. Самият Сталин излиза с изказване в печата, в което потвърждава, че „ние (т.е. болшинството в партията) се борим срещу Троцки, Зиновиев и Каменев не затова, че те са евреи, а затова, че са опозиционери.” Впоследствие Троцки пише в книгата си „Сталин”: „Това умишлено двусмислено заявление, насочено срещу „ексцесиите” на антисемитизма”, в същото време изцяло преднамерено внушава „не забрявайте, че вождовете на опозицията са евреи – такъв е смисълът на заявлението на Сталин, отпечатано във всички съветски вестници”. Разгонването на демонстрацията на опозиционерите на 07.11.1927 г. е съпроводено от викове „Бий жидовете!”, „Бий жидовете-опозиционери!” /”Бей жидов!”/.

Сталин не се срамува да демонстрира антисемитските си настроения и пред своите съюзници по борба с лявата опозиция. Според свидетелствата на стария социалдемократ Н. Валентинов, А. Риков в разговор с него се възмущавал от антисемитизма на Сталин, който заявявал: „Сега махнахме от политбюро всички жидове”. За антисемитските изказвания на Сталин пише и бившият му секретар Б. Бажанов, избягал на Запад, и други.

Обаче личната антипатия на Сталин към евреите след разгрома на опозицията известно време не намира израз в политиката на управляваната от него държава. Анисемитизмът е преследван в Съветския съюз като углавно престъпление, а кампанията за борба с антисемитизма се води така, както и тази за търсенето на „класовия враг”.

През 1931 г. в отговор на въпрос от Еврейската телеграфна агенция в Америка, Сталин заявява:

„Антисемитизмът като крайна форма на расовия шовинизъм е най-опасният остатък от канибализма. Антисемитизмът е изгоден на експлоататорите като гръмоотвод, който спасява капитализма от ударите на трудещите се. Антисемитизмът е опасен за трудещите се, тъй като е лъжлива пътечка, която ги отклонява от правия път и ги води в джунглата. Затова комунистите като последователни интернационалисти не могат да не бъдат непримирими и да не са заклети врагове на антисемитизма. В СССР най-строго се преследва антисемитизма като явление, дълбоко враждебно на съветския строй”.

Това заявление на Сталин не е предназначено за вътрешна употреба, в Съветския съюз е публикувано едва в края на 1936 г..

Тъй като през 1930-те години антисемитизмът се свързва с идеологията на най-злите врагове на Съветския съюз – германските нацисти, борбата с антисемитизма естествено се вписва в общата линия на провежданата от Сталин политика. Едновременно с това започналият след 1933 г. процес на засилване на „национално руските” елементи във външната и вътрешната политика на Сталин довежда до постепенно изтласкване на заден план на „пролетарския интернационализъм” и подготвя почвата за възраждане на държавния антисемитизъм на нова, „комунистическа” основа. Още през 1935 г. Сталин, след като изслушал разказа на Я. Суриц, тогава съветски посланик в Германия, за развихрения там антисемитизъм, попитал:

„Кажете, немските евреи наистина ли са настроени антинационално?”

В годините на „големия терор” (1936-38) повечето евреи, които заемат висши партийни и държавни постове, стават жертва на репресии. Партийният апарат, реално управляващ страната, е почти изцяло „изчистен” от евреи. Сред апаратчиците на „призива от 1937 г.” почти няма евреи. В близкото обкръжение на Сталин остават само двама евреи – Л. Каганович и Л. Мехлис. Въпреки че евреите са сред тези, които непосредствено осъществяват терора в края на 1939 г., особено на първите му етапи (Г. Ягода, Я. Агранов и др.), Н. Ежов, който през 1937 г. заема пост в наркома по вътрешни дела, последователно осъществява чистка на евреите сред органите на НКВД. Съдебните инсценировки от 1936-38 г., т. нар. процеси срещу „троцкистско-зиновиевския център” и „паралелния троцкистски център” спомагат за разпространението на антисемитски настроения – на първите процеси около половината, а на вторите две трети от подсъдимите са евреи, сред тях и евреи – немски емигранти, обвинени не само в троцкизъм, но и във връзки с гестапо.

В този период се извършва и забележима промяна в политиката на Сталин по отношение на еврейската култура, заселническата дейност и териториалната автономия. Очертава се определена тенденция към ликвидиране на училищата с изучаване на идиш, на еврейските национални региони в Крим и Украйна, на еврейските публикации, научни учреждения, театри и др.. Към края на 1930-те години в Съветския съюз се запазват само някои „показни” остатъци от еврейската култура (например ГОСЕТ – московският Държавен еврейски театър, първият театър на идиш, основан през 1925 г. – б. пр.).

Антиционисткият характер на политиката на напълно подчиненото на Сталин комунистическо движение в края на 1930-те години се изразява в пълната подкрепа от страна на Коминтерна за арабските безредици 1936-39 г. вподмандатната Палестина. Арабските терористи начело с йерусалимският мюфтия Хаджи Амин ал-Хюсейн се представят като „борци против империализма”.

След сключването на съветско-германския пакт за ненападение (август 1939 г.) Сталин забранява каквото и да било споменаване в средствата за масова информация на антисемитизма на нацистите и преследваните от тях евреи.

Върналият се в Берлин след срещата си със Сталин министър на външните работи на Германия И. Рибентроп съобщава на Хитлер за изказаната от Сталин решителност да сложи край на „еврейския превес” преди всичко сред съветската интелигенция. Още по време на подготовката за сключване на договора с Хитлер Сталин започва да се избавя от евреите, заемащи постове в наркомите по външни работи и външна търговия. В началото на май 1939 г. наркомът по външни работи М. Литвинов е внезапно отстранен и сменен с В. Молотов, който провежда в наркомата „расова чистка”, като заявява на сътрудниците си „Завинаги ще приключим тук със синагогата”. Сталин предава на нацистите редица немски комунисти, много от които са евреи, избягали от Германия в Съветския съюз.

След нападението на Германия над Съветския съюз (22 юни 1941 г.) и създаването на антихитлеристка коалиция Сталин се съгласява да бъде създаден Еврейски антифашистки комитет, на който, затова че мобилизира еврейството от западния свят в подкрепа на Съветския съюз, е позволено да призовава към солидарност и „братство” евреите от цял свят и дори да използва еврейски исторически спомени и национална реторика, неща, които са в противоречие с дореволюционната концепция на Сталин по еврейския въпрос. Съдбата на ръководителите на полския Бунд (Всеобщ съюз на еврейските работници в Литва, Полша и Русия, еврейската социалистическа партия в Русия и по-късно в Полша и САЩ, основана на нелегален конгрес във Вилнюс през 1897 г., влиза и в състава на социалдемократическата работническа партия – б. пр.) В. Алтер и Х. Ерлих, чиято е идеята за създаването на антифашистки еврейски комитет на Съветския съюз и страните, окупирани от хитлеристка Германия, свидетелства за колебанията на Сталин по този въпрос – освободените през 1941 г. от съветски затвор Алтер и Ерлих през декември същата година са отново арестувани.

Едновременно с това съветските средства за масова информация системно премълчават антиеврейската насоченост на хитлеровия терор. В продължение на няколко години нищо не се съобщава за поголовното унищожение на евреи в окупираните територии. В официалните документи на съветското правителство се говори само за изтребление от германо-фашистките завоеватели на съветски граждани от различни националности, но не се отбелязва, че сред тези националности евреите заемат особено, изключително място. Главното политическо управление на Червената армия в своите лекции, занятия и политически беседи с военнослужещи игнорира темата за катастрофата на европейското еврейство. Такова премълчаване очевидно има за цел неутрализирането на нацистката пропаганда, която се стреми да внуши на възприемчивите къмантисемитската демагогия маси, че войната против Германия се води изключително в интерес на евреите. Това само допринася за увеличаването на антисемитските настроения в тила и на фронта.

По време на Втората световна война сталинският партийно-държавен апарат започва негласно да провежда т.нар. национално-кадрово регулиране, което трябва да осигури преобладаващ брой руснаци във всички основни области на обществения живот и има определено антиеврейски характер. Предприемат се опити за „етническа чистка” в сферата на културата и изкуствата (музика, кино). В обкръжението на Сталин се води скрита борба между ярките привърженици на руския национализъм (А. Щербаков, началник на Главното политуправление на Червената армия, началник на Совинформбюро, секретар на ЦК, първи секретар на МК и МГК; подчиненият му началник на Управление на пропагандата и агиатацията на ЦК Г. Александров) и действащият под знамето на „съветския патриотизъм” комунистически догматик А. Жданов. През лятото на 1944 г. Сталин отдава предпочитание на линията на Жданов. „Етническата чистка” е временно прекратена. Обаче през май 1945 г. Сталин произнася тост за здравето на руския народ в качеството му на „ръководна сила на Съветския съюз” във войната, с което се отбелязва окончателното превръщане на руския великодържавен шовинизъм в атрибут на идеологията на зрелия сталинизъм. Руският народ е провъзгласен за „по-големият брат в семейството на равноправните съветски народи”, като по този начин е установена йерархия на народите в Съветския съюз, в която евреите се намират на най-ниското стъпало.

По време на войната Сталин сдържа разгарянето на антисемитска кампания, опасявайки се от усложнения в отношенията със съюзниците и от подкопаване единството на съветското общество, същевременно още през военните години се подготвят бъдещите антиеврейски акции. Изпратеното през февруари 1944 г. до Сталин писмо от ръководителите на Еврейския антифашистки комитет с предложение да бъде създадена еврейска съветска република на територията на Крим, впоследствие се превръща в основен повод за разправа с дейците на еврейската култура. Личната неприязън на Сталин към евреите се проявява освен във всичко останало и в забележката му, направена през 1941 г. пред полския генерал В. Андрес („евреите са лоши войници”), в недоволството му от брака на сина му Яков с еврейка, на дъщеря му Светлана – с евреин и други подобни.

За антисемитизма на Сталин пише М. Джилас в книгата си „Разговори със Сталин”, Н. Хрушчов в своите „Спомени” и други хора, които са общували с него отблизо.

Личната неприязън на Сталин към евреите, както и рязко отрицателното отношение на световното комунистическо движение към ционизма не пречат на Сталин да окаже решителна и енергична подкрепа на борбата за създаване на държавата Израел (1947-1948 г.) Тази политика има за цел да се подкопае господството на Великобритания в Близкия Изток. Сталин иска да превърне създаващата се еврейска държава в преден пост за съветското влияние в Средиземно море. Затова съветската пропаганда и дипломация временно изоставят антисемитските щампи. По преките указания на Сталин главата на съветската делегация на Генералната асамблея на ООН А. Громико заявява на 20.04.1948 г., че Съветският съюз подкрепя необходимостта от създаването на самостоятелна еврейска държава в Палестина. Съветският съюз е една от първите страни, които официално признават държавата Израел.

(Впоследствие) Сталин не само се отказва от подкрепата си за еврейската държава на международната сцена, но и започва ескалация на антиеврейските преследвания вътре в страната. Откровено антисемитската политика на Сталин в годините на студената война в голяма степен обезценяват заслугите му – борбата с хитлеризма и подкрепата за създаването на държавата Израел.

Извършеното по пряко указание на Сталин убийство на Ш. Михоелс (януари 1948 г.) става зловещо предзнаменувание за „черните години” на съветското еврейство. От края на 1948 г. до последните дни от живота си Сталин проявява крайно враждебно отношение към всичко еврейско (антисемитската политика се провежда под формата на борба с „еврейския национализъм” и „ционизма”). Сталин поема курс към окончателно унищожение на последните съхранили се в Съветския съюз еврейски учреждения и към физическа ликвидация на дейците на еврейската култура. Еврейският антифашистки комитет е разпуснат, вестникът „Ейникайт” и издателството „Емес” са затворени. След тези административни мерки следват масови арести на еврейски пистаели и артисти. На репресии са подложени много евреи-представители на интелигенцията, работещи в различни сфери на науката, културата, народното стопанство, здравеопазването и пр.. Последователно се провежда кадрова политика, насочена към изхвърляне на евреите от тези области, недопускането им да заемат каквито и да било значителни постове, ограничаване приема им във вузовете.

По свидетелства на Н. Хрушчов, Сталин, на когото съобщават за „превеса на евреите” в един от московските заводи, казва следното:

„Здравите работници трябва да се организират, нека вземат палки и, когато свърши работния ден, да пребият тези евреи”.

Антиеврейската чистка придобива всеобхватен характер, не докосва само малка част от представителите на най-висшия слой на партийно-държавната бюрокрация и дейци на културата, които по някакви причини са се ползвали от покровителството на вожда. Сталин принуждава женените за еврейки представители на своето обкръжение да се разведат с жените си. Жената на В. Молотов Полина Жемчужина (Перл Карповская, 1897-1970) е арестувана като „ционистки агент”. Арестуван е киносценаристът А. Каплер (1904-1979), който се осмелил да започне роман с дъщерята на Сталин. Арестите се съпровождат от злостна кампания в съветската преса против евреите играли каквато и да е забележителна роля в културния живот.

Членове на Еврейския антифашистки комитет: вторият отляво на дясно е Шломо Михоелс.

От средата на януари 1949 г. в МГБ на СССР се води следствие по делото за Еврейския антифашистки комитет. Интригите и междуособните борби в сталинските наказателни органи и във висшето партийно ръководство довеждат до протакане на следствието, което завършва през май-юли 1952 г. със закрит съдебен процес, в хода на който много от подсъдимите се отказват от изтръгнатите по време на следствието „признания”, обаче за   всички е произнесена предварително предрешена от волята на Сталин обвинителна присъда. На 12.08.1952 г. присъдата на осъдените на разстрел е приведена в действие.

Делото за Еврейския антифашистки комитет повлича след себе си множество други изфабрикувани от МГБантиеврейски дела. Основна роля е отредена на евреите и в процеса Слански, инсцениран в Чехословакия по заповед на Сталин (Съдебно дело от началото на 1950-те години по обвинение на група видни дейци на комунистическата партия и правителствени чиновници (общо четиринадесет, единадесет от които са евреи), в това число и генералния секретар на партията Рудолф Слански (Залцман), в заговор за сваляне на комунистическия режим. Процесът е безпрецедентен по антисемитската си насоченост и дава нова оценка на ционизма, а именно като ”най-верният слуга на най-реакционните милитаристични и човеконенавистни кръгове на световния империализъм” и поради това причастността към ционисткото движение се разглежда като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството, понятията евреин и ционист се приравняват, а държавата Израел се представя като оръдие за разпалване на нова световна война на империалистическите претенденти за световно господство. Процесът довежда до криза в дипломатическите отношение на Чехословакия с Израел, но комунистическият режим не се отказва от антисемитския си политически курс. Преразглеждане на процеса се прави едва по време на т. нар. Пражка пролет 1968 г., в която участие взима синът на Р. Слански, дисидентът Рудолф Слански младши, който след Нежната революция става посланик на Чехословакия в Съветския съюз. – б. пр.). Този процес е свидетелство за намерението на Сталин да използва антисемитизма за укрепване на властта си над източноевропейските сателити на Съветския съюз.

Кулминация на започнатите от Сталин антиеврейските гонения става т.нар. лекарско дело (Дело срещу група лекари-саботьори (девет на брой, от които шестима евреи), арестувани за терористична дейност (чрез неподходящи методи на лечение избиват редица висши партийни и военни дейци на Съветския съюз като Жданов, Щербаков и маршалите Василевски, Конев и др.). Основна точка в обвинението е това, че голяма част от членовете на групата са свързани с международната еврейска националистическа организация „Джойнт” (American Jewish Joint Distribution Committee -американски обединен еврейски комитет за разпределяне на фондове, еврейска благотворителна организация, основана през 1914 г. по инициатива на Ф. М. Варбург, Дж. Г. Шифф и Л. Маршал на базата на други три съществуващи дотогава организации), създадена от американското разузнаване уж за оказване на материална помощ на евреите от другите страни. По признанията на участниците в групата те получили директиви от тази организация да „изтребят ръководните кадри на СССР”. За делото се съобщава в пресата на 13.01.1953 г., на 19.01. министърът на външните работи на Израел осъжда делото.

На 11.02.1953 г. в съветското посолство в Тел Авив избухва взрив и дипломатическите отношения между двете държави са прекратени. След смъртта на Сталин делото е прекратено, а МВД съобщава, че лекарите са арестувани неправомерно и без всякакви законови основания. – б. пр.), което съгласно редица свидетелства е трябвало да предшества масовата депортация на евреите в Биробиджан (столица на Еврейската автономна област, намираща се в Далечния Изток). Планирало се е по време на депортацията да загинат половината депортирани. Само смъртта на Сталин спасява евреите в Съветския съюз от подготвената им участ.

В публичните си изяви Сталин избягва директните антисемитски изказвания и лицемерно пази маската на „интернационалист”. Той дори осъжда на едно от заседанията на Комитета за сталински награди (март 1952 г.) широкопрактикуваното по време на кампанията за борба с „космополитите” разкриване на псевдонимите. Сталин не присъства на заседанието на бюрото на Президиума на ЦК КПСС (09.01.), на което се обсъжда проекта за съобщаване за ареста на групата лекари-саботьори, вероятно опитвайки се да прехвърли отговорността за лекарското дело на своите съратници. По мнението на редица историци лекарското дело е трябвало да се превърне също в началото на нова чистка по върховете на партията, жертва на която е трябвало да станат най-близките съратници на Сталин.

Сталин е главният творец на политиката на държавен антисемитизъм, която става неизменен атрибут на създадения от него тоталитарен режим. Тази политика, макар и в смекчена форма, за дълго надживява своя създател. Последствията ѝ продължават да се усещат в Русия и след разпада на комунистическата система.

Превод: Десислава Атанасова/Българска Легия за информационна защита
Източник: Электронная Еврейская энциклопедия