Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.04.2011 22:23 - Душевността на българина през ХV – ХVІІ век: Обзор и критика на основните мнения и изследвания. (2)
Автор: vidboy Категория: История   
Прочетен: 5014 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 28.04.2011 13:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

коментираните дотук автори и заглавия далеч не са единствените, които изразяват мнение за душевността на българина от първите векове на османското владичество. За да е поне относително пълен прегледът, тук трябва да бъдат включени и работите на други автори – българи и чужденци, автори на научни изследвания или научно-популярни издания. От много голямо значение за проблема е т. нар. народопсихологическа литература, която е твърде обемна, но както стана въпрос по-горе не е особено ефективна, поне що се отнася до научната стойност на резултатите. [1] По-малкато част от тези автори смятат, че османското владичество не се е отразило пагубно на българската народност включително и в психологическо отношение, а могат да се отбележат и някои положителни моменти. Такива са Пенчо Славейков[2] и Константин Гълъбов, голям български учен германист и литератор, който обръща съществено внимание на психиката на българите, но за съжаление в есеистична форма.[3] Подобно е положението и при Тодор Панов,[4] един от родоначалниците на научната народопсихология в България.[5] Аргументацията и при тримата обаче се основава не на специално проучване, а предимно на собствени наблюдения. В най-ново време подобно становище застъпва Владимир Свинтила.[6] Той дори обвинява историците, че са създали невярна картина за този период, който определя като време на същинското начало на българската народностна психика.[7] Основанията за тези твърдения обаче остават неясни и трудно може да бъдат проверени, защото в посочената негова книга липсва научно-справочен апарат.[8] Авторите с най-голям принос за популяризиране и утвърждаване на народопсихологията от първата половина на ХХ век са Антон Страшимиров, Т. Панов и Иван Хаджийски. Понеже за Т. Панов вече стана дума, а и творчеството му не е широко известно,[9] преминаваме към Антон Страшимиров. Този автор смята, че Македония е най-слабо засегнатата от османското завоевание българска област, която през първите два века остава само номинално под османска власт. Останалите български земи обаче били силно обезлюдени и впоследствие отново населени с българи именно от Македония. И понеже там живеели предимно богомили, затова и днешните българи са носители на тяхната психика и техният характер е пряко отражение на богомилското учение.[10] Основното доказателство за тази теза е относителното равноправие на жената в българското традиционно семейство.[11] Изобщо А. Страшимиров силно преекспонира ролята на богомилството върху психиката и историята на българите. Много типично за него е да разглежда отдавна минали събития и процеси през погледа на собственото съвремие и рядко да посочва на какво се основават заключенията му. Той е убеден че през първите векове на робството турците са искали да унищожат българския народ, но това не е станало поради неговите издръжливост и културно превъзходство.[12] Безспорно, когато се споменат понятия като душевност и народопсихология в България първата асоциация е името Иван Хаджийски. За краткия си живот този автор успява да издигне народо и социалнопсихологическите изследвания в страната на ново, много по-високо ниво.[13] Работите на И. Хаджийски, макар да се отличават с увлекателност, жив език и висок художествен стил (от които обаче те само печелят) принадлежат изцяло към науката. Той е упорит и добросъвестен изследовател със завършен методологически мироглед за изследване на народностната психика. Почти във всяко едно отношение за Иван Хаджийски като народопсихолог и познавач на българската душевност, се говори със суперлативи още от времето, когато творчеството му е извадено на бял свят, та чак до днес. Статутът на икона за българската народопсихология на автора обаче е довел до подвеждане под общ знаменател на всичките му работи и в следствие на това дори при не много взискателно взиране личат и някои негативи. Например схематичният начин, по който авторът разглежда българското средновековие и първите векове от османското владичество.[14] Действително няма основания да се съмняваме, че Иван Хаджийски, както между впрочем и всички дотук разгледани автори, не притежават широки исторически познания,[15] но и при него се наблюдават категорични твърдения за проблеми и епохи, информацията за които по онова време далеч не е достатъчна.[16] Много от тезите на Иван Хаджийски за времето преди Възраждането на практика отдавна са отречени от историографията, но това рядко е било поставяно във връзка с работата му, защото нейният принос е на съвсем друго място. Така трябва да се подчертае, че за развитието на българската народопсихология през ранните векове на османското владичество Иван Хаджийски – нейният най-проникновен изследовател – не допринася с нищо съществено и се вписва в общата картина на априорно разглеждане на този период. През първата половина на ХХ век типично за голяма част от широкия кръг от автори, които публикуват различни работи на народопсихологическа тематика е, че те в редки случаи се съобразяват с достиженията на своите колеги. Същото важи и за достиженията в научни области, които се приемат за традиционно “обслужващи” изследванията по народпосихологията – история, етнография, изкуствознание, фолклористика. Народопсихологията се развива хаотично и нестабилно и се колебае между положението на литературен жанр и наука. Сред няколкото по-стойностни имена на автори най-силно се открояват А. Страшимиров и И. Хаджийски, които съответно придобиват и най-широка известност. Съчинения на автори, проявили сериозно научно отношение, предимно военни, като П. Дървингов,[17] Б. Дрангов,[18] и Т. Панов,[19] в съвремието остават по-скоро познати на библиографите и тесните специалисти, отколкото на масовия читател, но и в тях не се открива нищо особено за времето ХV – ХVІІ век. Иначе в дискурса на народопсихологичното навлизат множество изявени общественици и интелектуалци и особено периодът от втората половина на 20-те години до началото на Втората световна война е време, когато народопсихологията се превръща в мода.[20] Съдържанието на публикациите обаче, като оставим в настрана краткостта, е нещо средно между есе, откровение, излияние и съзерцание, като в много случаи се проявява натрапчива склонност към дидактика. Тези произведения имат своето място в развитието на българската публицистика, наука и литература, но нещо ценно, и основаващо се на документален материал във връзка с разглеждания тук период не може да се открие. Всеки автор пише по произволно избран и емоционално мотивиран начин, но много такива работи оказват влияние върху общественото мнение и дори националната памет, защото пишещите по правило не са случайни хора, а личности с утвърден авторитет. Промените след Втората световна война засягат и народопсихологията, но повече като форма, отколкото като съдържание. Марксистко-ленинското разбиране за психика на отделните класи и интернационализма дълго време изместват на заден план интереса към собствения народ. Единственото съчинение за около две десетилетия е на Ст. Костурков,[21] определено като наивно от М. Драганов.[22] Едва през 60-те години, когато настъпва относително успокояване в научните среди, а и постепенно се създават добри материални условия за развитието на обществените науки – разбира се в една идеологически и методологически утвърдена насока – се появяват автори, които обобщават старите достижения на изследванията по социална и народопсихология и съдействат за тяхното бъдещо утвърждаване.

[1] Ето кратка библиография на по-важните народопсихологически публикации у нас. Тук са посочени само монографични издания, защото броят на отделните статии и есета е твърде голям. Н. Крапчански. Големият и съсипителен грях в нас българите. Пловдив 1883; Т. Х. Станчев. Какви бяхме, а какви сме сега. Из народния ни живот. Русе, 1889; Ст. Михайловски. Книга за българския народ (І изд. 1897) Плевен, 1991; Т. Панов. Психология на българския народ. (І изд. С., 1914). Второ издание. Велико Търново, 1992; А. Страшимиров. Българи, гърци, сърби. Народоведска студия. С., 1917; Idem.Книга за българите. (І изд. С., 1918). Второ издание. С., 1995; Idem. Нашият народ; Н. Кръстников. Опит за психологически анализ на нашия обществен живот. С., 1922; Ив. Кепов. Нашата действителност, 1927; П. Нейков. Наблюдения и мисли върху българската общественост. С. 1939; Сп. Казанджиев. Пред извора на живота. С. 1937; К. Петканов. Българският характер. Съст. П. Петканова. С., 2003; Д. Димов. Утвърждаване на българина в народностен човек. С. 1930; Idem. Отражение на народния дух в творчеството на нашите поети. С. 1936; К. Гълъбов. Зовът на Родината. Културният път на българина. Литературни опити. С. 1930; Idem. Орнаменти. С., 1934; И. Хаджийски. Бит и душевност на нашия народ.; Idem.Оптимистична теория за нашия народ. С. 1974; Ст. Костурков. Върху психологията на Българина. С., 1949; В. Субашки. Войникът в българската народопсихология. С., 1975; М. Семов. По стъпалата на живота: Традиции и отклонения от някои български нрави. С., 1979; Idem. Душевност и оцеляване, Пловдив, 1982; Idem. Баба знае две и двеста. Българският характер в нашите пословици и поговорки. Пловдив, 1985; Idem. Трите ключа: Или националният характер, производителността на труда и качеството. С., 1985; Idem. Българинът познат и непознат. С., 1987; Idem. Българска народопсихология, Университетско издателство “Св. Климент Охридски” С., 2001; П. Зарев. Българска народопсихология и художествена литература. С., 1983; Ст. Минкова, Тр. Трифонов. Народопсихологични щрихи на българина. Благоевград, 1981; Iidem. Народопсихологически щрихи на българина. С., 1990; Iidem. Български дух, душевност и духовност през вековете. С., 2003; Н. Данчев. Психология на българина; В. Свинтила. Етюди по народопсихология на българина. Съст. Кр. Делчев. С., 2007; Народопсихология на българите (антология). Съст. М. Драганов. С., 1984; Народопсихология и политика. Съст. Т. Неделчева, С. Величкова. С., 1996; Хр. Даскалов. Българската психика; Защо сме такива?...; М. Драганов. Българино, бъди. Изрезки за българския национален характер. С., 2003; П. Дървингов. Духът на историята на българския народ. С. 1932; Б. Динков. Българският синдром на разединението и самоизяждането. С., 2005; А. Грънчаров.Българската душа и съдба. Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременноста. С., 2007. [2] П. П. Славейков. Българската народна песен, с. 61. [3] Срв. К. Гълъбов. Зовът на Родината...; Орнаменти; вж. и Защо сме такива, с. 204 – 230. [4] Т. Панов. Психология на българския народ. Велико Търново, 1992, с. 125 – 126. [5] Вж. съдържаниета на Народопсихология на българите (антология); срв. М. Семов. Българска народопсихология, с. 176; Н. Аврейски. Българската народопсихология в митове. – Минало, 2007, 3, с. 83. [6] В. Свинтила. Етюди по народопсихология на българина. С., 2007, с. 64, 68, 81 – 82, 84, 121, 152. [7] Пак там, с. 89 [8] Всъщност книгата Етюди..., е издадена почти десетилетие след смъртта на автора. Тя има съставител, но не става ясно дали е била в ръкопис, който може да е останал недовършен, или етюдите са излизали поотделно в периодични издания. Втората вероятност изглежда по-голяма, но информация за това липсва, а извършването на специална проверка излиза извън предмета на тази работа. [9] За този автор вж. М. Семов. Българска народопсихология; Народопсихология на българите; вж. и Послеслова от И. Радев към второто издание на книгата на Т. Панов Психология на българския народ. [10] А. Страшимиров. Нашият народ, с. 49 - 50. [11] Пак там, с. 51 – 53; срв. Idem, Книга за българите, с. 73 – 78. [12] Idem, Нашият народ, с. 118. [13] За творчеството на И. Хаджийски съществува богата литература. Ето някои по-важни заглавия. И. Щипски. Иван Хаджийски. Историко-философски очерк; Е. Каранфилов. Творческият облик на учения. Предговор към Бит и душевност на нашия народ, С., 1974, с. 17; ИванХаджийски. Неизвестно от него, неизвестно за него. Съст и ред. М. Хаджийска. Науч. Ред. М. Драганов. С., 1989; Ц. Томов. Иван Хаджийски. Време, творчество, съдба; В. Свинтила. Етюди..., с. 7 – 54. [14] Срв. И. Хаджийски. Бит и душевност, с. 21 – 153. [15] За научната подготовка на И. Хаджийски вж. В. Свинтила. Етюди..., с. 9 – 12. [16] Авторът признава, че за вековете преди Възраждането данните са оскъдна и това прави невъзможно конкретно историческото изследване на душевността (Бит и душевност, с. 29). Но методите, с които опитва да запълни тези празноти не винаги съответстват на историческата действителност. Най-характерен пример за това е надценяването на ролята на задругата в българското стопанство и семейство. Вж. по този въпрос с. Хр. Гандев. Българската народност през ХV век, с. 180 – 178; Н. Генчев. Очерци..., с. 61 – 63; Ц. Георгиева. Пространство и пространства, с. 245 – 258 и посочената там литература; М. Тодорова. Балканското семейство. Историческа демография на българското общество през османския период. С. 2002. с. 122 – 138. [17] П. Дървингов. Духът на историята на българския народ. С., 1932. [18] Психологическото творчество на полк. Борис Дрангов е насочено предимно към военната подготовка и неговото съвремие, така че в случая то не представлява интерес. [19] Вж. по-горе. [20] М. Драганов. Социалната психология..., с. 151; Срв. Защо сме такива?, както и – Народопсихология и политика. И в двата сборника преобладават публикации именно от периода между двете световни войни. Тази тематика е извънредно широко засегната в множество периодични издания от тези години, сред които се открояват Философски преглед, Училищен преглед, Отец Паисий, Просвета, Златорог, Българска мисъл и др. [21] Ст. Костурков. Върху психологията на българина. С. 1949. [22] М. Драганов. Социалната психология..., с. 151. Понеже не съм специалист по социално-психологически и социологически проблеми, аз мога да приема оценката на М. Драганов само в такъв аспект. Според мен изследването в исторически план има своите достойнства. То е написано със спокоен, обективен тон, много нехарактерен за епохата; обърнато е внимание на редица проблеми, които и до днес се избягват или третират произволно като антропологическия тип на българина, и макар че не липсват слабости, сред които дори фактологически грешки, общата оценка за времето до Възраждането е в много по-голямо съответствие с постиженията на историческата наука, отколкото в по-новите народопсихологически изследвания.

 




Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vidboy
Категория: Лични дневници
Прочетен: 247055
Постинги: 96
Коментари: 181
Гласове: 236
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031