Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2020 15:06 - Можеше ли да се избегне 9 септември 1944 г. и какво ни донесе този ден
Автор: krastyo1975 Категория: Други   
Прочетен: 1134 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.09.2020 17:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 На 9 септември всяка година за пореден път по повод на миналото нацията ни е практически разединена. Ако процесът на разложение на нравствеността и държавността ни днес продължат до траурния марш, това събитие ще се окаже най-трагичното в българската история. Защото за мен няма съмнение, че много от корените на днешното зло бяха заложени тогава. Спомнящите си последните години на онзи режим (т.е между 1944 и 1989 г.), но незнаещи нищо за първите, може и да оспорят това ми твърдение. Нищо че продължават да носят невидимото за тях бреме от тази епоха. Наблюденията на коментарите в социалните мрежи днес ме предизвикват да направя скромни и непретенциозни  откъм прецизност и точност разсъждения. Съзнавам, че разделителната линия  на оценките е естествена. Защото ако предците ти са били сред жертвите, е нормално да изпитваш негативни чувства. А ако твой дядо партизанин се е възползвал от промяната, да браниш чистотата на тази „светла дата“, както орлица защитава малките си орлета. Събрах тук фрагментарни свои стари размисли и ги редактирах в един общ текст. Така се получи едно непретенциозно есе размисъл, което на едни може и да допадне, а други да похулят. Но не бива да изпитваме страх да изразяваме мисълта си. Дори и да не е напълно прецизна в очите на другите.

Да се говори какво би станало в България без тази дата е излишно. Защото жестоката участ на страната ни е предопределена от щуротиите на една единствена личност - Бенито Мусолини. Разсъждавал съм как България би излязла суха от водовъртежа на Втората световна война. И единственият начин, който откривах, е предотвратяване на гръцката авантюра на италианския Дуче. Примерно, ако случайно сърцето му беше спряло да тупти през лятото на 1940 г. Или поне месец преди започване на инвазията в Гърция. А неговите наследници е спорно дали щяха да извършат тази пакост. Защото именно гръцката авантюра направи от Балканите военен фронт и превърна в мисия невъзможна стремежа на българския цар да запазим неутралитет. Хитлер щеше да се вплете във война срещу Съветския съюз и може би до края на войната нямаше да има възможност и стратегически интереси към нас. Тогава всички последвали събития можеше да се избегнат. Неслучайно България и Югославия се присъединяват към Тристранния пакт чак през март 1941 г. Нямаше и да се изкушим от „осъществяването“ на националния си идеал в Беломорска Тракия и Македония. Защото Великобритания и САЩ още не бяха казали своята дума и това беше мимолетна илюзия. Пък и германците ни ги дадоха за администриране, за да се освободят от бремето на военното присъствие в тях, което щеше да им е нужно на източния фронт. Нашето участие в администрирането на тези земи, особено тези с присъствие на гръцко население, щеше да послужи така или иначе за недобрата ни съдба при определяне на мирните договори и без съветската окупация. Ние считахме тези земи за свои, но кръчмарят не се беше произнесъл върху сметките ни.

 Може би съм малко критичен към това, че царят „проявява слабост“, като не спира обявяването на онази „символична война“ през декември 1941 г., въпреки че я приел с голямо опасение. Но тогава натискът на германските клещи е много силен. Все пак след германската катастрофа при Сталинград и изясняването посоката на вятъра той има много по-независими опити да омекоти последиците. Не можем да си мислим, че спасението на евреите от старите граници на България е минало без негова пряка намеса. И това много добре се знае. Той, ако не беше приключил при такива съмнителни обстоятелства живота си, сигурно би правил и други планове за омекотяване на удара. Но вече е било много трудно дори и за неговия ум.

България по един или друг начин щеше да бъде наказана. За това говорят и спомените на Стойчо Мошанов за мисията му в Кайро. Не можехме да очакваме особена снизходителност от западните съюзници в антихитлеристката коалиция. Можеше да очакваме откъсване на огромни парчета от снагата на България, а защо не и опасност за нейното съществуване. Не ни помогна, както се видя, и неучастието ни във войната срещу СССР. Аспирациите на Сталин към България от 1940 г. не са основание да мислим, че те са застрашавали особено България. Поведението на Сталин през 1940 г. се определя от тогавашните му отношения с германците. Но ако Мусолини не беше нахлул в Гърция и ние можехме да устоим на натиска да се присъединим към Тристранния пакт, през 1944 г.  СССР щеше много трудно да обясни пред съюзниците си някакви коварни действия срещу една неутрална страна. Така че пак се връщаме към този надут италиански пуяк. Той беше много черна фигура за нас. Защото след като той превърна Балканите във фронт, България имаше два изхода – съглашателство или германска окупация. Българските власти предпочетоха първото, защото докрай запазваха възможността си да изведат България на брега невредима. Защото при германска окупация се губеше всяка възможност за инициативи. При България датският вариант нямаше да проработи. Защото сме в Източна Европа, а знаем как Сталин постъпи с Полша и Чехословакия, които дори не бяха подписвали Тристранния пакт, а бяха германски жертви още от 1939 г. Какво му пречеше да постъпи така и с окупирана България, която няма дори и символична независимост? Германската окупация развързваше ръцете на всеки противник на Хитлер в края на войната да навлезе в България и да определя безскрупулно съдбата ѝ. Но и избраният от царя и правителството вариант се оказа губещ. А друга алтернатива вече нямахме.

За съжаление живеем в тази Вселена, а не в някаква друга, в която България беше устискала да запази неутралитет. За събитията след 9 септември 1944 г. не ми се разсъждава. За тях е писано много. Лошите последици са практическата ликвидация на голяма част от политическия, стопански и научно-културен елит на нацията ни. И репресирането на редица големи умове. В България стана традиция интелектуалците да изгарят, ако се намесят в политиката или просто невинно да пишат свободно в своите творби. Това усетиха и Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст и други още през 1925 г. А след 9 септември 1944 г. дойде ред на „фашистите“ и „великобългарските шовинисти“. Последвалите след това десетилетия на един атеистичен режим, в който всеки автор трябваше да съобразява творчеството си с идеологическите клишета, дадоха безкръвната, но не по-малко опасна жертва на самоцензурата. Обезкървяването и умишленото закърняване на всяка свободна мисъл бяха все жертви, дадени не от друг, а от българската интелигенция. Това се отразява и до днес на съдбата ни.

Парен каша духа, е народната мъдрост. Може би една част от българската интелигенция стана твърде предпазлива свободно да се изразява по обществените теми и събития (за щастие има много изключения, но освобождаването от този вреден навик е бавно и не е приключило 30 години след началото на прехода.). Защо е така? Защото при всяко обръщане на палачинката интелектуалният ни елит става първа жертва. Не бива тогава да се учудваме от стремежа към политкоректност и от това, че не попадаме дори в топ 100 по свобода на словото. Как няма да е предпазлива интелигенцията ни, като поне 100 годишен опит ѝ казва, че намеси ли се в политиката, пише ли неугодно за властта, може да пострада. Ето, това е голямата ни трагедия като народ. Да, сред интелектуалците има достатъчно добри изключения. Но те не променят общото състояние на общественото ни съзнание, наследено от времето преди 30 години и незаличено от това изтекло време. Няма достатъчна смелост и острота на изказа в добрите традиции на журналистиката от Българското възраждане. За образец, макар да съм далеч от някои нейни идеали, аз поставям Ботевата публицистика. Тя, разбира се, е неподражаема, но къде днес такава журналистика. Нека споменем и блестящото перо на Захари Стоянов. Даже не се доближаваме до Данаил Крапчев  (сигурно още го смятаме за „великобългарски шовинист“ и „фашист“). Поне аз така усещам нещата. Лично мнение.

Събитията от 9 септември 1944 г. бяха всъщност и плавен преход към промяна на социално-икономическите устои на българската държава. В рамките на следващите 12 години социалистическата революция окрупни земята. Това рано или късно трябваше да се случи по естествен начин. Но изкуствената насилствена колективизация попречи това да стане по естествен начин така, че един малък процент от опитни и трудолюбиви селски стопани да продължи да изхранва страната и да изнася за външния пазар. Защото земеделието е толкова тежък и специфичен труд, към който е трудно да върнем отдавна откъснатите и загубили традиция живеещи масово в градовете българи.  Насилствената колективизация практически рано или късно щеше да доведе до дефицит на работна ръка и до жалките последици от днешно време. Същото беше и с другите стопански отрасли. Традициите в предприемачеството се загубиха. Държавно управляваните предприятия бяха твърде зависими от пазара на СИВ. Днес прекалено бавно се възраждат предприемачеството и средната класа. Българският народ беше изкуствено пролетаризиран. И най-важното – отучен от свободна икономическа инициатива. Нека не забравяме, че в борбите за национално освобождение преди 144-145 години участваха предимно интелигенцията, дребните търговци и занаятчии, т.е тогавашната средна класа. Която е гръбнак на всяко здраво общество. Именно нея социалистическата колективизация и идеологизация практически кастрира умствено и нравствено, нивелира  я в социално отношение.

Разбира се, не искам да се присъединявам към тези, които отричат всякакви постижения на онези 45 социалистически години и идеализират времето преди 9 септември 1944 г. Дори и без да е чел по въпроса, всеки, който има селски корени, вероятно помни спомените на своите предци, които рисуват един не особено добър в санитарно-битово отношение живот по селата. В някои села е нямало дори здравен пункт и е трябвало да пътуват до други села и да са обслужвани дори от фелдшери (поне аз съм чувал и дори чел такива разкази за едно конкретно село). Страната е далеч от водещите индустриални страни. И преди 9 септември 1944 г. в българското общество съществуваха линии на разделение. Съществуваха обаче водещи висши идеали, висши държавни интереси, а нацията ни беше жизнена. Напълно единна нация в днешното време на разнородни идеи е утопична мечта. Но трагичното е, че при социализма беше наложено едно изкуствено и принудително единство в мисленето и писането, което не можеше да не окаже своето пагубно влияние. Хората мислеха само в малкото пространство на черепа си или най-много в кръга на семейството си, без да могат да се изразят истински и без автоцензура. Когато този похлупак се вдигна, проличаха всички нравствени щети и разделението ни отново е непреодолимо. Убеден съм, че ако страната ни се развиваше нормално, а начело и стоеше един образован и запазил държавническите традиции управляващ кръг от просветени личности, в никакъв случай животът на хората, включително на селското население, нямаше да остане на нивото си от преди 1944 г. Щеше по естествен път да се развие икономиката на страната в съгласие с наличните ресурски и нишите на пазара. Мисля, че нямаше винаги да останем предимно аграрна и селска държава. Затова е глупаво да отдаваме положителното в промените на човешкия живот от санитарно-битово ниво и индустриалното развитие на социалистическата революция. Убеден съм още, че семената на мутренското поведение, порочните практики в управлението и икономиката, корупцията и нравственият упадък не се появиха с промените от 1989 г. Те няма как да се появят от нищото. Само пълен глупак може да си помисли, че тези явления нямат своя произход благодарение на психологическата обстановка и постепенната нравствена деградация, благодарение на умствената кастрация на личността - особено в първите две десетилетия на социализма.

Ако едно тигърче израсне в клетка, грижат се за него и го хранят, то ще обикне робството си в клетката. Щом го пуснеш на свобода, то няма да може да си намира храна в джунглата и ще си иска живота в клетка. След 9 септември не само българският политически елит, но и предприемаческата класа е практически ликвидирана в стопанско отношение. Новоизграденият днес предприемачески кръг е отгледан в саксия и днес твърде голяма част от него изглежда не може да се оправя в условията на свободния свят и пазар. Дори и простолюдието, родено и израсло в клетката на социализма и СИВ, си търси затвора и робството. Защото свободата означава отговорност, опит, знания и воля да се пребориш сам с трудностите на живота и конкуренцията на свободния пазар.

Мнозина чужденци пишат за българите под османска власт, че са добри и предприемчиви стопани, обработващи земята, отглеждащи многоброен добитък и по-заможни, отколкото показват пред турците. Социализмът, т.е комунизмът, прекърши този български дух и воля за оцеляване и постепенно замогване. А след това и за културно израстване, духовно обособяване и политическо освобождение. Дух, на който се дължи и Възраждането ни. Затова и сега се топим и изчезваме бавно като народ. Този народ и духът му са убити през последните 75 години. Комунизмът се оказа по-пагубен от османската власт, когато българинът е данъкоплатец и производител на блага. Тогава той успява да се изправи бавно за векове. Но след комунизма духът му сякаш е умъртвен.

За да излезем от това блато, ние се нуждаем от пална промяна на начина, по който се селектират представителите на управленската класа. Системата трябва да се устрои така, че масата да не може да избира нищо извън онези 2-3 % качествени човешки индивидуалности. Причината, поради която съм скептичен към днешните събития, е неверието ми, че нещата трябва да стават на улицата и чрез нея. Защото на избори пак ще избираме същите хора. Пък и никой от моите исторически любимци не е ходил по митинги и на масови скупчвания. За мен политиката се прави другаде от подбрани просветени авторитети. В никакъв случай не съм против исканията на огромната маса от хората днес. Аз съм последният, който няма да мисли за благото на народа си! Но смятам, че не се прави така. Това е все едно да имаш язва и да кажеш: „Хей, веднага се разкарай сама проклета гад!“ Или примирително: „Мила язвичке, би ли била така добра да си отидеш сама!“ Днес хората само си губят времето. Пък и не знаят каква промяна искат. Слушат и вярват на идеологически дърдорковци. Нужен е качествен подбор много преди изборите. Това означава, че политическият елит трябва да се изгради само от преминали дългогодишно обучение, включващо геополитика, история, философия, политическа психология и др. Този подбор трябва да започва още от ученическата скамейка. И да продължава след университета във Висша школа по политически науки. И изпитването и критериите да са яки. Нужни са подбрани и изградени характери. Нищо не бива да се оставя на капризите и прищевките на избирателите като маса. Не си правя илюзията, че при сегашната политическа партийна система с хаотично селектирани отпадъци някога нещо ще се промени. Трябва да се сложи край на постоянното упражнение на пробата и грешката в политическото ни развитие. Нужно е някой или някои да реформират нещата изцяло. И ще е нужно много време тази идея да заработи.

Но това не е достатъчно. За да се възроди жизнеността на българския народ, е нужна много работа върху нравственото му пречистване. Всеки трябва да работи върху себе си. Но и образованието трябва да се пренастрои така, че на първо място да възпитава. Защото ако дава само знания, то само ще ушие красиви дрехи за една грозна душа. Това трябва да става според възрастта. А в по-напреднала възраст да се вкарат произведенията на класическите писатели и философи. Да се изучава подробно, а не само учебникарски, всичко което са казали и направили най-светлите представители на човечеството. Идеите и житейските принципи трябва да станат част от младите хора, когато те сами четат и дискутират идеи и благородни постъпки. Младият човек се възпитава като подражава на красивото в човека. Аз съм за ограничаване или дори премахване на нощните клоаки под формата на нощни клубове. Пълно пречистване на медийния поток от личностни обиди и отказ от презентиране на порочното и мутренското като успялост в живота. Не ни чака лек живот. Бъдещето ни представя два пътя. Единият е много работа и вътрешно превъзпитание, за да излезем бавно от блатото, в което сме се наврели и да се превърнем в онази България на нашите идеали. Другият път е само надолу към окончателната ни гибел като народ.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krastyo1975
Категория: Други
Прочетен: 65969
Постинги: 105
Коментари: 29
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031