Борис Пахор на 107 г.: Помня испанския грип

Автор: Борис Пахор, causeur.fr

ВСИЧКИ СТАТИИ НА АВТОРА  29.03.2020 

Словенският писател Борис Пахор, който е под карантина в Триест, скоро ще навърши 107 години. Може би той е един от последните оцелели от епидемията на испанския грип.

 

 

Сляп днес, той вече не може “да се прекланя всяка сутрин пред красотата на света” от къщата си с изглед към Адриатическо море. Оцелял от лагерите на смъртта, сред които Щутхоф, той е оцелял и е казал три пъти “не” на тоталитаризмите на ХХ век. Борис Пахор помни пандемията на испанския грип, отнела живота на 3 до 4 млн. души през 1917, 1918 и 1919 г. в Европа, крайно изтощена от четирите години война и лишенията, както и 50 до 100 млн. жертви на болестта в останалата част на света. Ето какво разказва той: 

 

“Триест беше тогава част от Австро-унгарската империя. Преди войната баща ми продаваше масло, мед и сирене на пазара в Понтеросо, със сергията си на колела обикаляше навсякъде. В дните, когато духаше бора, той се пазеше с един вестник, който пъхваше под палтото си. Но по време на епидемията не беше у дома, беше мобилизиран в австрийската армия като военен фотограф. 

 

Тогава бях едва петгодишен и тази епидемия беше бедствие, защото майки ми, двете ми малки сестри и аз бяхме сами. Мимица беше на три години, Евелина на две. Всички бяхме заразени, с 40 градуса температура, плувнали в пот. Невъзможно бе да станем от леглото, да ни помогнат. Тогава живеехме на “Виа комерсиале” 28, в нещо като мазе. Една-единствена стая на подземния етаж, където баща ми беше опънал жица. Мама бе закачила там едно платно вместо преграда, от едната страна стаята, от другата - кухнята. 

 

Спомням си, че навън имаше малко трева, няколко дървета и там си играех с по-малката ми сестра Мимица. Тя беше много малка. Мимица е умалително от Мария. Дядо ми, бащата на моя баща, не можеше да дойде да ни помогне, защото беше с баба ми и братовчед ми Кирил, който се самоуби няколко години по-късно. Те живееха в една мансарда под покривите, близо до Канал гранде, този морски език, който прониква в сърцето на града, там, където хвърлят котва старите лодки с плоско дъно. Те чакат пролетта, за да излязат, когато отливът остави достатъчно широк проход под Понтеросо. Наблизо, на пазара в Понтеросо, слизаха словенци от карстовото плато, за да продават продукти от фермата си. Една от тях дойде да ни помогне. Кой я бе извикал? Не знам, дядо ми вероятно, защото той не можеше да дойде. Спомням си, че тя ни направи чай. Това си го спомням много добре, защото умирахме от жажда заради треската. Накрая оздравяхме. Освен малката ми сестра Мимица. Тя беше крехка, каквито са днес онези, които умират от Covid-19, възрастните хора, болните. Тя не оцеля, но мисля, че днес щяха да я спасят. Спомням си болката на баща ми, помня, че всеки ден украсяваше гроба ѝ с цветя.

 

А за нас нямаше никакъв отдих. Скоро след това се случи друга катастрофа: опожаряването на словенския културен дом от “черните ризи” и началото на фашизма със забраната да говорим нашия език, задължението да италианизираме фамилните си имена. “Словенците са въшки, които трябва да се смажат”, щеше да напише братът на Мусолини във в. “Попули Рома”… Това беше през 1920 г., точно преди сто години. Друга зараза, кафявата чума, започваше да нахлува в Европа. И колко хиляди и хиляди въшки щяха да бъдат смазани след това?

 

Иска ми се да се надявам, че днешната болка ще бъде различна от тогава, че епидемията бързо ще бъде спряна. Не страдаха ли достатъчно народите? Желая от цялото си сърце всички тези страдания един ден да ни научат на мъдрост…”

 

Триест, 1919 г.

Превод от френски: Галя Дачкова