Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2016 03:47 - Диви цветя
Автор: samuraivk Категория: Други   
Прочетен: 683 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Диви цветя Защото все не свършва тази обич, и не свършва, натрупва се във вените ми и в сърцето, и жили в мене... лошо, като стършел, сълзите ми са много, много светли. Аз няма как да ти я дам насила. Няма... И вече спрях да се опитвам. Беше време. Не знам дали ти е отчайващо голяма. Знам само, че не искаш да я вземеш. Прилича ми на плевел. Непотребна. Поникнала на мястото на ... всичко. И точно за това - ужасно вредна. Не знаех, че е вредно да обичаш. Но може би неправилно го правя... Изглежда не успях да се науча. Запомням го. А после го забравям. И после ми е много, много мъчно. И ето ме - приличам на градина. Отдвна изоставена. Сама на себе си. И чакам някой някога да мине, и да открие във тревите цветенце. написа caribiana на 19.3.11


Най-дългото очакване
Той е море. Идва и си отива. И краде песъчинки от мен. Аз съм жива за него. За него съм жива. Нищо, че никога няма да спре. Нищо, че точно когато му вярвам, той се обръща и тръгва. Нищо, че плача от всяка раздяла. И да зарасна е трудно. Той е море. Идва и си отива. Аз съм някакъв бряг. Изоставен. Чакам Прилива с главно П. Най-дългият прилив. В който просто ще се удавя. написа caribiana на 17.3.11


Светло е...
Край мен земята свети от звезди, които падаха безшумно от небето във нощите ми, във които ти избираше да бъдеш по-далече... Аз всеки път си пожелавах все едно- теб, теб, теб, теб... и нищо друго. Небето чупеше от себе си любов и вярваше със мен, че ще сбъднеш. Но ето - не познахме... И сега край мен земята свети от звезди... Почти съм те затрупала със тях. Почти съм те забравила...Почти. написа caribiana на 17.3.11


1000000000V обич
Излезе истина, че съм на слънчеви батерии. Зимувам в някакъв хибернетичен сън. Не ми е хубаво. Не ми е светло. И хем съм себе си, а хем не съм. Но после идва Слънцето. Да ме събуди. И инжектира с тъничките си лъчи във спящите ми вени - пеперуди. А пулсът ми приижда на вълни. Изплувам тихичко над зимната си приказка. Не си я спомням. Нищо не си спомням. За първи път се чувствам тук. И истинска. И искам да обичам. Много. Много... написа caribiana на 16.3.11


Където няма никой...
Пораснах на небето. Без да знам, че то се стига трудно от земята. Че мястото на тъжните цветя не е при облаците и при вятъра. Животът тича някъде под мен, а аз се будя тихо. И заспивам. И тайничко мечтая някой ден един хвърчащ човек да ме достигне. Да види Слънцето през моите очи. Да пожелае всичките ми тайни. Да ме прегърне и да помълчим. И просто да поиска да остане. написа caribiana на 15.3.11


Подари ми тази тишина...
Сбогувай се със мен. Защото аз разбрах, че ми е време да си тръгна. Сбогувай се наум. Мълчи на глас. Не искам думите ти. С тях е трудно. Не си ме спомняй. Никога. Недей. Била съм някоя, която те обича. А днес съм нищо. Нищичко. Въобще и диря няма от това момиче. Боли ли те? Не казвай, че боли. И двамата разбираме, че лъжеш. След всичко, по-добре да замълчим. Да бъде тихо. Вместо тъжно. 04.03.2011 написа caribiana на 14.3.11



Когато се опитвам да избягам (3)

6.01.2011 Понеже няма как да се създам наново Понеже няма как да се създам наново от всичко старо, натрошено в мене, изяждам ябълката, заедно с отровата. И без това не вярвам, че съм Феникс. От пепелта едва ли ще изригна с по-хубави криле. И по-летящи. И нямам кръстница, която да ме вдигне. Не всички са щастливи Пепеляшки. Сега умирам. Просто ще ме няма. И не заради мащехата с огледалото... Просто загубих всичката си вяра. И ми е нужен край. Преди началото. написа caribiana на 12.3.11


8.01.2011 Момичето, което си
отиде, Момичето, което си отиде, беше забравило че може да не плаче. То носеше в джоба шепа мидички, парче Луна, мелодийка и зарче. Но пък не помнеше изобщо как се вярва на Любовта. И малко го болеше от всичките безброи празни гари и влаковете за Ужасно Надалече. Момичето, което си отиде, не знаеше, че няма да се върне... Защото ще се влюби. Ще обича. Ще бъде истинско. И малко трудно. И хубаво...По-хубаво от всичко, което си е измечтавало отдавна. Момичето, което днес обича не иска нищо. Само да остане. написа caribiana на 12.3.11


10.01.2011 През девет земи в
десета Там някъде, ужасно надалече, където всички планини започват, където всички тънкокрили вечери се свиват в малка, тъмносиня точка, където са началото на зимата и всички краища на седемте морета, където птиците заспиват по комините и стихва влюбения шепот на сърцето ми, там някъде, където нищо няма, освен безвремие, безразстояние... те скривам в себе си... Теб скривам само. В Десетата Земя. На обичта ми. написа caribiana на 12.3.11


14.01.2011 Понякога сутрин
Понякога сутрин стаята ни е като чашка на лале, затворило листенцата си, срамежливо. Отвън прозира розово небе, събудено почти, почти мъгливо, а аз все още сънена, разрошена и боса се чудя пиеш ли кафе изобщо и си задавам глупави въпроси и си броя жирафите по нощницата а после, мисля си, че все пак пиеш, не знам със мляко или захар и вече не броя жирафи само лилии които са поникнали върху чаршафите и после ставам за да ти направя кафе преди да те събудя или преди във двете ти ръце да се престоря на заспала непробудно а после ти отпиваш то горчи но захарта е вредна, казваш и ме целуваш дългои мълчим и става сладко като захар Понякога сутрин не знам кое е сън кое е истина и за това не бързай да ме будиш през следващите сто години. написа caribiana на 12.3.11


16.01.2011 Любовта ми живее под
наем Любовта ми живее под наем в наранени, самотни сърца. Като спрат да болят, я оставят. Да си търси пътя сама... Тя си взема протритата раница, две-три кърпички. За сълзи. И прекрачва бодливата граница на строшените си мечти. Като плачеш, светът е размазан и не виждаш къде вървиш. Затова любовта ми навярно все се блъска във разни стени. Тя е толкова непохватна, че понякога чак ме е жал. Тръгва, връща се наобратно, после спира. И тръгва пак. Май започвам да я разбирам тази моя наивна любов. Уморена е от квартири. Любовта ми си търси дом. написа caribiana на 12.3.11


23.01.2011 Така започват всички
чудеса Така започват всички чудеса - с една Луна, огромна като обич, със сините пътеки на нощта и със звездичките, накацали над покрива. Тогава стихват всички страхове и всички думи нищичко не значат. И става лесно като две и две да бъдеш лек, невидим и прозрачен и да разпериш тайните крила, които денем криеш упорито, да се усмихнеш на сънуващия град, на себе си... и просто да политнеш. Да минеш над заспалите алеи, и над синеещите в здрача кестени и просто да почувстваш, че живееш, че си куплетче от една вълшебна песен... Така започват всички чудеса...
и преживяват кратката си вечност.
И сигурно завършват пак с Луна - огромна. И отчайващо далечна. написа caribiana на 12.3.11


25.01.2011 Градът е много, много
уморен. Градът е много, много уморен. Изправя се едва, аха да тръгне но тръпнат старческите му нозе, и пукат овехтелите му ъгли, и скърцат ставите на тъжния живот, пропити със бетон, съвсем втвърдени; почти не вижда с дясното око, и няма кръв, само асфалт във вените... Сърцето му (през лятото - фонтан) сега е просто празно и самотно. Градът се чувства страшно остарял и тъжно се оглежда в локвите. Въздиша тихо и отново сяда на старото си място край брега. От лявото око изтича гларус. И в тъмното прилича на сълза. А после ще заспи. И ще сънува, че не е град, а слънчев платноход. Ще вдигне котвата си, ще отплaва и леко ще помаха със платно. написа caribiana на 12.3.11

Автор Caribiana




Тагове:   стихове на caribiana,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: samuraivk
Категория: Други
Прочетен: 314375
Постинги: 453
Коментари: 31
Гласове: 382
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031