Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.08.2015 20:07 - Професор Ноам Чомски: Демокрация на зрителите (1 част)
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 798 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 17.08.2015 20:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Професор Ноам Чомски: Демокрация на зрителите (1 част)
zahariada.com

image

 

Ноам Чомски за „обърканото стадо” и функцията му на зрител

Аврам Ноам Чомски, роден през 1926 година, е американски професор по лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Ноам Чомски е най-значителният ляв интелектуалец в Северна Америка, критикуващ остро властта на средствата за масова информация и описващ себе си като либертарен социалист. Той е последователен противник на външната политика на САЩ, на световния политически ред и на безграничната власт на медиите. Предлагаме в няколко части откъси от лекцията му „Медиите под контрол”, изнесена на 17 март 1991 година в Кентфийлд, Калифорния.

Уолтър Липман е доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и вътрешната политика. Той твърди, че наречената от него „революция в изкуството на демокрацията” може да бъде използвана за „фабрикуване на съгласие” т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, „общите интереси напълно убягват от общественото внимание” и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от „специална класа” на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата.

Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една „интелектуална общност” може да разбере какви са общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща „убягват от вниманието на широката публика”. Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е и типичен ленинистки възглед. В действителност той има много близка прилика с ленинистката концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води „глупавите” маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни.

Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите общи идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило. За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт – бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те са прекалено ограничени да видят сами.

Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на гражданите. които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е „специалната класа”. Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава, е как да се погрижи за онези другите. А „онези другите”, които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо”. Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим то да не ни стъпче.

И така имаме две функции на демокрацията. На „специалната класа”, на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. „Обърканото стадо” също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една – защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на „специалната класа”.

С други думи позволява им се да кажат: „Искаме ти да си наш водач” или „Искамети да си наш водач”. И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на „специалната класа”, те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници Така е при „правилно функциониращата” демокрация.

image

И в това има логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим „обърканото стадо”, трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и да разруши нещата.

Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да притича през улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на „обърканото стадо” да участва в действието. То просто ще обърка нещата.

Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми „обърканото стадо”, и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и „правилните” вярвания и ценности.

Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт.

Хората с „истинска” власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако „специалната класа” докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от „специалната класа”.

И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към „специалната класа”. Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от „специалната класа”. Останалата част от „обърканото стадо” просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които й е разрешено да избира.

Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенционален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик – Рейнолд Нибур ( Рейнолд Нибур (1892-1971) – американски протестантски теолог ), наричан понякога „теологът на истеблишмънта”, гуру на Джордж Кенън ( Джордж Кенън – американски дипломат и историк, посланик в Съветския Съюз, а после в Югославия; изтъкнат „съветолог” и привърженик на политиката „от позицията на силата” ) и на интелектуалците около Кенеди – казва, че „рационалността е много строго ограничено умение”.

Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания, за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата.

Това виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се поддаваме на „демократичния догматизьм”, че хората най-добре сами преценявали собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки.

Това е лесно в така наречената тоталитарна, а впоследствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата.

Логиката е ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на „обърканото стадо”. То не може да ги схване.

 

С незначителни съкращения от „Медиите под контрол”, Ноам Чомски

 

Издателска група АГАТА-А СД, 1994, превод Димитър Матев;

 

Снимки: tovima.gr; 2013.pressclub.ch;


Ценности и4 общност


Сродни статии
image Професор Ноам Чомски: Фабрикуване на мнение (3 част) Ноам Чомски и как пропагандата предизвиква апатия и пасивност Трябва да се подтикне населението да подкрепи външнополитическите...


image Ноам Чомски: Пъблик рилейшънс и фабрикуването на съгласие (2 част) Ноам Чомски: Хората трябва да бъдат наплашвани и изолирани един от друг Пъблик рилейшънс (връзките с обществеността) са огромна... 



Гласувай:
3



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39754426
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031