9 май раздели България на победители и победени

9 май за пореден път доказа, че България е разделена на два лагера, че държавата ни се тресе в основите си от почти колосален сблъсък между едната барикада и другата. Едната е барикадата на наследниците на антифашистите от миналото, а другата е барикадата на наследниците на фашистите и привържениците на настоящите управляващи.

На 9 май България за пореден път доказа, че не е единна, че не е сплотена, че в държавата ни няма никакви признаци за общност на политическите, идеологическите и стратегическите идеи.

На 9 май България доказа, че на този етап, след над 20-годишен преход, страната ни няма никакви шансове скоро да се превърне в нация-победител.

Защо?

Защото няма нация, която да бъде победител, ако тя е разединена, раздробена, ако прилича на френско сирене с дупки и пробойни, ако елитът на нацията е така далеч от ежедневната битка на собствения й народ.

От годините на победата над нацизма изминаха 70 лета, а в държавата ни започна да се появява онзи стар лозунг “Няма да забравим, няма да простим”, което показва, че цепнатините между идеологиите в обществото, както и пукнатините между комунисти и антикомунисти в България вече има дълбините на необятна пропаст.

Да, обикновените хора не владеят до съвършенство идейните постулати на левицата и десницата. Обикновеният човек реагира стихийно, но истината е, че, макар явлението („носталгия по социализма, ярка русофилия, силни анти-натовски емоции“) да е хаотично, то е симптом за ярко класово разделение на обществото на бедни и богати.

Тази година 9 май в София бе с грандиозни размери, макар и да не бе отразен подобаващо в централните медии. Тази година 9 май в София бе честван безкомпромисно, вероятно защото наследниците на победените в миналото и настоящите властници направиха огромната грешка преди празника да обявят за свои врагове всички другомислещи.

Така русофилите и левите в България за пореден път видяха кои са враговете им.

Не знам дали нацията на победителите може да се нарече нация на милосърдните или тя е нация на възмездието…

Какво означава една победа, ако не можеш да я защитиш?!

Защото още на 9 септември 1944 г., а и след това, в тогавашна България, а и до днес по милосърдието на някогашните победители са оставени хиляди и хиляди живи и здрави антикомунисти на свобода. Същите тези антикомунисти спокойно живеели по време на социализма, потърквайки се в тогавашната власт, използвайки всякакви дребни корупционни механизми за издигането си, днес са в лагера на враговете на Деня на победата.

Може ли тяхното поведение да се нарече малодушно?

Нима истината, която смятат за своя пътеводна светлина, може да мине през голготата на малодушието и нагаждачеството?

А що за истина е тази, която се нагажда и потърква във всяка власт?

Всяка победа се постига с тежки боеве – духовни, военни, геополитически, вътрешнодържавни…Тези, които доживели 9 септември, претърпели страшни загуби. Загубите им не могат да се измерят – хиляди убити, ранени, изтърбушени, обезглавени, изгорени, пребити…Техните наследници смятат и до днес, че колосалните загуби са оправдани, защото без тях победата нямаше да я има. Хилядите български антифашисти са избрали пред своето щастие победата. А това вече автоматично ги превръща в победители.

Когато някой доброволно, без да се замисля, избира пред щастието си бъдещата победа, той вече е победител.

Сега нацията ни е нация на нещастници.

Защото Онази победа вече е притежание само на една част от България.

Тя е общото дело само на една част от България – тази, която се прекланя пред 9 май и 9 септември.

Другата част поднася цветя на жертвите на комунизма. Да, възможно е около барутните дни на 9 септември 1944 г. да са били ликвидирани и невинни хора, но по-вероятно е болшинството убити тогава да са били само и единствено фашистки убийци. А трябва ли обществото ни да бъде толерантно към фашизма, към нацизма, към националното предателство, към държавната измяна, към тлъстите банкови сметки на тогавашните български политици и генерали в западни банки, някои от които напълнени лично от Адолф Хитлер?

Трябва ли тогавашното и днешното ни общество да бъде толерантно и търпимо към всички онези, които са рязали комунистически глави, за да получат за всяка от тях по 50 000 тогавашни златни български лева?

Нима същите тези “позлатени” убийци трябваше да продължат да управляват България след 1944 година?

Ако смятате, че “позлатените” по погрешка са били ликвидирани от Народния съд, да, спокойно можете да положите цветя на гробовете им.

Но ако смятате “позлатените” за убийци, които заслужено са получили наказанието си, мястото ви е пред Паметника на Съветската армия. Защото ако я нямаше Червената Армия през 1944 г. на Дунава, по всяка вероятност българските антифашисти щяха да бъдат превърнати в парчета месо, върху което посипвали сода каустик, ей така, за по-голям болезнен ефект.

И до днес има хора в България, които си мечтаят да беше победил Хитлер във Втората световна война. А би ли донесъл Хитлер свобода на България? Само не ми говорете за територията Македония, която уж ни предоставя, защото се оказа, че нищо подобно няма –предоставено ни е само и единствено администриране на територията Македония, а на всичкото отгоре главният съставител на протокола от немска страна имал апетити към няколко мини за полезни изкопаеми, които трябвало да му бъдат отдадени на концесия от монархо-фашистката държава тогава …

Тази ли свобода мечтаят и днес десните в България – “свободата” да раздаваме националните си богатства на чужди и родни спекуланти?

Тази ли свобода искат те и днес – “свободата” да има цензура, да има политически убийства, да има полицейски потери срещу инакомислещите, да има козируване пред чужд господар, да няма мир и приятелство с всички етноси в страната?

Много предишни трагедии тежат върху гърба на днешния българин. Много. Но от тях ние трябваше да се поучим, да извлечем опит, за да не ги повтаряме.

Дори вече трябваше да ги забравим, а не през ден-два да ги поливаме, за да не изсъхнат.

Защото нацията на победителите не мисли за трагедиите, а за победите си. За бъдещето си.

Не може да се превържеш в нация – победител, ако не минеш през катарзиса на трагедията.

Но нацията-победител е прескочила трапа на миналите трагедии, направила е забележки в бележника си, теглила е чертата с плюсовете и минусите, набелязала си е стратегическите точки, които трябва да завладее и крачи напред, с гордо вдигната брадичка, крачи към бъдещето.

Днес България не е нация на победители, а нация на инфантили.

Да, можех да си спестя последното определение, но е излишно да се самозаблуждаваме.

Да не успееш да се организираш и да направиш поне една мащабна национална стачка, за да ти вдигнат отчайващата заплата, това не е признак на победител, а на абсолютен инфантил. Да си натискаш парцала на работното място, където работодателят те смята за изтривалка, а не за човек, нима това е проява на победител?!

Да не смееш да излезеш на протест, а да чакаш някой друг да ти го направи, а ти после само да се прикметиш – нима това е същност на победител?!

Не се обиждайте, повечето от сънародниците ни са тотални инфантили – мълчание, простотия, простащина, чалга, ракийка, салатка, женски дупета и цици, порно, секс на гьотаре, лотария и “България търси таланти” до дупка. Това не са симптоми на победител. Това са симптоми на дебил.

Виж ТУК

Петя Паликрушева