- едва ли ще се справя, скъпа, няма как, разбери ме, нямам муза, влюбена съм – може би затова, но ще опитам!
Мисля си, човек дълбоко, дълбоко в себе си е нещо двойнствено – нещо, симбиотично, нещо като добро и зло в едно, някаква дълбока тиня, от която понякога растат цветя, никнат сякаш изпод нищото на тинята, а всъщност точно в тинята…
Представи си едно малко момче, стоящо в ъгъла, някъде по-далеч от шизофренната си майка, всред поредната й криза, едно малко момче, което се страхува в ъгъла от онова То, което би трябвало, естествено би било да го прегърне… Момчето дори не подава ръце, просто стои и наблюдава… чака… не разбира, но усеща, усеща не друго, а че нещо дълбоко не е наред, взира се в себе си и изпитва вина, огромна вина, която го мачка, смазва, пресушава – пред него е То – едно същество, което естествено обича и мрази наведнъж и тези двете се обединяват, те са едновременни, вплетени оттук насетне през целия му живот, вървящи ръка за ръка, в компромис, патологична симбиоза на чувствата, оттук насетне то се научава да обича така, още по-зле… то се научава и да мрази така…, обещавайки си, че никога, ама никога няма да обича и мрази така…
И оцелява, това е начина… понякога това е единствения начин, другите са може би отвратителни, другите може би не бива да се живеят… и все пак като всяко друго същество се стреми към обич или поне приемане, такова каквото е…
И това свряно в ъгъла дете-мъж попада на мен, на теб, на някоя… някоя, която съвсем не е живяла така, някоя, която без да иска и все пак искайки дълбоко в себе си, успява да излъже, някоя от малкото, но и онази, която остава… Тази същата, обаче, не разбира, а и е дълбоко пазена от разбирането за всичкото онова, което се е случило вътре в него, някоя, която момчето-мъж обича досущ така, както е научено - да обича и мрази наведнъж…, някоя, към която изпитва смътна, дълбока вина… Но тази, която остава, е и тази, която обича, обича нещо в него, което той е и което тя си представя, че е… и така минават години…всеки, Той и Тя, попива своята вина, обич, страх и омраза, всеки се научава да живее и оцелява така…
И тогава вечер, късно, когато са двамата и усещат, че всеки от тях дава по нещо на другия, но някак повече иска да вземе, тогава се случва онова сконфузното, недоизказаното, смътното, мълчаливото-скандално-злобно преди сън… а сутрините са просто начала на нови дни…
Петра (част 40)
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
Добър - лош са само естетически категории, човек е едновременно добър и лош, ин и ян, някъде между бялото и черното... ако имаш първична рана е естествено да реагираш като ранено животно, а раненото животно най-често бива естествено изхвърляно, като пречещо, агресивно и пр. Още по-естествено е то, същото, да се защити, целият свят да е в черни краски, всичко, което му причинява допълнителна болка да е враг... И ето обичта и омразата вървят ръка за ръка, защото тук болката е от липса, от първична липса на любов и приемане... а ако врагът и то дълги години са били в симбиоза, поне на повърхността и изведнъж някой от тях е осъзнал какво се случва??? Кое боли повече? - да осъзнаеш, че човека до теб, с който си живял не е реално човека, а неговата болка... Или да осъзнаеш, че обичаш и мразиш едновременно, защото тогава, когато му е било времето да ти дадат естествена любов и приемане не си ги получил, че си кастриран, болен и през това пречупваш цялото си усещане за реалност?
Е, не е лесно приемането... но ако се случи е още по-голяма болка, нали?
2. Любим линк
3. Любим линк
4. Любим линк
5. Читанка
6. e-bookbg
7. neurology
8. free e-books